site.btaНиколай Урумов за „Необвързани“ в Младежкия театър: Театърът лекува самотата, защото оперира върху душата

Спектакълът „Необвързани“ е ироничен коментар към днешното общество, но от друга страна дава надежда, че всичко, което се случва онлайн и в света на модерните технологии, не може да замени душата, очите, топлината, трепета в гласа, вълнението, изчервяването. Думите са на режисьора Николай Урумов пред БТА по повод премиерата в Младежкия театър.

Всичко това, с което авторът Давид Фоенкинос намига и му е малко тъжно, намира изход, който ни дава на нас, допълва Урумов: „Понякога Фоенкинос с гумичка изтрива това „не“ отпред, за да остане обвързаност. И тая гумичка я търка от началото до края на пиесата, за да стигнем до обвързаността“.

Историята е за Силви (Мариана Миланова) и Мишел (Асен Блатечки). Двамата са поставени в ситуация, която ги задължава да се борят със собствените си демони, докато се опитват да намерят начин да задържат щастието, което непрестанно преследват. Въпросът е дали ще успеят да се справят с предизвикателствата на любовта или ще се оставят на страха да ги раздели...

Според режисьора театърът може да лекува самотата, а на просто я отразява. „Защото театърът говори и оперира върху душата. Мисля, че самотата идва от усещането, а това усещане е някъде вътре в теб“, смята Николай Урумов.

Преводът на „Необвързани“ е на Георги Ангелов. Сценографията и костюмите са на Кирил Наумов. Композитор е Христо Намлиев.

Режисьорът Николай Урумов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за стила на Фоенкинос, неговата филмова динамика и реализъм, и отражението им в пиесата, за баланса между комедия и меланхолия,  за необвързаността като ироничен коментар към днешното общество, за героите – жертви на съвременния свят или на собствените си страхове, за театъра – като лек за самотата и нещо, което просто я отразява.

Г-н Урумов, преди осем години имах удоволствието да говоря с Давид Фоенкинос, освен че съм чел някои от неговите книги. Елегантен, но изненадващ, абсурден, ироничен, самоироничен, безпощаден в критиката си... Ще усетим ли част от тези негови качества и в „Необвързани“?

- Абсолютно. Всичко това е вплетено в този текст. Опитахме се да бъдем верни тотално на автора, и всичко това, което изредихте, с цялата абсурдност и самоирония. И жанрът, в който той ни хвърля, предполага и позволява всичко това да излезе. 

Как се вписва тази постановка във Вашата досегашна режисьорска линия? Вие сте човек с остро чувство за хумор, но и за тъгата, която стои зад него – това ли Ви привлече в текста? Самата пиесата балансира между комедия и меланхолия...

- Точно този баланс и това ходене по ръба на бръснача го има. Затова с колегите гледахме да бъдем в мярката и да стъпваме леко, боязливо почти и на пръсти по този бръснач. Мисля, че това ще се усети, защото тук няма някаква ярка категорична и блъскаща в лицето игра и позиция на автора, а той просто леко прехвърля от едното към другото, и ти не можеш да се усетиш кога и в какво те е забъркал...

Във времена, в които всички сякаш се „свързваме“ онлайн, Вие поставяте пиеса за необвързаността. Ироничен коментар ли е това към днешното общество?

- Да, от една страна е така, но от друга страна дава надежда, че всичко това, което се случва онлайн, и което е в света на модерните технологии, в крайна сметка не може да замени душата, очите, топлината, трепета в гласа, вълнението, изчервяването... Така че всичко това, с което Фоенкинос по някакъв начин намига и му е малко тъжно, намира изход, който ни дава на нас...

Самотата в пиесата е комична, но и болезнено разпознаваема. Как работихте с актьорите, за да намерите този баланс?

- Тази самота се проявява в затвореността на всеки в собствения си свят. И като че ли боязливостта на всеки един да се разкрие и да се разтвори пред другия, защото светът не е толкова дружелюбен...

Според Вас героите на Фоенкинос са жертви на съвременния свят или на собствените си страхове?

- Премесено е. Тези страхове идват точно от този свят, към който трудно биха се приспособили. И оставайки в собствения свят, търсят път един към друг – чрез това, а не чрез новото. 

Опитахте ли се да избегнете реализма или напротив – той е нужен, за да боли повече?

- Реализмът си седи, защото героите трябва да бъдат толкова истински, че да дадат отговор на зрителя, който да се припознае. 

Фоенкинос пише с филмова динамика и бързи смени на тона. Как решихте да преведете това на сцената?

- Има прекрасни примери в този смисъл. Личи си, че той е много добър филмов монтажист, бих казал. Защото на принципа на този филмов монтаж той изгражда и сюжета вътре в пиесата. И когато го разчетеш, и откриеш този ключ, и тръгнеш по него, няма проблем да говориш на неговата азбука, която той ти дава...

Вярвате ли, че „необвързаността“ е съвременно състояние или просто нова дума за стара самота?

- Колкото е необвързаност, има своята абсурдност. Ако махнем отпред това не, то ще стане обвързаност. Понякога той с гумичка изтрива това „не“ отпред, за да остане обвързаност. И тая гумичка я търка от началото до края на пиесата, за да стигнем до обвързаността...

На кого говори най-силно този спектакъл – на младите, които все още търсят, или на онези, които вече са се отказали?

- Бих казал, че говори и на двете групи. На младите, които търсят и не са ориентирани, и предполагам, че се лутат, имат също своите страхове и своите въпроси. Както и на тези, които вече са се стреснали, но трябва да продължат...

Може ли театърът да бъде място, което лекува самотата, или просто я отразява?

- Мисля, че може, защото театърът говори и оперира върху душата. И мисля, че самотата идва от усещането, а това усещане е някъде вътре в теб...

И последно – обвързан ли сте с театъра или вече и Вие сте „необвързан“ в името на свободата?

- От една страна, аз съм обвързан с идеята и мисията „театър“, а се чувствам необвързан в това да се срещам и да флиртувам с различните театрални пространства. 

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Иво Михайлов
Монтаж – Валя Ковачева