site.btaСтоян Радев за антиутопията „Сън в зимна нощ“: Да отворим очи за собствените си заблуди

Отворете си очите – не толкова за принудата, която някой откровено ви оказва отвън. Отворете си очите за собствената си цензура, за собствените си заблуди. Думите на режисьора Стоян Радев пред БТА са по повод премиерата на антиутопията „Сън в зимна нощ“ в Малък градски театър „Зад канала“.

По думите му идеалният ефект от един такъв спектакъл би бил не да продължим да обвиняваме другите, а да се обърнем към себе си и да видим каква е нашата роля в манипулацията: „Доколко ние самите наричаме невинност и истина нещо в себе си, което има идеологическа тежест. В това отново има манипулация, свързана с упражняване на власт. Искам зрителите да мислят за себе си. Най-лесно е да сочим другите, най-трудно е да открием собствената си вина“.

Много от героите в пиесата на Александър Секулов са актьори, включително комендантът на лагера. „Аз предупредих автора, че като започнем да репетираме, колегите, изхождайки от себе си, ще понечат да променят тази история – не в основата ѝ, но да я прекарат през себе си, през личния си опит. А техният личен опит не е просто професионален, в театъра, а е и опит на граждани, на хора, които живеят наистина точно в този момент“, разказва режисьорът.

„Ето че премиерата излиза в един контекст – толкова напрегнат политически, толкова изострен. Смятаме, че това, което правим, е важно, адекватно и личните ни истории – плюс това, което авторът е искал да каже – правят един много богат, много истински образ“, допълва Стоян Радев.

В „Сън в зимна нощ“ сценографията е на Никола Тороманов, музиката – на Милен Кукошаров, костюмите – на Свила Величкова, хореограф е Теодора Попова. Участват Василена Атанасова, Жени Александрова-Лечева, Ирини Жамбонас, Каталин Старейшинска, Луиза Григорова-Макариев, Мартина Тодорова, Свежен Младенов, Славяна Любомирова, Христина Караиванова, Цветина Петрова.

Режисьорът Стоян Радев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – събитие ли е поставянето на съвременна българска драматургия; тревожен ли е фактът, че в наши дни се пише и поставя антиутопия; как изглежда лагерът на Секулов, в който „всички сме осъдени да живеем“; какъв би бил идеалният ефект от този спектакъл.

Г-н Радев, събитие ли е поставянето на съвременна българска драматургия?

- За мен е много важно да се обръща внимание на българската драматургия, която се пише в наши дни. Ако не съм го правил на младини, то е било, защото съм се чувствал неготов и неопитен. Да поставяш автор, който пише в момента, е въпрос на отговорност и на по-голямо знание и умение. Така че с нарастване на самочувствието ми, но не режисьорското, мога да нося по-голяма отговорност. Преди това поставих текст на Стефан Цанев, на Тея Денолюбова. Важно е да се твори сега, важно е да се поемат рискове.

Колко тревожен е фактът, че в наши дни се пише и поставя антиутопия?

- Да поставим антиутопия сега като че ли е много естествено. Да, ние сме пропити от тревога и трябва да отговаряме на тази тревога по начина, по който можем, а именно творчески. Така че притеснението и рискът, както споменах, е неизбежен във всякакъв смисъл, тоест, няма как да не го поемем. Трябва да рискуваме, трябва да говорим за нещата, макар и тревожни, макар и опасни, но ние не се плашим. 

Лагерът на Секулов, в който „всички сме осъдени да живеем“, по-различен ли е от това, което може би зрителят си представя на прима виста? И дали това не е „просто“ сън в зимната нощ на нашето недоволство...

- Точно така. Неслучайно, Александър Секулов играе с думите в заглавието – сън в лятна нощ, сън в зимна нощ... Този лагер е алегория. Той е образ на нещо, което иначе ние сякаш не виждаме. Ние ходим по улиците, всеки си върши работата, всеки смята, че е свободен да прави това, което иска. Не, казва Александър Секулов, обърнете внимание и ще видите, че ние се движим в дисциплинирани пространства. Всъщност, дори когато ни се струва, че изразяваме съвсем свободно мислите си, отново изпълняваме все едно нечия заръка. Подчинени сме, принудени сме да го правим.

Дали лагерът прилича на това, което хората ще видят навън? Не. Лагерът, който ние строим на сцената, е лагер-лагер – с всички белези на това дисциплинарно пространство. Но ние казваме, точно както в басните и алегориите, че зад този буквален образ съществува една аналогия с живота, който живеем навън.

„Сън в зимна нощ“ е пиеса от 2022 г. Наложи ли се нов „аранжимент“ в звученето ѝ? 

- Много от героите в пиесата са актьори. Самият комендант на лагера е артистична звезда. Аз предупредих автора, че като започнем да репетираме, колегите, изхождайки от себе си, ще понечат да променят тази история – не в основата ѝ, но да я прекарат през себе си, през личния си опит. А техният личен опит не е просто професионален, в театъра, а е и опит на граждани, на хора, които живеят наистина точно в този момент.

Ето че премиерата излиза в един контекст – толкова напрегнат политически, толкова изострен. Смятаме, че това, което правим, е важно, адекватно и личните ни истории – плюс това, което авторът е искал да каже – правят един много богат, много истински образ.

Девет актриси и един актьор? Какъв е символичният смисъл на този кастинг, в който дамите доминират? 

- Става въпрос за филтрационен лагер за жени номер 5. Така го е нарекъл авторът. Това ограничение – да са само жени, отново е метафора на ограниченията, които непрекъснато се поставят в живота ни. Авторът е избрал да направи такова разделение – само жени и един мъж. Но всъщност историята е общочовешка, тя не изследва чисто женски въпроси или има някакви феминистични обертонове. Знаем, че съвремието отвори вратата на тези политики на идентичността. Обществото се разделя на групи непрекъснато, които се идентифицират по някакъв признак, започват да устояват своите права, за сметка на нечии други права и много трудно се стига до общност.

Затова смятам, че Александър Секулов е решил да покаже един такъв вариант на разделение. Всъщност, той говори за всички разделения, които преживяваме в наши дни. Единството да се обединим около една идея е най-трудното нещо.
Всички говорят за разделение... 

Как работихте с екипа за визуалната концепция? Каква роля играят сценографията, светлината и звука в изграждането на това усещане за антиутопия?

- Беше много важно да намерим алегоричния образ на този лагер, който едновременно да ни изпраща много ясни референции към тоталитарните режими на 20-и век, концентрационните лагери, но от друга страна да не праща историята там. Защото ние разказваме за наши дни и това наложи една много категорична стилизация на пространството – нещо, в което Никола Тороманов е силен. Така че едновременно сценичната обстановка е загатната, но красноречива. Тя не ни отвежда към Бухенвалд или Освиенцим. Тя напомня, но ни държи в наши дни и говори за разделението, за дисциплината, за принудата, която всеки от нас изпитва в ежедневието си.

Последният ми въпрос ще бъде същият, който Ви зададох и около премиерата на „Майка Кураж“. Какъв би бил идеалният ефект от сегашния  спектакъл за Вас?

- Идеалният ефект от този спектакъл наистина би бил в традицията на Брехтовия театър. Аз неслучайно през миналия сезон работех върху „Майка Кураж“. После в Пловдивския театър направих отново политически театър – „Берлин-Берлин“, и сега продължавам с едно послание към публиката: Отворете си очите! Отворете си очите, не толкова за принудата, която някой откровено ви оказва отвън. Отворете си очите за собствената си цензура, за собствените си заблуди.

Идеалният ефект от един такъв спектакъл би бил не „Ще продължим да обвиняваме другите“, а ще се обърнем към себе си и ще видим каква е нашата роля в манипулацията. Доколко ние самите сме част от нея. Доколко ние самите наричаме невинност и истина нещо в себе си, което има идеологическа тежест. В това отново има манипулация, свързана с упражняване на власт. Аз искам зрителите да мислят за себе си. Най-лесно е да сочим другите, най-трудно е да открием собствената си вина.

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева