site.btaСтайко Мурджев: Обратната страна на любовта е властта, а не омразата

Обратната страна на любовта е властта, а не омразата. Любовта е антиотровата на властта – по тази линия работихме в представлението "Велика“. Защото в ядрото на разказа има една дилема, която разкъсва главната героиня, и тя е точно между властта и между любовта. Думите на Стайко Мурджев пред БТА са по повод премиерното представление в Малък градски театър "Зад канала“. То е по едноименната история на Тони Макнамара за руската императрица Екатерина Велика.

Това е една политическа сатира, от която ние имаме дефицит в днешно време, особено по българските сцени. Разиграваме пиеса, в която главните герои разиграват пиеса на властта. Неминуемо, когато говорим за власт и политика, ние трябва да говорим за театър, казва режисьорът. 

Весела Бабинова, в ролята на Екатерина, вижда паралели с нашето време – в политиката, изкуството и обществото: "Има елемент на политическа сатира и доста от нещата, които виждаме, че тя предприема, и проблемите, които застават пред нея, определено се повтарят. Тя обаче сякаш реагира доста по-адекватно, отколкото по-изявените владетели в момента“.

Според Стайко Мурджев духът на текста е амлогама между съвремие и историчност, но не се придържа плътно към фактите от историята: "По-скоро взима Екатерина Велика като базисна фигура, разсъждава я и я развива в една фикционална история за любов, власт и така нататък“. 

Във "Велика“ сценографията и костюмите са на Никола Налбантов, музиката – на Петър Дундаков, хореографията – на Ангелина Гаврилова-Тодорова. Преводът е на Любов Костова. Участват още Богдан Бухалов, Свежен Младенов, Александър Карасански, Христина Джурова, Стоян Младенов, Каталин Старейшинска, Леонид Йовчев, Георги Кацарски, Александър Кендеров.

Режисьорът Стайко Мурджев и актрисата Весела Бабинова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за фигурата на Екатерина и сатиричния тон на Макнамара, за паралелите с нашето време, за  контраста между класическа епоха и съвременна тематика, и за езика на поп културата, за "властта“ на сцената, за властта като театър и за жената като актриса в мъжка пиеса.

Какво Ви привлече във "Велика“ – историческата фигура на Екатерина, сатиричният тон на Макнамара, или начинът, по който сериалът говори за властта и пола днес?

Стайко Мурджев: Причината да се влюбя в тази пиеса е комплексна. Честно казано, на първо място, за мен беше много впечатляващо чувството за хумор. Много рядко, особено в днешно време, можем да намерим добра комедия. Този текст е написан в традициите на класическата комедия и в същото време говори с един съвременен език. Това за мен беше едно бляскаво слово, особено в оригинал, както и специално направения за нас превод на Любов Костова, който мисля, че е изключителен.

Това е една политическа сатира, от която ние имаме дефицит в днешно време, особено по българските сцени. Трябва да направя уговорката, че текстът не е строго исторически и не се придържа плътно към фактите от историята. По-скоро, взима Екатерина Велика като базисна фигура, разсъждава я и я развива в една фикционална история за любов, власт и така нататък. 

Имахте ли колебания при избора на актьорите?

Стайко Мурджев: Главният ми избор беше върху Весела Бабинова за главната роля, защото мисля, че тя носи точно тази своя остра женска чувствителност и в същото време разчита на много съвременни актьорски средства, което беше много важно за мен.

В мъжката главна роля – на владетеля Петър, е Богдан Бухалов, който много добре може да жонглира с драматизма и шаржа едновременно, на което залагаме особено.

Другата главна роля е на Леонид Йовчев, който е абсолютно доказал се актьор със своите качества. Мисля, че това е най-подходящата трупа за този текст.

Г-жо Бабинова, за Вас това е своеобразно завръщане в подобна роля...

Весела Бабинова: Да, преди 12 години, през 2013-а, когато завършвах НАТФИЗ, едно от дипломните ни представления беше "Маркиза дьо Сад“ от Юкио Мишима. Тогава режисьор пак беше Стайко Мурджев, а аз играех маркиза Дьо Сад, съпругата на маркиз Дьо Сад, и какво се случва с нея, докато той е в затвора...

По някакъв странен начин двете роли си приличат, тъй като се развиват в период, който отново обхваща около двадесетина години. Във "Велика“ са малко повече, тъй като в началото нашата Екатерина е още девойка. Преминава през момента, в който прави преврат и превзема престола и приключваме, когато тя е на около 50 години. Това, със сигурност, е много интересно и за игра, и за работа, защото аз нито все още съм девойка, нито пък съм на 50. Беше доста сложно, но се надявам да сме се справили достойно.

Екатерина се учи да използва системата, за да я промени. Виждате ли паралели с нашето време – в политиката, изкуството, обществото?

Весела Бабинова: Да, виждам много паралели. За мен беше много приятно, защото понякога човек като чуе, че ще се прави нещо, свързано с историческа личност, живяла доста отдавна, тръгва с едни понякога негативни очаквания –  скука, история, тежки факти, безинтересно... Но пък пиесата е написана много съвременно от Тони Макнамара, който много често работи с Йоргос Лантимос, и феновете на Лантимус според мен веднага ще го забележат. Има елемента на политическа сатира и доста от нещата, които виждаме, че тя предприема, и проблемите, които застават пред нея, определено не забелязваме, че се повтарят. Тя обаче сякаш реагира доста по-адекватно, отколкото по-изявените владетели в момента.

Екатерина Велика е и наивна идеалистка, и стратег, и манипулатор, и революционер, и жена. Някое от тези лица има ли централно място за Вас?

Весела Бабинова: Тя е водила немалко войни, предимно с Османската империя. Те са по-краткотрайни, но тук не се занимаваме толкова с войните и с качествата ѝ на военен стратег. Но манипулациите и жаждата за власт ги има, и присъстват. Основното, което нас ни занимава в случая, е тази вечна дилема, която остава като че ли докрая – между великата любов и великия живот. Кое от двете си струва, тъй като тя разбира, че двете няма как да ги има и да ги получи.

В този ред на мисли, какво е Петър на сцената – комичен антагонист, жертва на системата, или огледало на човешката глупост?

Весела Бабинова: И комичен антагонист, но и жертва на системата. И двете ги има. Аз смятам, че Богдан Бухалов, който играе Петър, се справя страхотно и съм сигурна, че зрителите ще усетят тези названия, които употребихте за него.

Запазвате ли контраста между класическа епоха и съвременна тематика, както го прави авторът? Използвате ли езика на поп културата?

Стайко Мурджев: Всъщност, това е духът на текста – амлогама между съвремие и историчност, и взима историчността като повод да разкаже една чисто съвременна история. Така че тази смесица между преди и сега е неминуема. 

Ние се еманципираме от сериала. Тоест, сериалът е продукт, различен от нашето представление. По-скоро сме се водили по природата на текста, а не сме се водили по вече създадения сериал.

Споменахте, че тази историческа комедийна драма съзнателно разбива точността на фактите и поставя акцент върху характера, абсурда и иронията. И Вие ли залагате на тези акценти във Вашата интерпретация?

Стайко Мурджев:  Това е фикционална история. Една красива, романтична измислица за любов и власт. Акцентите са както в социално-политическия аспект, така и в личния аспект на Екатерина Велика. 

Сериалът съчетава пищна визуалност – дворци, костюми, епоха от XVIII век – с много съвременен език, сарказъм и акцент върху силата, пола, властта и провала. Как се справяте с това предизвикателство, както и с езика – едновременно архаичен и съвременен, жесток и смешен... Какво от духа пренасяте на сцената – блясъка, хумора, жестокостта или интимността на една жена, която се учи да управлява?

Стайко Мурджев: Истината е, че сериалът и пиесата са две много различни произведения. Всички тези теми, за които Вие говорите – тази разцепеност на половете, участието на жената в политиката, също така тази интимна част, която е и жестока и романтична – тя се съдържа и в нашето представление.

Епохата е много впечатляваща. Въобще, това е една епоха, от която са се родили редица произведения на изкуството и ние не можем да пренебрегнем този факт. По-скоро се опитваме да използваме контекста, естетизма на епохата, върху който да апликираме съвременния език. 

Какво означава "власт“ на сцена? Как може да се покаже не чрез костюми и корони, а чрез присъствие, език и ритъм?

Стайко Мурджев: Властта е въпрос на взаимоотношенията. Обратната страна на любовта е властта, а не омразата. По-скоро, ние работихме по тази линия в представлението – че антиотровата на властта е любовта. Защото в ядрото на разказа има една дилема, която разкъсва главната героиня, и тя е точно между властта и между любовта.

Макнамара пише с ритъм, почти като в музика. Ще търсите ли в езика темпо, ритъм, пауза – както при комедия на маниерите?

Весела Бабинова: Да, със сигурност, има го това нещо, както и много чувство за хумор, което си е черно на моменти, което на мен много ми харесва. Темпоритъмът е много важен, особено когато има комедиен елемент. Там не може много да се разлагаме и да се разпускаме, защото комедията по един особен начин си е и математика. Ако малко се забавиш и тръгнеш вече много да се разполагаш, смешката оттича. Надяваме се, че тук сме постигнали едно добро темпо и темпоритъм, за да може хората да усетят на кое сме наблегнали като смешка и къде искаме да е по-трагично. Защото това е една много приятна амалгама, като че ли, от всички тези неща. Не мога да го категоризирам само като комедия или само драма. Жанрът е много интересен.

Авторът говори за властта като театър, за жената като актриса в мъжка пиеса. Как тази метафора се променя, когато самата история става театър?

Стайко Мурджев: Много е особен и интересен беше пътят на този театър в театъра. Ние разиграваме една пиеса, в която главните герои разиграват една пиеса на властта. Неминуемо, когато говорим за власт и политика, ние трябва да говорим за театър. 

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева