site.btaКалин Терзийски: В чистата душа слава, красота и чистота, и безгрешност чудесно вървят ръка за ръка

BOBSTH 14:44:31 27-06-2018
AM1442BO.005
литература - Калин Терзийски - интервю

Калин Терзийски: В чистата душа
слава, красота и чистота, и безгрешност
чудесно вървят ръка за ръка


София, 27 юни /Оля Ал-Ахмед, БТА/
В чистата душа слава, красота и чистота, и безгрешност чудесно вървят ръка за ръка, каза в интервю за БТА писателят Калин Терзийски. Важна е любовта, не злобното критикарство, смята той. "Аз съм човек на внезапните идеи и осенения. Те ме връхлитат. И аз им се отдавам", каза писателят. Той е на мнение, че здравето и смелостта са основите на щастието.
Възприемам изкуството като напълно единен процес, неотделими са рисуването, писането, музиката, наблюдението, творенето, даже готвенето и прекопаването на градини - въобще - превръщането на Нищо Неозначаващата Материя в Означаващо Нещо Изкуство, поясни Калин Терзийски, който представя утре в столицата новата си изложба "Малките картини. Тих сюр".
На въпрос защо е озаглавил експозицията си "Малките картини. Тих сюр" той отговори: "Тих сюр, защото нещата ми са сюрреалистични (съноподобни), но не крещящи и заплашителни като тия на Дали, а тихи и занимателни. Тих, малък сюрреализъм".
"Всяка моя картина е от любов, за любов и в любов. Правя изложби на две, три години - за да покажа на хората какви са разсъжденията ми в момента, докъде съм стигнал в напредването или въобще - в движението на мисълта си", разказа Калин Терзийски. Аз съм човек, който непрекъснато мисли. И като мисли - прищява му се да създаде нещо, допълни той.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършил е Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) в София. По това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил "Стихове на тъмно". Калин Терзийски е дипломиран лекар-психиатър. Автор е на романите "Алкохол", "Лудост" , "Войник" и "Любовта на 45-годишния мъж" . Написал е и 6 сборника с разкази и 3 стихосбирки. Носител е на международно отличие - Европейска награда за литература, както и на "Най-първа награда" за проза от националния конкурс за хумор в гр. Хасково "Хасковски Каунь".

Следва цялото интервю:

Въпрос: Г-н Терзийски, поводът за нашия разговор е предстоящата Ви авторска изложба. Разкажете кога за пръв път хванахте четката?
Отговор: Първото нещо в живота ми, което съм започнал да правя с упорство и желание, а може би и с настървение, е било рисуването. Първо с молив, с химикалка, с флумастер, с парче въглен, с каквото ми е попадало под ръка - някъде към 3-4 годишен. Още с първите прочетени книжки започнах да търся за четене неща, свързани с рисуването. Оценявах книжките по качеството на картинките им. Така за мен първи учители станаха "Индийски приказки" с величествените илюстрации на Серджо Ридзато, както и по-сюрреалистичните илюстрации на "Френски приказки". На около десет вече подреждах албумчета с картинки за лепене с картините на Пиеро дела Франческа, Гирландайо, Ботичели и Андреа Мантеня. Не спирах да рисувам и да уча - като ученето на рисуване аз наричам наблюдаването и имитирането на големите майстори. На 12 открих Антонис ван Дайк, може би тогава започнах донякъде да разбирам Рембранд с неговите драматични светлини и сенки; на 13 г. - Дьолакроа, на 15 г. - Ван Гог и Гоген. Тогава започнах да разбирам, че изкуството е единственото велико нещо, което се противопоставя на вечния, трагичен, безсмислен кръговрат от раждания и смърти. На тлента. Самото изкуство като дух - е вечно.

Въпрос: Какво ще покажете на този художествен бенефис?
Отговор: Това е по-скоро работна изложба. Правя такива на две, три години - за да покажа на хората какви са разсъжденията ми в момента. Докъде съм стигнал в напредването или въобще - в движението на мисълта си. И да напомня, че освен че пиша - и рисувам; и да напомня, че възприемам изкуството като напълно единен процес, напълно неразделим; неотделими са рисуването, писането, музиката (макар че не свиря, аз живея потопен в нея), наблюдението, творенето, даже готвенето и прекопаването на градини - въобще - превръщането на Нищо Неозначаващата Материя в Означаващо Нещо Изкуство. Да, това са неотделими неща, представляващи целостта, наречена Творчество, което не е благодат само за някакви избрани, обкръжили се с огради от надменност, "наложени" творци, а е благодат за всеки осъзнат човек.

Въпрос: Какви бяха подбудите за тази изложба? Защо я озаглавихте "Малките картини. Тих сюр"?
Отговор: Моето изкуство е алтернативно, мястото е алтернативно. Който се сеща за Джак Керуак, ще се сети и за романа му "Биг Сур". Тих сюр, защото нещата ми са сюрреалистични (съноподобни), но не крещящи и заплашителни като тия на Дали, а тихи и занимателни. Тих, малък сюрреализъм.

Въпрос: Вие не сте професионален художник. Какви техники все пак използвате в платната си?
Отговор: Професионален художник може да има там, където държавата или някакви институции са си присвоили правото да казват кой какъв е. И народът по инерция се съгласява. Та бих казал - ако човек изкарва пари с рисуването си - значи ли, че е професионален художник? Защото аз съм изкарал немалко пари от рисунките си. Но не използвам такива изрази. Не мисля, че академичното образование е единственият критерий за професионализъм. Анри Русо, Пол Гоген и Винсент Ван Гог нямат (или почти нямат при Винсент) академично образование. А те са трите гръбнака на съвременното изобразително изкуство. Четвъртият е Пол Сезан.
А техниките ми са елементарни. Туш, гваш, молив, акварелни моливи. Техниката е нещото, което ти дава възможност да размишляваш върху Материалното, докато вървиш към Духовното. Все пак темперната боя си е вид кал, пръст, нали така?

Въпрос: За какво си мислихте, когато рисувахте автопортрета си? Кого всъщност изобразявахте, кой от всичките Калиновци?
Отговор: Тъжен, възрастен човек. Който е щастлив от това, че може да бъде и тъжен.

Въпрос: Вие сте дипломиран лекар-психиатър, защо избягахте от медицината? За Вас се носят легенди, че сте комерсиален автор. Нямаше ли да печелите повече като лекар, особено психиатър?
Отговор: Не съм бягал, по-скоро леко се оттеглих, отидох на по-уютно място. Не съм комерсиален автор, в смисъла на това - да пиша така, че книгите ми непременно да се продават много. Не пиша преднамерено така, че да се харесвам на определени кръгове. Не мисля за това какво се харесва на "хората", не се прицелвам в таргетни групи. Докато пиша не мисля като маркетингов мениджър. Мисля за това как да постигна наистина най-дълбокото и все пак разбираемо ниво на проникване в душата, в битието или по-скоро - в тая невъобразима смес между душа и битие - защото ние никога не можем да знаем дали има отделна душа, противопоставена на отделен свят (или пък всичко, което наричаме свят не е всъщност продукт на душата ни, на фантазията ни).
Пиша по-скоро една откровена, на места драстична, на места шеговита проза. Като не си пестя философстването. Защото всеки е отговорен да създаде своя философия, или по-скоро - своя София (своя мъдрост) - за своя си живот.
А като лекар бих изкарвал повече, но по-щастлив ли щях да бъда? Не знам. А кое е богатството в живота, ако не чувството за удовлетвореност? Може ли да бъде удовлетворен един творец? Не мисля. По-скоро общото, голямо удовлетворение, че по принцип се занимаваш с това, което е важно, да твориш. А иначе - пълно удовлетворение от отделните произведения, от отделните успехи и дела никога не може да има.

Въпрос: Защо често нестандартните, екстравагантни личности обществото ги обявява за луди?
Отговор: Вероятно, защото и лудите са нестандартни и екстравагантни. Но творците не са луди, поне не много от тях. Откак се помня ме занимава тоя въпрос. За лудостта и творчеството. Струва ми се ту, че лудостта ражда гениално творчество, ту, че само пълната и съвършена нормалност - в смисъл на мъдрост, осъзнатост и хармония в душата - ражда истинско творчество. Но нека отбележим едно - у нас, в наше време - тези - осъзнати, просветлени, задълбочени, хармонични хора - изглеждат като луди. Сред измъчени глупаци, невротици, помрачени умове и болни от суетлив материализъм души - как да изглежда един задълбочен, осъзнат човек? Като бяла врана, като луд, естествено.

Въпрос: Вие сте преминал неведнъж през сублимни моменти - проблеми със здравето, отчаяние, отказ от храна и т.н. Като лекар-психиатър, не можахте ли да си помогнете сам?
Отговор: Мисля, че такива периоди са неминуеми за човека, който живее силно отстранено от коловозите на обичайния живот. Като излезеш от релсите на баналния, но някак уж "подреден живот", се сблъскваш с невероятно силни течения, които те зашеметяват, могат да те убият. Напуснах течението, коловозите, на 30 години, през 2000-та. Напуснах работата си на лекар, семейния живот, патриархалния кръг от роднини (ние сме една родовообщинна страна все още, да речем - родово-шуробаджанашка), напуснах всички роднинско-професионално-институционално-битови релси (окови) и се хвърлих да плувам накъдето ми видят очите. Чувствах заплашителна, величествена, смъртоносна свобода. Това е цената на големия, истински живот. Той е живот в страх, пълен със сривове, но по-велик и по-истински няма и не може да има.
Ставаш истински човек, когато се опълчиш или поне излезеш от сивия поток на "така трябва да се прави, така е нормално да се живее, така правят хората". А това, че съм жив и силен - мисля, че достатъчно добре показва, че като психиатър, или по-точно - като мислещ човек - съм успял да си помогна.

Въпрос: Как стана така, че зарязахте медицината и се хванахте за перото?
Отговор: На 26 години вече имах купища идеи. На 27 вече пишех сценарии. Пишех и за удоволствие, но и за пари, естествено - като млад лекар просто не можех да се издържам, тогава заплатите бяха нищожни. На 28 пишех още и за три-четири вестника, освен че продължавах като сценарист, а си работех и като психиатър. През 2000-а вече ми беше поомръзнало да пиша само смешни и къси неща. Написах първия си "сериозен" разказ - "Има ли кой да ви обича".
Аз съм много всеотдаен християнин. И именно затова не оставям душата си на злобното критикарство, така характерно за християнщината. В чистата душа именно слава, красота и чистота и безгрешност чудесно вървят ръка за ръка. Важна е любовта, не злобното критикарство.
На 30 реших, че медицината не носи нито чистота, нито успех в духовния, пък и в материалния смисъл. Просто тогава усетих, че аз не искам да "поправям" развалените творения - съвършеното и прекрасно творение наречено Здраве - а искам сам да създавам, да създавам красота и смях, и въобще - неща, които ги е нямало досега на света. Не че е нямало смях и красота, но създадени именно и точно от мен не е имало. И това, мисля, е щастливото прозрение на всеки един творец! Създадени от Мен Красоти още няма! - си казва той - Затова - напред! Така си казва творецът.

Въпрос: Колко процента от Калин Терзийски е психиатър, поет, писател, художник?
Отговор: Ами да речем 100 процента човек. Останалото е нещо друго. Идеята за разделяне, сегментарност, или да речем "определена роля", ниша, сегмент, фрагмент в обществото - е противна. Човек не е "лекар" или "художник" или "писател" или "министър". Това фаворизиране на глупавите ни роли в обществото ни осакатява.
Аз казвам така: Първо бъди съвършен човек, сам по себе си съвършен човек, но съвършен не според някаква норма за съвършенство, чужда от теб, а съвършен именно с осъзнаването на това, че сам по себе си си съвършен. Защото пример за това какъв да си, за да си съвършен точно ти (ти като себе си) - няма. Та бъди съвършен сам по себе си, пък после така или иначе ще се занимаваш с нещо - било то медицина, рисуване, пеене - каквото там има за правене по света. Но първо - стани човек. Съвършен.
Ницше с горчив присмех разказва в "Тъй рече Заратустра" за това, как видял на пътя едно ухо. Голямо ухо. А като се вгледал - на ухото - висулка. Като разгледал висулката - видял, че тая висулка всъщност е мъничък човек. Ето това сме ние - човек като малка и грозна, недъгава висулка върху това нещо, това ухо, наречено гръмко "Художник" или "Лекар" или "Автомонтьор". Не си човек, разбираш ли, ами си лекар. Хм. Забравихме, че сме хора. Сред народа се казва така: Какъв е Стоян? - и никой не отговаря: Стоян е красив човек. А отговарят: Стоян е автотенекеджия. Даже се стига до тая смешна перверзия: Какъв е Иван? - Ами, Иван е един там, с червено ауди.
Та така - аз не съм нито художник, нито лекар, нито писател. Аз съм човек, който непрекъснато мисли. И като мисли - прищява му се да създаде нещо. А моите разкази са като болни зъби. Не можеш да махнеш с ръка и да ги отминеш и забравиш. Може би болката е в основата, знам ли.

Въпрос: Какво е за Вас любовта? Пречили Ви или ви помага? Присъства ли Любовта в картините Ви?
Отговор: Любовта е най-великото нещо. Без любов светът е сив, сух, безрадостен. Познато ми е това, както ми е позната и цветната градина на любовта. Любовта е особена настройка на мозъка, а тази настройка зависи от биологичните индивидуални свойства на мозъка (пол, възраст, наследственост, възпитание, ценности - във вид на чисто материални паметови следи в невроналните вериги в мозъка) и от влиянията на материалната околна среда - сезони, природна среда, социална среда. Но човек е нещо повече от елементарната биологична обусловеност. Той е и свободна воля. Е, най-вероятно и тя си има своя биологичен, материален субстрат, но, ние все пак можем, защото Ние Искаме - да се противопоставим на това да сме влюбени само като млади и само през пролетта. И напук на всичко да сме влюбени - в живота, изкуството и някои определени хора - и през есента, и в старостта си.
А дали присъства любовта в картините ми? Естествено! Аз съм от тия християни, които са опиянени от любовта, не само в мъжко-женския смисъл, а любовта към нещата - към цветовете, към живота, към светлината, към красивото (и няма нисък и висок смисъл на тая дума - красивото си е красиво!) Така че всяка моя картина е от любов, за любов и в любов.

Въпрос: Пишете наистина много. Защо? Графоман ли сте?
Отговор: Хубав въпрос. Връща ме във времето на най-ранната психиатрия, във времето на Ескирол и неговите тъй наречени мономании. В съвременната психиатрия тия "мании" се описват като присъщи за "личностовите разстройства". Не, аз не съм графоман. Пиша много, защото тръгнах преди доста години от идеята, че с писане човек може достойно да си изкарва прехраната. Много години доказвах и доказвам, че това е възможно. Но е възможно наистина, само, ако работиш (не просто пишеш, а ако работиш!) изумително много, ако си извънредно упорит, ако си невероятен късметлия, ако направиш всичко възможно и повече от всичко възможно - за да бъдеш харесван и обичан. И само тогава може да се надяваш, че с литература ще можеш сравнително скромно, но достойно да се препитаваш. Тоест - аз съм обратното на графоман.
Още с първото написано от мен нещо съм имал убеждението, че го правя, за да печеля парите си достойно. Пиша, за да си изкарвам хляба. Просто друго не умея. Естествено, не съм стигнал дотам - да кажа като Джек Лондон: "Пиша тия разкази все по-добре, само, за да добавям още декари към прекрасното си ранчо". Не, в България декари към прекрасно ранчо с писане не могат да се добавят. Но аз правя всичко възможно за това - да доказвам, че поне насъщния хляб може да се изкарва с писане.

Въпрос: Не стоиш настрана от актуалните теми, считаш ли се за борец за правата на човека?
Отговор: Пиша непрекъснато по актуални теми и в този смисъл може и да съм борец за правата на човека. Но всъщност - човек най-добре се бори за нещо, когато това е Неговото Нещо. Не искам да влизам в излишен, глупав спор - но алтруистичните начинания са обикновено дълбоко безпочвени и безплодни. Човек работи винаги за себе си. Дали за парите си или за собственото си влизане в Царството небесно - няма значение. Човек прави и най-извисените добрини не за другите, а за да стане именно самият той Добър Човек! И затова аз не се боря за правата на някакви абстрактни "хора". А се боря примерно за моите права на писател. За моите. И ето по тоя начин, най-естествено, най-пълнокръвно и нелицемерно, аз се боря за правата на всички писатели, за правата на всички пишещи хора, а така и за правата на всички работещи хора. Не е ли правилна тази логика?

Въпрос: Къде се чувствате най-добре - в поезията, публицистиката или изобразителното изкуство?
Отговор: И в трите - когато съм добър. И в трите ми е тъжно и мъчително, когато се отдам на злобна самокритичност и се обезсърча. Но после отново си казвам: Светът е прекрасен за радващите се и за възторжените, той не е за злобните критикари. И започвам пак. Аз съм човек на внезапните идеи и осенения. Те ме връхлитат. И аз им се отдавам.

Въпрос: Какво ще си пожелаете? А на хората?
Отговор: Здраве и смелост. Това са основите на щастието. /АМ/