site.btaИвайло Христов за „Деветдесет” в Младежкия театър: Един ден ще се наложи да реставрираме натрупаните пластове и от думата любов

„Деветдесет” е и за любовта, и за неспособността да обичаме. Едното и другото май се припокриват. Онази романтика, която носи думата любов, все повече и повече изчезва. Един ден ще се наложи да реставрираме, да махаме, натрупаните пластове и от тази дума. Думите на Ивайло Христов пред БТА са по повод премиерния спектакъл в Младежкия театър.

Пиесата от Джона Мъри-Смит поставя въпроси за човека и отношенията между нас като личности. В центъра на историята са двама души (Владимир Карамазов и Кристина Янева), някога свързани от любов, които получават деветдесет минути, за да се сбогуват. 

Предимството е, че двамата актьори играят двойка и в „Чест“, казва Ивайло Христов: „Видя ми се много логично да продължа с тях и в тази пиеса – да се развиват техните взаимоотношения“. В „Деветдесет“ има една много добра драматургична находка на автора – това е героинята на Кристина Янева, която реставрира картини, допълва режисьорът.

По думите му визуалният мотив е картината, която героинята реставрира: „Много силен елемент е това. Там има едни по-светли петна, които реставраторката е почистила, а други петна са останали все още непочистени. Това е визуален елемент, който непрекъснато застава пред зрителя и напомня за картина, седяла много години, векове, на някакъв таван, с прах отгоре. И сега трябва да възстановим историята на тези двамата, които са на картината, и респективно – историята на тия двамата, които са на сцената“.

Ивайло Христов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за пиесата и срещата с авторката, за камерността – изкушение или предизвикване е тя за един режисьор, „деветдесет минути” –  опит за прошка, за разплата или за повторно сближаване, за автентично напрежение на сцената, за различните енергии на актьорите, за визуалните и музикални мотиви, които минават през представлението.

Проф. Христов, гледал съм и трите спектакъла на Джоана Мъри-Смит, поставени у нас. Общото между тях е привидната камерност, зад която се крие огромен вътрешен свят, а чисто тематично – това е достойнството на един човек. След „Чест“ кое беше зрънцето, заради което сега правите „Деветдесет“?

- Джоана Мъри-Смит е доста продуктивен автор и доста разнообразен в тематиката, но това, което ме привлече в този текст, е структурата на пиесата. Не си спомням да съм работил такова нещо... Да разкажеш един цял живот, минавайки през ретроспекции, а целта е да възвърнеш паметта и емоционалната памет на един човек. Тоест, става дума за премахване на натрупаните пластове забрава, за да се върне онзи свят, който двама човека са били изградили.

Тази многопластовост, за която говорите, по-добре ли изпъква на камерна сцена, и въобще камерността изкушение ли е или по-скоро предизвикване за един режисьор?

- Лично мен камерният театър много ме привлича – точно с възможността да се работи детайлно, фино. Защото в камерната зала тези неща се усещат. Бих го оприличил на близкия план в киното, където можеш да видиш емоционалния заряд на актьорите.

Голямата сцена има други изразни средствата, но в камерната зала има възможност точно тези фини, малки неща да излязат напред, да се видят, да се усетят... В този смисъл, на мен лично много ми харесва – и да играя, и да поставям такива пиеси. При голямата сцена има други неща. Там също има примамливи неща за един постановчик. Но тук е друго... Тук си като часовникар, който с малки отвертчици работи, докато на голямата е с по-едри инструменти.

Как се отразява на Вас лично като режисьор усещането за изтичане на времето – върху сценичното действие и върху актьорската игра?

- Това е една дълга и сложна тема (усмихва се – бел. а.). Времето е величина, за която понякога имаш чувството, че е спряло на едно място. Друг път пък имаш чувството, без да се усетиш, че вече е станало вдругиден... Особено нещо...

Мислите ли, че тези „деветдесет минути” са опит за прошка, за разплата или за повторно сближаване...

- Това е едно връщане назад, за да изградиш настоящето, да го направиш по-поносимо, по-нормално, по-красиво...

Пиесата разглежда интимността между двама души след края на връзката им. Какво беше важно да се покаже в тяхната динамика? Кое е най-трудното в това да изградиш автентично напрежение между двама актьори, които прекарват цялото време на сцената заедно?

- Ще започна отзад напред. Всичко е въпрос на репетиции. Предимството е, че Кристина Янева и Владо Карамазов играят двойка и в „Чест“. И някак си ми се видя много логично да продължа с тези двама актьори и в тази пиеса – да се развиват техните взаимоотношения. 

Така ли се получи?

- Ами да (смее се – бел. а.). Горе-долу така стана. Видя ми се много примамливо да има втора серия, както се казва (смее се – бел. а.). А иначе в пиесата има една много добра драматургична находка на автора. Това е героинята на Кристина Янева, която реставрира картини. Тази реставрация, където падат слоеве натрупано време, прах, UW-лъчи – тази метафора с реставрирането на техните взаимоотношения – трябва да се изчисти, да пада... Това много ме привлече. Отгоре на всичкото, като ключ за цялото, има една друга реплика: „Ако можеше да се заснеме необикновеността на обикновеното, защото то е толкова прекрасно“. Това ми даде ключ към начина, по който трябва да работим. Много обикновени неща – но в обикновеното, в това което го виждаме всеки ден и го подминаваме, а ако се заглеждаш в него, то е толкова интересно и толкова уникално. 

Владимир Карамазов и Кристина Янева имат различни енергии на сцената. Вие загатнахте малко, но как се „възползвахте“ от това като режисьор, за да се срещнат техните светове като герои?

- И двамата са талантливи. Като актьори са поставени в друга ситуация, различна от тази в „Чест“. Там има и други персонажи, докато тук са само двамата – от началото докрай. Аз още в „Чест“ видях, че двамата си партнират добре. Има сценична химия между техните актьорски светове. И трябва да съм луд да не се възползвам от тази работа.

Да поговорим малко за любовта. Смятате ли, че „Деветдесет” е повече за любовта или за неспособността да обичаме?

- Едното и другото май се припокриват. Днешното време е много особено – забързано, задъхано. В моя съзнателен живот то винаги е било задъхано и нестигащо, но днес то просто е препускащо, галопиращо. Гледам хората в трамваите – всичко е забило нос в телефона. Не поглеждаш, не виждаш навън какво става... Как да се влюбиш, след като не гледаш в очите на човека срещу теб, на човека до теб... Онази романтика, която носи думата любов, все повече и повече изчезва. Един ден ще се наложи да реставрираме, да махаме, натрупаните пластове и от тази дума...

В този галопиращ свят, както го нарекохте, в който връзките често свършват с едно съобщение, Джоана Мъри-Смит поставя въпроса за отговорността към миналото. Приемате ли, че „Деветдесет”  е история за края на любовта?

- По скоро е за началото на любовта... (Усмихва се – бел. а.).

Има ли конкретен визуален или музикален мотив, който минава през цялото представление?

- Да, визуалният мотив е картината, която реставрира героинята на Кристина Янева. Много силен елемент е това. Не знам дали се вижда, но там има едни по-светли петна, които реставраторката е почистила, а други петна са останали все още непочистени. Това е визуален елемент, който непрекъснато застава пред зрителя и напомня за една картина, седяла много години, векове, на някакъв таван, с прах отгоре. И сега трябва да възстановим историята на тези двамата, които са на картината, и респективно – историята на тия двамата, които са на сцената.

Относно музиката, много съм щастлив, че продължавам да работя със сценографа Марина Янева и музиката на маестро Антони Дончев. Аз лично смятам, че музиката е някакво велико откритие на човечеството, може би най-великото, защото са само седем ноти, а вътре толкова много неща се случват. С Антони си говорихме и той каза, че чисто интуитивно е написал музиката за представлението, и това ми се видя изключително прекрасно – колко силно нещо е интуицията, особено в музиката, и въобще в изкуството. Той, като човек с опит, а и с примера на баща си, Кирил Дончев, умело използва музиката в представлението. Много умело...

Напоследък гледаме филми и театрални представления, в които като пуснат от начало музиката и докрай не свършва. Едно много хубаво изречение от Енио Мориконе, си спомням – че най-хубавото нещо в музиката е тишината. Но днес  явно клиповият свят все повече навлиза вътре.

Джоана Мъри-Смит идва в София. Кое е първото нещо, което бихте искал да ѝ кажете?

- Не съм мислил, честно казано... Имам чувство, че покрай двете пиеси, които съм правил, вече я познавам. Мисля, че много добре я познавам, защото, разбира се, готвейки се за пиесите, четох доста материали около нея и за нея. Струва ми се, не само от драматургията, че тя е изключително интересен и откровен човек. Има едно много хубаво и остро нейно изказване във връзка с намаляване на субсидиите за култура в Австралия. Викам си: Бре, и в Австралия като при нас (Смее се – бел. а.). Мисълта ми беше, че някак си много близка я усетих. И ще ми е интересно да видят това мое усещане дали ще се потвърди...

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева