site.btaБългарите в Албания днес – живи паметници на живота, традицията и надеждата

Българското малцинство в Албания беше официално признато през 2017 г. и негови представители живеят както в големите албански градове, така и в селища в зоните на Гора (Кукъско или т. нар. Кукъска гора), Голо бърдо (Дебърско) и Мала Преспа (Корчанско). Някои от тях са загубили своя език и традиции, други са успели да съхранят идентичността и говора си през времето и да го предадат от поколение на поколение.

Към момента точният брой на българите в Албания е неясен, но преброяването на населението, което се очаква да започне в Албания през септември, ще покаже актуалното състояние на българското малцинство в страната.

БТА посети част от българските средища в Албания днес и ще разкаже накратко за хората, техния живот, история, проблеми и надежди. Ще ги опише чрез техните собствени думи и ще ги представи в снимки през обектива на БТА.

КУКЪС, Северна Албания

Планинският район Гора е разделен от границите на съвременните държави Албания, Република Северна Македония и Косово. Хората, които живеят там, се наричат по няколко различни начина: сами те назовават себе си „горани“ или „нашенци“, а езика си – спрямо тези две названия – „горански“ или „нашенски“, като за тях в Албания се среща и названието „торбеши“.

В Кукъско се срещнахме с горани в самия град Кукъс, където посетихме дружество „Наша гора“, както и с жители на селата Борйе и Шищевец, които се намират високо в планината.

За дружество „Наша гора“ в град Кукъс към момента се грижи младежът Вулнет Влачай, родом от село Пакища. Той ни разказа за обновеното помещение на дружеството, в което гораните от Кукъско се събират и организират своите дейности. Вулнет, също като значението на името си на албански – ‘воля’, е изпълнен с желание и сила да поддържа огнището на „Наша Гора“.

Преди време българското посолство в Албания успява да съдейства за закупуване на специален автобус, финансиран от българското правителство, с който децата между планинските села да се придвижват до училище. Преди да го има автобусът, учениците от Борйе вървели пеша 18 км, за да отидат на училище в Шищевец. Към настоящия момент община Кукъс е поела финансирането на автобуса, осигурен по проект на "Наша Гора".

БОРЙЕ, Кукъска гора

В Борйе се срещнахме с г-н Невруз Мехмети, който, освен жива енциклопедия, е поет, писател, учен и директор на основното училище в селото. Той ни разведе из училището, пред което тичаха и си играеха деца, разказа ни за историята на селото и ни показа училищната библиотека, пълна с български книги. Благодарение на програма на българското правителство за българските общности зад граница за училището високо в планината са осигурени печки на дърва, които да сгряват стаите, където децата учат, както и нова дограма.

От г-н Мехмети получихме богата информация за традициите в Борйе, за различните видове носии на гораните и за техните празници. Гораните също като нас и като други народи на Балканите носят мартеници, но ги слагат на празника Летници, който се празнува из цяла Албания на 14 март (Dita e Verës, букв. ‘Денят на лятото’), и ги наричат „белезнийе“.

По думите на г-н Мехмети от Борйе са излезли над 250 интелектуалци, доктори и хора на науката. Част от тях са отишли на гурбет и са известни в своята област нашенци, разпръснати по света. Поговорихме с него и за книгата на Намик Докле „Там, където слънцето изгрява два пъти“, неотдавна представена в БАН в София, която разказва за интересната, но и тъжна съдба на гораните.

ШИЩЕВЕЦ, Кукъска гора

В долното село Шищевец се срещнахме с директора на албанското училище, в което тази година учат общо сто деца от първи до дванадесети клас, при това не само от Шищевец, но и от съседните села. Тази година завършващите са 16.

Поговорихме и с още няколко жители на селото, които ни разказаха за живота там и ни заведоха до старите християнски православни гробища и църква от преди шест века, от които вече почти нищо не е останало на повърхността. Не успяхме да разберем чии точно са били те, но видяхме могилите и мястото, където някога е била църквата.

Като интересна атракция хората в Шищевец откроиха и „Пътечката на цветовете“ („Shtegu i Ngjyrave“), която е дълга 13 км и по която в края на май или юни всичко цъфва изведнъж.

И в Борйе, и в Шищевец спортът е изключително развит, като най-много се открояват ските, за които условията в планината са чудесни. Стените на училището в Борйе разказват за активна спортна дейност и шампиони в различни спортове не само в пределите на Албания, а и отвъд, а в Шищевец, освен за ските, ни разказаха за надбягването с коне, което традиционно се провежда на 6 май.

В община Кукъс неотдавна е спечелен проект за изграждане на ски писта, но работата по него все още не е започнала. Жителите в Шищевец, които с нетърпение очакват този проект да стане реалност, се надяват да има повече връзки между тяхната ски общност и тази в Банско, за да може този спорт в Кукъска гора да се развива.

Въпреки че центърът на селото е реновиран по програмата „100 села“ за развитие на селските райони на албанското правителство, проблем в Шищевец остава водоснабдяването, за което изцяло разчитат на съседното с. Новоселе. Местните шеговито казват, че когато в Новоселе има повече хора, завърнали се от гурбет, „кранчето в Шищевец спира“.

ГОЛО БЪРДО, Дебърско

По-нататък в пътуването си из Албания се срещнахме с представители на българското малцинство от Голо бърдо в град Елбасан. В града има неделно училище, където се изучава български, както и цели квартали, населени с представители на българското малцинство от този район. Хората от областта са обнадеждени, че деца за училището винаги ще има, защото селата са големи, но казват, че пътищата са лоши и придвижването е по-трудно.

Разселването на българското малцинство от Голо бърдо към Елбасан и други големи градове в Албания е ставало на етапи в хода на историята след Първата световна война заради различните политически, социални и икономически кризи в рамките на страната.

Въпреки трудния си живот, преселниците от Голо бърдо са мирни хора, които са участвали и участват активно в живота на албанската държава и са добре интегрирани в албанското общество. По техни думи хората от Голо бърдо сами са отвоювали правата и стойността си като хора и са се преборили за отношението на албанците към тях.

По разкази на хората в Елбасан разбрахме още, че жителите на Голо бърдо са много добри строители, сладкари и бозаджии. По техни думи именно човек от Гора е донесъл бозата в България преди време, но, за разлика от при нас, в Албания тя се прави от царевица, а в Елбасан се консумира със сладолед.

Друго нещо, с което Голо бърдо е известно, са състезанията по класическа борба, които ежегодно се провеждат там и последното от които беше миналата седмица.

Хората от Голо бърдо оценяват труда на България, която работи за малцинствата си на територията на други държави и знаят, че е направила за тях, каквото е могла. Въпреки това те споделят, че имат нужда от по-голям интерес от българска страна, за да могат да се съхранят като общност и вярват, че стъпка по стъпка и това ще стане.

КОРЧА, Южна Албания

В Корча ни посреща г-н Димитър Никола, председател на Дружеството за българо-албанско приятелство. В помещението на дружеството се провеждат и часовете по български и други образователни предмети в рамките на неделното училище в града. Отвътре ни гледа портрет на Ботев, окачено е табло с всички химни на България, има много български книги и две знамена, каквито видяхме и в Кукъско – българското и албанското.

Председателят на дружеството ни разказа важни неща за българите в Албания, за дейностите през годините и за децата на различни възрасти, които се учат в неделното училище. Дружеството, по негови думи, е основано през 2015 г. и е развивало дейност още преди българите в Албания да бъдат официално признати като малцинство през 2017 г. 

Г-н Никола изрази съжаление, че след пандемията членството в дружеството е намаляло, като каза, че това се дължи на факта, че не се правят достатъчно събития поради липса на финансиране. По тази причина самият той плаща наема на помещението.

Това, от което имат нужда българите в Корча и околността, е по-голямото присъствие на България, казва г-н Никола и ни разказва за хубавите спомени около концерта на Илия Луков, който са организирали с българското посолство в Албания.

По негови думи се е получил прекрасен празник, на който българи и албанци са танцували заедно хорàта си, и трябва да има повече събития, които така да събират хората.

ПУСТЕЦ, Мала Преспа

Последната спирка в нашето пътуване сред българските общности в Албания е село Пустец което е централното сред девет села в областта. Основните дейности, с които хората там изкарват прехраната си, са земеделието и риболовът, но също така и археологията, туризмът и каменоделството.

Част от жителите в околността пътуват за сезонна работа до Гърция и Република Северна Македония. Училището и учебниците в Пустец са по модел на Скопие и македонското влияние в селото е силно. 

След основаването на дружеството в Корча през 2015 г. в града се предлагат безплатни курсове по български език и дейностите, които дружеството организира, водят до това най-много хора от Пустец да искат да отидат в България. Въпреки това хората там не заявяват ясно българското си самосъзнание, за да нямат проблеми. По думите им манталитетът на жителите на селото, "за които да си българин, е предателство", трудно би се изкоренил.

Основни проблеми за българите там са инфраструктурата и липсата на работа, които принуждават хората да търсят по-добър живот. Те се надяват, че отварянето на фабрики ще спре имиграцията и ще накара хората да останат да се грижат за домовете и градините, които имат. 

---------------

Всички герои от нашето пътешествие бяха топли, приветливи, гостоприемни и будни хора. Представихме кратко историята им със съзнанието, че срещата с тях и получените познания никога няма да могат да се съберат само в един материал. И дори и да са малко, ще успеят да нарисуват моментна картина на една друга България. 

И въпреки че всяка една от малките общности, разделени териториално, има свой собствен облик и темперамент, всяка от тях пази връзката си с миналото и гледа с надежда за повече контакти с България – за повече пътища до нея, за повече общи мегдани от песни и хорà и повече присъствие на българското в тяхната албанска среда.

Поемаме обратно по пътя към дома, за да разкажем на България за другите българи.