site.btaБъдещето е в ръцете на новото поколение, каза в интервю пред БТА английската писателка Джанет Уинтърсън

Бъдещето е в ръцете на новото поколение. Моето поколение ще си отиде и това е най-добрата възможност, която може да получи младото поколение. Това каза в интервю пред БТА английската писателка, журналист и сценарист Джанет Уинтърсън. Тази година тя е сред гостите участници в 52-ия Софийски международен панаир на книгата и 13-ия Софийски международен литературен фестивал.

Джанет Уинтърсън често казва: „Повярвайте ми, разказвам ви истории, мога да променя историята, аз съм историята.“ На въпрос на БТА каква е силата на разказвача днес, в свят на ускорени технологии, изкуствен интелект и тонове информационен шум, Уинтърсън отговори: „Тонове...наистина. За мен всичко, което правим, е история и наратив."

„Всичко започва с наратива, в който се раждаш - кои са твоите родители, коя е твоята страна, в мир ли е, във война ли е, диктатура ли е или демокрация? Всеки започва със своята история, с вид микро-фантазия, която след това ще оформи живота му. Когато пораснем, ние или трябва да променим тази история и да започнем да разказваме своя собствена, или да кажем: „Чакай малко, не искам да участвам във вашата драма, или понякога психодрама, трябва да го разкажа сам или сама.“ Едно от нещата, които научих, докато растях при много невероятни обстоятелства, с малко шанс за промяна, за да направя нещо или да бъда някой, без книги, без нищо, и в много религиозна среда, беше, че когато започнах да разбирам себе си като история, си казах, че мога да променя историята, защото аз съм историята", разказа Уинтърсън.

„Когато започнах да се „чета“ като фикция - нещо, което е в процес, нещо, което не е фиксирано нито от ДНК, нито от пол, нито от сексуалност, нито от обстоятелства, нито от структурни трудности, неравенства - те са реални, не казвам, че не са реални, те са реални, но винаги има път напред. И осъзнах, че има възможен път и за мен, и че това е силата на въображението, на историите, които разказваме, на думите, които намираме", допълни писателката.

По нейни думи, „когато хората са много разстроени, борят се, в беда са, казват: „Не знам какво да кажа“, „Не мога да намеря думите“, „Не мога да говоря.“ Губим думите, губим силата, която имаме върху историята, защото всичко е толкова ужасно. В мига, в който си върнем силата, когато си върнем историята и когато кажем: „Не, това е моята история, моите думи“ - понякога става много зле, друг път става добре, но историята си остава моя. Ние си я връщаме. Това не означава, че всички сме само индивидуалности и че не трябва да се грижим за структурата на света - трябва, но трябва и да признаем, че във всеки от нас, както е и когато сме малки деца, знаете как малките деца обичат да слушат истории, да разказват истории - те са естествено креативни."

„Трябва да се вкопчим в това, или да го намерим отново. Това е силата, която идва от разбирането, че историите имат значение - всичко в този проклет свят е история, от един или друг вид. И начинът, по който е имало прогрес, според мен, винаги е бил чрез разказване на по-добра история. Престанахме да разказваме историята, че цветнокожите хора са естествено по-низши. Престанахме да разказваме историята, че ако си жена, си естествено по-малко интелигентна, по-малко способна, по-малко това или онова. Всичко това все още съществува, но това вече е история, която започна да се оспорва", обясни Джанет Уинтърсън и допълни, че днес хората „оспорваме историите, които са жестоки, порочни, грешни и изключващи."

„Ако човек има някаква сила на въображението, той може да започне да разглобява историите на другите хора за него или за света около него и да се опита да постави по-добри на тяхно място. Не казвам, че е лесно, но е възможно", коментира писателката.

Тя каза още, че „трябва да работим с възможното, а не с лесното, защото нищо в този свят в момента не е лесно и тепърва ще става все по-трудно, особено за младите хора."

„Моето поколение е направило такава бъркотия за днешното поколение...нанесли сме толкова много щети на планетата и на хората. Нанесли сме щети и на въображението. Светът изглежда мрачен. Изглежда сякаш нищо не може да се направи. Онзиден видях улиците на София и видях всички тези стотици хиляди хора, които излизат да протестират, показвайки, че нещо всъщност може да се направи", посочи Уинтърсън.

В отговор на въпроса какъв е най-наболелият проблем, който предизвиква тази полярност в съвременното общество, Джанет Уинтърсън каза, че проблемите „винаги започват невидимо, някъде дълбоко вътре в обществото."

„Хората винаги са били животни, които използват инструменти и всички днес говорят за изкуствен интелект. Най-мощният инструмент, който всеки човек има, е неговото въображение. Обществото твърди, че проблемът е в изкуствения интелект - не е. Мен изобщо не ме интересува колко изкуствен интелект ще има в света - интересува ме само как ще запазим силата на умовете си, силата да използваме въображението си и да създаваме по-добри истории в един по-добър свят.

На въпрос как да опазим това въображение, това вътрешно дете в нас, след като знаем, че хората остаряват и губят въображението си, за съжаление, Джанет Уинтърсън каза: „Няма причина някой да го губи."

„Няма причина хората да стават ригидни, когато остаряват. Трябва да сме отдадени на това да държим живота на ума жив, силен и възможен. Трябва да останем любопитни и да се излагаме на неща, които не познаваме...просто да излизаме по-често навън", отбеляза писателката.

Тя е на мнение, че „не трябва да оставяме мозъкът ни да залинява".

„Много се ядосвам, когато хората казват: „О, просто искам спокоен живот“, или „Прекалено съм стар за това вече.“ В такива случаи си мисля - тогава все едно си мъртъв, най-добре ще е да умреш. Човек не може да има спокоен живот. Бориш се до самия край. Една от моите велики героини беше приматоложката Джейн Гудол, която почина на 91 в Ню Йорк съвсем наскоро. От 20-те си години до 91 тя никога не спря. Никога не се отказа", разказа Уинтърсън.

В своята книга 12 Bytes: How Artificial Intelligence Will Change the Way We Live and Love Джанет Уинтърсън изследва подценяваната роля на жените в науката. В интервюто си пред БТА тя коментира темата за това, че женските истории трябва да бъдат пренаписани в технологичния наратив на настоящето.

„Приносът на жените се губи и пренебрегва. И това е особено вярно в технологиите. В началото на технологиите, след Втората световна война, много жени са работили по разбиване на кодове и ранни компютри. В Блечли Парк, в Англия, през Втората световна война са правили само това. После са били понижени. Ако мъж и жена работят на ранен компютър, който е с размерите на стълбището на НДК...ако жена работи - това се нарича „канцеларска работа“. Ако го прави мъж се нарича „инженерство“. Говорим за чиста доза сексизъм", обясни Уинтърсън.

„В книгата си исках да разгледам тази тема за сексизма. Бях шокирана от нещата, които открих. Всичко в книгата ми е една ужасна история за това как жените систематично са били изтривани от ранната история на компютърната технология", коментира писателката.

Като основна цел при написването на своята книга Уинтърсън посочи „да създам малко неприятности, като разкажа историята по различен начин и да кажа: „Не можете просто да изключите половината свят... нещата не стават така."

Тема на разговор в интервюто беше и казусът с актуалните проблеми на съвременната младеж, както в България, така и в чужбина.

„Днешното поколение се сблъсква с ужасни структурни неравенства. Не можете да си намерите работата, не можете да си намерите жилище. Трудно е да се изгради живот. Как да станеш възрастен, ако не можеш да имаш нещата, които възрастните имат - стабилна работа, стабилен дом, партньор, възможност да пътуваш - всичко, което се смята за част от периода на „възраждаща се зрялост“, а след това за стабилна такава? Всичко е естествен процес, но ние го спираме", коментира Уинтърсън.

„Сега хората не могат да намерят добри места за живеене, не могат да намерят работа, която има смисъл, или трябва да работят две, за да си плащат сметките...ужасно е. Много е трудно за днешната младеж да порасне смислено и да стане поколението, което да управлява", отбеляза писателката.

По нейни думи „никога досега не сме имали такъв експеримент - да дестабилизираме бъдещето, като не позволяваме на хората да правят най-обикновените неща, които са им нужни."

„Аз съм потресена от всичко това. Не мисля, че изкуственият интелект е заплахата в момента - мисля, че това е късният капитализъм, който унищожава всяка надежда за бъдеще за младите хора. Затова те се обръщат към всякакви лудости. Доскоро мислех, че младите не вярват в нищо, но като видях улиците на София си казах: „Може би вярват...“

„Колкото до изкуствения интелект... не бих казала, че няма да промени нещо - напротив, той ще промени всичко. Младото поколение, което е цифрово поколение, трябва да участва в разговора и да казва: „Какво искаме?“ Какво искаме от изкуствения интелект да прави, което да е добро? Какво не искаме да прави? Къде искаме да го извадим от живота си?", каза още Уинтърсън.

„Едва ли хората искат да са просто данни, обработвани за пари. Нима някой иска всяка секунда от живота му да се наблюдава, измерва, монетизира? Това не е живот. Хората държат технологиите, те ги развиват. Младото поколение трябва да положи първата крачка и да постави ясни норми къде да минават границите на изкуствения интелект. Ние, старото поколение, не можем...", отбеляза Джанет Уинтърсън.

„Можем да обвиняваме технологиите, можем да обвиняваме имигрантите, но истинският проблем е неравенството, което не позволява на младите да станат отговорни възрастни. Ако бях на мястото на младото поколение, бих се замислила: „Защо да инвестирам в този свят, когато никога няма да имам свой дом? Не мога да намеря смислена кариера. Как мога да стана част от общество, което ме отхвърля?“ Време е младите да се събудят и просто да опитат. Не опитат ли, никога няма да разберат истината за света и самите себе си. Не говорим за ракетна наука, не е и да отидеш на Луната", каза още Уинтърсън.

В обобщение тя каза: „Аз съм много нетърпелив човек, но мога да кажа смело, че трябва да има надежда. Хората могат да живеят без почти всичко - но не могат да живеят без надежда... надежда, че ще го има утрешният ден."

Джанет Уинтърсън е родена на 27 август 1959 г. в Манчестър, Великобритания. Тя е изоставена от биологичните си родители и осиновена по-късно. На 16-годишна възраст обявява, че е лесбийка, разкрива го публично в първата си книга „Портокалите не са единственият плод“. До днес това е най-известната й книга, макар че вече не говори за нея.