site.btaДокументалният филм „Браточенди. Гласове от Албания“ на Бойко Василев разказва за българските следи в Албания

В рубриката за актуална документалистика „В кадър“ на Българската национална телевизия (БНТ) на 28 юли (петък) от 22:00 ч. по БНТ 1 ще се излъчи документалният филм на журналиста Бойко Василев – „Браточенди. Гласове от Албания“. В него той разказва за две теми, които винаги са го вълнували – Албания и българското малцинство. 

По думите на Бойко Василев мнозина у нас познават Албания с необикновени неща като бесата (дадената дума), гякмаря (кръвното отмъщение) и славата на най-изолирана комунистическа диктатура. Но днес тя разбива клишетата, сподели той в интервю за рубриката „БГ Свят" на БТА. 

„Албания е страната на развитието, строителния бум, туризма и високите технологии; реален фактор на Балканите. Тук всички гледат на Запад. През 2017 г. Албания официално призна българското малцинство. Хората, с които разговарях, винаги са се приемали за българи. Нещо повече, те знаят, че бабите и дядовците им са се наричали така, да не говорим, че така са ги наричали съседите албанци. Има и хора с македонска идентичност; да не забравяме, че Албания е граничила с бивша Югославия. Във времето на интернет въпросът за идентичността има значение. И затова е изключително интересно как българският корен се е запазил в страна, която няма граница с България – и е била напълно изолирана от нея между 1960 и 1990 г.", разказа Бойко Василев.

Следва пълният текст на интервюто:

Как се роди идеята за филма „Браточенди. Гласове от Албания“ и какво ще видим в него?

- „Браточенди” се роди от две теми, които винаги са ме вълнували. Първата е Албания, нейните традиции и развитие, една от най-интересните истории на Балканите. Втората тема, разбира се, е българското малцинство. Ако съберем двете теми в едно, ще получим разказ за българските следи в Албания; за хората, които са мост между двете страни и народи. Отдавна говорихме за тази идея с почетния консул на България в Тирана Селим Ходжа, много заслужил за българската кауза човек. Сега помогна и целият екип на българското посолство в Тирана – и нещата се подредиха.

Нашият разказ е едновременно носталгичен, и оптимистичен. Той ни води към селата и семействата, които са запазили българския си род далеч от държавата България. Тези хора изглеждат сякаш от друго време, което ние си припомняме като най-скъп сън от детството. Но в техните потомци има виталност, интелект и воля – и те превръщат детската си любов към българското в кариера и бъдеще.

Кой участва в направата на филма и колко време отне реализацията му?

- Освен мен, творческият екип на филма включва оператора Михаил Врабчев, видеотехника Юлиан Димитров, монтажиста Цветослав Юруков, редактора Албена Колчакова и режисьора Мария Христова. Всички те са прекрасни професионалисти и дадоха за този филм най-доброто от себе си. Снимахме по-малко от седмица, буквално 20 часа в денонощието. Монтирахме с ентусиазъм. Мисля, че резултатът си струва. Дано и зрителите да го оценят.

Кои са „братовите чеда“ на българите в Албания?

- Ами ние! Също и албанците. Отгоре на всичко, двама от главните герои на филма са братовчеди. Знаете ли, костурският български говор за жалост е оцелял в автентичния си вид на много малко места. За огромно съжаление, тъй като той носи следи от средновековния български, езика на Св. св. Кирил и Методий, Св. Климент Охридски и Черноризец Храбър. Запазил е т.н. „носовки”, например „дъб” е „дъмб”, „братовчеди” е „браточенди”. Едно от тези места, запазили стария говор, е корчанското село Върник, или Връбник, близо до Билища. Много е вълнуващо да си дадеш сметка, че разговаряш с последните носители на този автентичен диалект. Това е един от тези неуловими мигове, когато докосваш нещо завинаги и за последно. Трябва да знаем две неща. Първо, ние, хората от съвременна България, сме част от това семейство, което винаги е било с нас, понякога без да подозираме. И второ, Албания и албанците са се отнасяли към тези наши братя, сестри и братовчеди по-добре от мнозина други на Балканите. 

Етимологията на думата „Албания“ отвежда към значението „Земя на орли“ или „Деца на орли“. Признато ли е българското малцинство в Албания, какво самосъзнание имат хората там?

- Албания е страната на планините, орлите, традициите. Мнозина у нас я познават с необикновени неща като бесата (дадената дума), гякмаря (кръвното отмъщение) и славата на най-изолирана комунистическа диктатура. Но днес тя разбива клишетата. Албания е страната на развитието, строителния бум, туризма и високите технологии; реален фактор на Балканите. Тук всички гледат на Запад. През 2017 г. Албания официално призна българското малцинство. Хората, с които разговарях, винаги са се приемали за българи. Нещо повече, те знаят, че бабите и дядовците им са се наричали така, да не говорим, че така са ги наричали съседите албанци. Има и хора с македонска идентичност; да не забравяме, че Албания е граничила с бивша Югославия. Във времето на интернет въпросът за идентичността има значение. И затова е изключително интересно как българският корен се е запазил в страна, която няма граница с България – и е била напълно изолирана от нея между 1960 и 1990 г.

Ясен ли е точният брой на българите в Албания?

- Няколко десетки хиляди души, може би около 100 000. Предстоящото преброяване в Албания ще даде известна представа. Макар че според мен въпросът с идентичността е изключително деликатен и държавни административни процедури като преброяването не го хващат. Как например да опишеш блесналия поглед на тези хора, когато говорят за българските си корени и за България? Трябва да го видиш. И как да докажеш, че тези хора са „наши”? Трябва да се запознаеш с младежите, които напълно са се интегрирали в българското общество. Такава например е студентката Костандина Бело, една от главните героини на филма. Тя следва право в София, чете албански новини в БНР и стажува в една адвокатска кантора. Не можете да я различите от други успешни млади професионалисти в София.

От какво имат нужда българите там, очакват ли помощ от България?

- Те имат нужда от внимание. Планинският край Голо бърдо, където живее част от българското малцинство, няма добри пътища и инфраструктура. Българската държава помага, с компютърни зали и възможности за следване и специализации. Включват се и доста неправителствени организации. Това трябва да продължи. Мисля, че всеки, който види учителя в селското училище Члирим Муча и неговото въодушевление за децата, България и Европа, бързо ще се съгласи с мен. Насред планинските чукари, той казва „нашата България”, „нашата Европа”. 

Имат ли възможност да изучават български език?

- Интересното е, че децата, например в село Големо Острени в Голо бърдо, говорят вкъщи само местния български диалект – и едва в училище научават албански език. Мнозина от тях искат да следват в България и затова, по естествен начин, усъвършенстват своя български език. 

Имат ли български училища?

- В Тирана има неделно училище, където преподава един от героите на филма, доц. д-р Раки Бело. Може би един ден ще наречем хората като него „последните български възрожденци”, в истинския смисъл на думата. 

Какво бихте пожелал Вие на сънародниците ни в Албания? 

- Едно от най-вълнуващите неща, които тези хора ми разказаха, е срещата им с България. В началото на 90-те години промените идват, изолацията свършва и те могат да посетят България – някои 30 години по-късно, други за първи път. За нас това бе най-тежкото време. Спомняте си, нали? Кризи, преход, бедност. За тях обаче това е било най-хубавото нещо, най-важната среща, взрив от обич и възхищение. Ще им пожелая да запазят това вълнение за цял живот. А на нас - да погледнем поне веднъж нашата страна през техните очи.