Не открихме името на проф. Иван Шишманов в бюлетините на БТА от годините, когато е бил жив, защото първите новини на телеграфната агенция на България, основана през 1898 г. - 20 години след Освобождението, са били само от чужбина. Но името му присъства трайно в съобщения на БТА за отбелязвания на годишнини от рождението му като днешното за 160-та годишнина.
В това можем да видим пореден знак, че българите почитаме бележитите измежду нас повече след като са починали … Но можем да видим и знак, че българите винаги сме търсили примери за подражание – “камъни на пиедестала, на който ще се издигне България”, както обяснявал на съпругата си мисията им самият Шишманов.
А най-първият пример от него за нас е именно в знанието кого да следваш като образец, защото той бил намерил своите примери. Казвал: “Прекарах цял ден с Волтер – нямам желание да виждам други хора.” Но впрочем се виждал с Иван Вазов всяка седмица.
Пред просветени слушатели като вас няма да разказвам живота и делото му, които и някои от вас сте изследвали и описвали. Но ще се опитам да отбележа какво можем да вземем от Шишманов днес понеже смисълът на познанието за предците е описан още от Публилий Сир с латинската сентенция “Discipulus est prioris posterior dies” (“Следващият ден е ученик на предходния”).
Понеже днешният ден, на който през 1862 г. в Свищов се е родил Шишманов и отново на същия ден починал през 1928 г. в столицата на Норвегия Осло, е белязан от политически вълнения заради вота на недоверие срещу сегашното правителство, си струва да потърсим пример от Шишманов именно като политически водач.
А този пример е, че големи вдъхновяващи водачи не са онези, които неистово искат властта, а тези, които ги молят да водят и те осъзнават тежестта на такава съдба и трудно и осмислено я приемат и после във властта отстояват мисия, а не търсят келепир. Шишманов е именно такъв водач – на два пъти той отказал да бъде министър преди да приеме да стане министър на народното просвещение през 1903 г. след молби лично от княз Фердинанд. И си тръгнал от поста по свое желание през 1907 г. несъгласен със затварянето от същия княз Фердинанд на Софийския университет, в чиято аула го почитаме днес, след като студентите го освиркали при откриването на сградата на Народния театър, дело именно на министър Шишманов. Това впрочем не попречило пак Фердинанд, станал вече цар след обявяването на Независимостта, да моли отново Шишманов през 1918 г. да приеме да стане български пълномощен министър в новата Украинска народна република насред турбуленциите заради болшевишката революция в Русия – пример, че винаги е имало белязани да бъдат молени да приемат важна неспокойна мисия, макар че във всяко време е било обичайно мнозина да молят да бъдат изпращани посланици като спокойна награда за заслуги или подходящи познанства.
Шишманов е не само пример как трябва да се идва и да се тръгва от властта като водач, а може да ни помогне да разберем и смисъла да си във властта – а този смисъл не е в по-продължителното пребиваване вкопчен в нея, измервано в мандати, а в съзиданието, измервано във видими неща, останали за поколенията. И Шишманов оставя именно видими и до днес символи на България наместо лозунги, с които сме свикнали по-често да запомняме преминал през властта не един случайник в нея.
Затворете очи, за да видите като слепият дядо Йоцо новата железница от разказа на любимия на Шишманов Иван Вазов, построеното в нова България с дейното участие на професора.
През министерстването на Шишманов през 1904 г. Висшето училище, в чието създаване е участвал, става този университет, в който сме сега. Развива Художествената академия, в чието основаване също е участвал. През 1905 г. тържествено открива експозицията на Народния музей, основан като институция през 1893 г. През 1906 г. – Етнографският музей в София. През 1907 г. – Народният театър. Открива и Музикалното училище в София. Строи още училища и детски градини, подпомага музеи, читалища и библиотеки. Нали помните, че не той се е молил да стане министър, а сам князът него е молил и няма как министърът на финансите да му отказва пари за съзиданието на духовните пиедестали на нова България …
Шишманов основава и училището за слепи. Но с негова помощ “проглеждат” и мнозина художници, артисти, музиканти и учени, които той изпраща „да видят отблизо“ културните ценности на Европа. Защитава Елин Пелин, чиито първи разкази не са добре посрещнати, и за да го спаси от нищетата, го назначава на работа.
Министърът води тежки битки с депутатите за бюджетите на училищата, за заплатата на всеки учител. Той казва: „Един народ, който дължи своето Възраждане и своята свобода на училищата и даскалите, такъв народ трябва винаги да цени високо просветата, защото няма истинска свобода без просвета.“
Шишманов е примерът за водач – съзидател, противно на вечно протестиращия недоволен дървен философ, каквито има доста сред днешните български интелектуалци. Професорът доказва, че във всяко време можеш да строиш вместо да мърмориш. Стига да имаш воля.
Като водач Шишманов е обединител – също пример за днешните лидери, които се доказват единствено през любимите им “червени линии”, с които се ограждат, за да насъскват по-успешно последователите им по площадите да крещят едни срещу други. Той е член на народно-либералната партия, а неговият най-добър приятел Иван Вазов – на Народната партия. Никога не назначавал хора по партийна принадлежност, не командировал “да видят” Европа партийни другари. В името на представянето на България участва във всякакви международни конгреси – от консервативни до социалистически. Той изпратил младите от Кръга “Мисъл” при стария Вазов в името на приемствеността.
А преди това сам посветил трудовете си да търси корените на съвременния му ден в дните на Възраждането. От тези трудове можем да научим това, което твърде много липсва на днешните водачи в България – уважението към предшествениците, върху чиито дела да надграждат, а не да рушат.
Нещо повече, Шишманов оценява положителното в народа ни – противно на някои наши политици днес, които прикрити зад красиви думи всъщност презират избирателите си, като ги смятат по-долу от тях, достойни само да им осигурят с гласа си някой избираем пост. Напротив, професорът вижда постиженията на своя народ преди да търси кусурите му като казва: “Аз твърдя, че българският народ се показа достоен за великите жертви… че е достоен за свободата. Аз съм убеден, че да се събудеха днес един Левски, един Раковски, един Ботев, биха сметнали днешната действителност, при всички наши пороци, за един мираж – толкова прогресът, направен в 25 години е значителен.“ А лекционният си курс "Славянският свят" във Фрайбург насочва срещу предразсъдъците спрямо славяните и срещу идеите за превъзходство на едни народи спрямо други.
И днес българинът има особена нужда именно от самочувствието, с което Шишманов шества из Европа – още като студент с калпак, за да покаже, че е българин. Без това да му пречи след края на Първата световна война да стане председател на българската секция на Паневропейския съюз и да работи за идеята за Европейски съединени щати.
Но неговата идея за Паневропа може да бъде пример не само за българските, а и за всички европейски политици, които превърнаха разговорите за бъдещето на Европа в пазарлъци за меркантилни сделки. Защото Шишманов казва: “Обединена Европа да бъде не само един траен съюз на интересите, но да бъде съюз на духа и още повече - на сърцата!”.
Той произнася тази своя реч най-напред на български, после на френски и на немски, и записва в дневника си: "За първи път на един международен конгрес се чу българска реч!“. Така Шишманов дава пример на днешните български водачи как може да се съчетае тази трудна работа – да бъдеш българин и европеец едновременно. Още в студията си от 1889 г. “Задачи на българската етнография“ той пише: “Стоим ний на прага на две култури, които се борят за първенство” и описва как с фолклорните изследвания всъщност тези две култури може да се примирят по общите пътища на българските народни песни от сборника на братя Миладинови и песните от немския фолклор.
В тази студия впрочем можем да намерим и отговор за корените на хората в земите в днешната Република Северна Македония: “Фолклорните изследвания имат и важно политическо значение за нас. Те са почти едничките средства за определение етнографическите граници на разните балкански народи. Всички, които са се старали, съвестно или със задни мисли, да определят народността на македонците, са се основавали главно на техния език, на техните нрави, обичаи, костюми и народни умотворения. Очевидно е, че това определение ще зависи напълно от понятията на изследователя за народността и неговите специални филологически знания.”
Специалните знания – от Шишмановия път научаваме, че именно те са най-нужните за един успешен водач. За да знае къде е и къде отива. Затова и през Първата световна война нему не е трудно да поеме по пътя с народа си като пише: “В защита на своите интереси народите се принудиха не само да напрегнат до крайност своята военна мощ, но и да прибегнат до организация на всички свои умствени и нравствени сили. От известно време насам учените, писателите и художниците на воюващите страни се сплотяват, за да подкрепят с перо и слово делото на своите народи. Поставени при същите условия, ние не можем да не тръгнем по същия път“
Именно съпричастността е още една способност, която откриваме у този образец за водач Шишманов. Когато през 1881 г. във Виена пожар изгаря един от символите на града – Бургтеатъра – той формулира две тези: превъзмогване на омразата чрез солидарност и отваряне на културни пространства. "Пред едно таквоз нещастие престава всяка омразна полемика" – пише той в дневника си.
И най-сетне, един последен щрих от уроците за днешните водачи от житието на Шишманов. Той измисля фразата “J’ai la pudeur de moi” (“Имам свенливост/въздържаност към себе си”) … Такава смиреност е като че ли най-големия дефицит във властта днес …
Именно заради всички тези примери за днешния ден от живота и делото на Иван Шишманов България му дължи паметта, която той даде за толкова други българи от Възраждането и след Освобождението. Дължи памет и за заличения от комунизма негов син Димитър Шишманов – също забележителен политик и интелектуалец. Памет по-голяма от това домът му да е превърнат в кръчмата “О! Шипка” на ул. “Шипка” 11 в София …
В името на неговата памет ще му издигнем паметник в София. Институтът за литература на Българската академия на науките може да се нарече на негово име. Може да бъде учредена Шишманова награда … Но най-голямата памет за Иван Шишманов е подражанието от днешните български водачи на този “камък на пиедестала, на който се е издигнала България” …
Понеже това слово стана май дълго, струва си да си спомним епиграмата на Иван Шишманов “Искрен съвет” (на едного, който пишеше епиграми, защото обичал краткостта):
“Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.”
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
news.modal.text
