site.btaДоц. д-р Георги Лозанов: БТА е дом на чистата журналистика

Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 г. в гр. София в семейство на архитекти. През 1981 г. завършва „Философия“ в Софийския университет. Работи в сп. „Българско фото“, а след това е заместник-главен редактор на в. „Култура“. В последните две години от съществуването на сп. „Егоист“ е негов главен редактор. Доцент е във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ, където два мандата е бил ръководител на катедра „Печат и книгоиздаване“. Дванадесет години е бил член на националния медиен регулатор (СЕМ), шест от които председател. От 2018 г. е на работа в БТА, а от 2021 г. е директор на дирекция за знание и култура ЛИК.

Г-н Лозанов, Вие сте неизменна част от историята на БТА. Кога за първи път попаднахте в агенцията, кой Ви покани и какво Ви даде тя?

Отдавна съм свързан с БТА, заради участието ми в подготовката на световните срещи на българските медии. Иначе започнах работа на щат по покана на Максим Минчев, който ме потърси по две причини – едната беше създаването на информационен център, който сега носи името ’’Зала Максим’’ и който имахме желание да разработим като място за културни събития. Втората причина, която се реализира под ръководството на Кирил Вълчев, е, че искахме да превърнем културата в информационен приоритет, равнопоставен на политиката и икономиката. Ковидът прекъсна дейността на центъра, но пък ето ме в момента директор на Дирекция за знание и култура ЛИК, която създава емисия с близо 100 материала дневно за култура от България и света. Пак по идея на Максим Минчев бе възстановено и списание ЛИК, на което Кирил Вълчев ме направи главен редактор.

Какви са приликите и разликите в сп. ЛИК от предишния му период и сега?

Общо е името и тематичната зона, която то очертава – литература, изкуство и култура. И още, че е и хартиено издание, един вече изчезващ медиен вид. Оттам нататък започват разликите… Преди промените сп. ЛИК беше от много малкото прозорци към западната култура, което превръщаше културната му роля и в политическа. Единствено то си позволяваше да говори какво става в изкуството и науката зад Желязната завеса с автентични преводни материалите на много високо ниво, да запълва компетентно тази празна информационна ниша. След 1989 г. обаче списанието в онзи си дайджест формат загуби аудиторията си, а и задачата си, просто защото завесата беше вдигната и информация дебнеше отвсякъде. Имаше опити, които респектираха с професионализма си, списанието да се преориентира към българската култура, само че и това не беше лесно в трансформиращата се медийна среда. Затова с Максим Минчев решихме да го възстановим само в тематични броеве, следващи не някаква периодика, а хода на актуалните събития. Когато обаче дойде Кирил Вълчев, пожела да запазим тематичността му, но да му върнем твърдата месечна периодичност и именно тогава трябваше да поема по-голям редакционен ангажимент и да стана главен редактор. Списанието, както му прилича, продължи да бъде за българска култура, но с фокус върху културната памет, както пък прилича на БТА. Защото агенцията има един от най-големите архиви в държавата и списанието се възползва от публикациите в него, за да композира тематичните си ядра. Получава се интересен ефект, да го наречем самовъзникнала смяна на дискурса – когато репортерите и кореспондентите пишат за нещо, това е журналистика, когато обаче ги четем след години, това е история. И сега, докато си говорим тук, в някъде в архива на агенцията журналистиката става история. 

Как първият български научно-изследователски кораб представлява интерес за списанието и защо решихте да му посветите отделен брой?

Защото става дума за наука и ние активно се занимаваме и с нея, независимо, че може би не е пряко видимо от заглавието ЛИК. Но културата, освен изкуство, разбира се, е и наука и образование, по отношение на които медиите са в сериозен дълг. Заедно с това отдавна имаше идея, за чиято реализация много допринесе генералният директор на БТА, България да има свой изследователски кораб, който да поеме към Антарктида. Това, така да се каже, беше мечтата на живота на проф. Христо Пимпирев – да бъде „научен капитан“ на кораба. И когато се случи, естествено, нямаше как да не влезе в БТА – и в емисиите й, и в библиотеката й, каквато роля играе списанието й. Още повече, че тя беше единствената медиа, която имаше свой кореспондент на кораба.

Как подбирате темите?

На базата на някаква актуалност – събитийна, календарна, духовна… Такъв е психологическият процес на самата памет – спомняш си за нещо преди, заради нещо сега. Това отговаря и на журналистическата формула – новина плюс бекграунд равно на новина прим. Но в емисиите на агенцията е водеща новината, а в списанието – бекграундът, който новината актуализира. В това отношение БТА е интересна медия, защото работи, освен за днешния и за бъдещия читател. Той ще се рови в архива й, за да си набави бекграунд, на онова, което му се случва, примерно след 50 години. Ако пък се случва в културата, ще му е достатъчно просто да отвори правилния брой на списание ЛИК.

Относно младите, как ги привличате да постъпят на работа тук?

БТА отдавна има от репутацията на школа, освен място за работа, школа по професионална хигиена, бих казал. Още преди 1989 г., през целия комунизъм, тук се е дишало далеч по-свободно. Агенцията е била в контакт с чуждите й събратя и журналистите, докато външно са спазвали идеологическите ограничения, вътре в себе си са могли да се интегрират към свободния свят. Бай Петко Бочаров, който е бил репресиран след Девети септември и е работил като хамалин, разказваше, че не е смеел дори да мечтае никой ден да попадне в БТА. И когато след куп перипетии това все пак се е случило, е имал чувството, че е стъпил на „обетованата земя“. Струва ми се, че и до днес младите усещат този „обет“, това обещание за свободна журналистика, което ги привлича в БТА. Идват тук с надеждата да практикуват професията си, според нейните правила, първото от което е  независимостта й. Защото много медии за съжаление се компрометираха по тази линия и след промените.

Какво трябва да притежава един млад репортер днес?

Трябва да мисли бързо. Да се ориентира в ситуацията и да може да я предаде – като види или чуе нещо съществено, да може да го разкаже, така че да държи аудиторията и тя да го прочете. Тези наративни умения са много съществени – помагат ти не просто да информираш за фактите, а и да проясняваш смисъла им. Вим Вендерс казва: „Разказаната история е нашият Бог“. Тоест, първо трябва да имаш респект към фактите и после умението да ги разкажеш. С тези две качества държиш здраво хляба в ръцете си.  Агенционната журналистика е строга към личните оценки и мнения, което я прави по-трудна, но и по-предизвикателна професионална задача.

Кое за Вас е най-голямото предизвикателство в БТА през годините?

За мен самото ми присъствие тук е предизвикателство. Да видя доколко културата е в състояние да се съревновава с политиката и икономиката на информационния терен, ако получат равен старт. Дали може в един момент изказване на Георги Господинов, да речем, да изпревари изявление на Бойко Борисов във вечерните новини. И понеже за себе си съм сигурен, че може, дойдох да се занимавам с културата в БТА.

Кое е най-важното културно събитие, състояло се през последните години?

Ето, понеже споменах Господинов, наградата му Букър е такова събитие. Не само като персонално признание за наш писател, а като „комшулук“ между българската и западноевропейската култура. Това за мен е голяма тема, а и надежда, която идва именно от културата, а не от политиката. Политиците все ни теглят натам някъде, към Ориента, зорлем ни бутат в ръцете на руснаците, така че да не можем да се превърнем в същинска западна държава, ако не като Белгия, то поне като Хърватия. Докато романът „Времеубежище“ на Господинов е разпознат като значим именно според ценностите на западната култура. Той, а и творчеството на не малко други съвременни автори, като Явор Гърдев, Теодор Ушев, Емил Стойчев, Недко Солаков, Здравка Ефтимова, Захари Карабашлиев, Стефан Командарев, Теодосий Спасов…, не са жертва на регионални предубеждения и провинциални комплекси, а общуват без задръжки с публиката и от двете страни на бившата Желязна завеса и така не позволяват пак да падне.

Как виждате бъдещето на БТА и изобщо на информационните агенции по света?

Мисля, че ще стават все по-важни. Заради пропагандата, постистината, хибридната война, с една дума, заради лъжата. Положението със злоупотребата с информация в световен мащаб става бедствено. Ще има огромна нужда от територии, на които да си спокоен, че не те лъжат. Ще оцелеят агенциите, които ги осигуряват, но и повече от това – внедрят технологии за изобличаване на лъжите и в другите медии.

Промени ли Ви БТА по някакъв начин през годините?

Аз винаги съм се занимавал с научни изследвания на медиите и с коментарна журналистика – давал съм собствени мнения и продължавам да го правя, но извън БТА. Тук на стари години влязох за първи път в машината за информационно производство, като заех се с организацията му в културната сфера. Вече принадлежа на нещо, което доскоро само съм изучавал. И това ми носи радостна възбуда – каква по-голяма промяна за човек след 60-те? Сещам се за един ихтиолог, който на стари години за пръв път си поръчал риба в ресторанта и се изненадал колко е вкусен предметът на неговото знание.

Какво е за Вас БТА в едно изречение?

Дом на чистата журналистика. Докарана до своята есенция, до информация без примеси, с която се хранят всички жанрове, дори и най-персонифицираните. В момента БТА е информационния лидер, защото осъществява огромно по обем информационно производство по ясни, предварително разписани, правила – в полза на другите медии, но най-напред на конституционно защитеното човешко право на информация.

Планувате ли да посветите брой на сп. ЛИК на конкретна тема или човек?

В това отношение успявам да реализирам някои свои мечти. Ето, например, броят за Константин Павлов. Той може би е най-големия ни съвременен поет, но българският литературен канон не го призна лесно. Не го поставя до Ботев, Яворов или Далчев, въпреки че е от този порядък, творил, разбира се, в условията на друго време. В бъдеще пък, да сме живи и здрави, ми се иска да обърнем специално внимание на визуалните изкуства и на фотографията. В днешния свят, когато всеки държи фотоапарат в телефона си и не спира да снима, образите сякаш добиват по-голямо влияние от думите. Те, разбира се, няма как да ги изместят, защото човек мисли с думи, въобще е човек благодарение на тях, но просто образите заслужават да им посветим повече думи, което би било самосъхранително и за самите думи. Да си ги кажем нещата, за да не ни превръща любовта към текста, към книгите в носталгици…

Мислите ли, че хора като Вас, ще успеят да повлияят на тази ситуация?

Отделни хора едва ли, но определени събития – да. Навремето големият завой от комунистически режим към демокрация за хората масово мина не от другаде, а през текстовете за песни на Александър Петров, като „Времето е наше“, Утре започва от днес“, „Развод ми дай“, „Вдигни очи“… Когато конфликтът стане остър, гласът на поетите, на писателите, на философите започва да се чува високо. А днес за съжаление остри конфликти да искаш, та пак е време за поезия, за времеубежища, за умни глави.

Фотограф: Владимир Шоков