site.btaВиолета Радкова: Фестивалът на българската книга в Брюксел не е институционален, а човешки. Той е фестивал на обичта

Виолета Радкова е съавтор и водещ на книжния подкаст „Четене му е майката“ и организатор за България на международния танцов флашмоб „The Most Wuthering Heights Day Ever”, с който подпомага достъпа до психотерапия на жени в нужда. Работи като културен мениджър и устен преводач. Обикновено се представя като „дъщеря на Георги и Мария и внучка на Димитър, Виолета, Васил и Димитрина“ – не чрез професията, а чрез семейството си – акцент, който е в основата и на романа ѝ „И леглото ни е зеленина“. 

Книгата си тя представи по време на седмото издание на Фестивала на българската книга в Брюксел. 

„Дебют, в който авторката повежда читателите по следите на зелената нишка на родовата памет, която тъче предстоящия живот. Повествованието прави паралел между живота в едно балканско село и живота в голям американски град, между уплашената селска душа на героя Иван и постепенно добилия увереност гражданин“, разказа за рубриката „БГ Свят“ на БТА Рада Ганкова - създателка на литературния клуб „Записки под възглавката“ в Брюксел, преводач и програмен директор на Фестивала на българската книга в белгийската столица

Двете разговаряха за литературното събитие в Брюксел. Разговора им предостави за рубриката „БГ Свят“ на БТА самата Ганкова. 

РГ: Ти беше ли чувала за този фестивал преди да те поканим да участваш? Оправдаха ли се очакванията ти, след като вече го посети лично?

ВР: Бях чувала за фестивала от познати и знаех, че извършва просветителска дейност в трудни и несигурни условия – както се казва, „на мускули“. Това не ме изненада, защото така е по принцип в културния сектор, особено когато става дума за литература – традиционно най-слабо финансираното и подкрепяно изкуство.

Имах очаквания за топла и сплотена общност – и те напълно се оправдаха. Това, което не очаквах и което ме порази, бяха личните истории зад фестивала – усилията и мотивациите на отделни хора, които му дават гориво и смисъл. Именно това, според мен, го извежда на друго ниво. Това не е институционален фестивал, а човешки фестивал. Фестивал на обичта – такъв, който съществува благодарение на любовта към книгите и вярата в истинската сила на литературата да променя животи.

РГ: Какви са впечатленията ти от българската общност в Белгия?

ВР: Много ми стана мило и приятно колко топли и обичливи са хората – всички се стараеха да те накарат да се почувстваш добре. От организатори до помощници, гости и читатели – всички се грижеха един за друг и създаваха една спокойна, уютна атмосфера, в която просто можеш да бъдеш.

А най-много обичам да съм сред други четящи хора и да си говорим за книги. Вярвам, че половината книга е в читателя, и затова ми е ценно да обсъждаме различните начини, по които се свързваме с прочетеното. Когато тези читатели живеят в чужбина, се добавя още един пласт – още една перспектива, още един воал, през който се гледаме. Това ми е много интересно и по някакъв начин ми е близко – въпреки че аз живея в страната, в която съм родена. 

РГ: Тази година на фестивала се състоя среща на читателските клубове в Европа. Има ли добавена стойност „клубното“ четене?

ВР: Аз съм голям фен на книжните клубове – имаме такъв епизод в подкаста ни. Но най-вече съм фен на хората, които четат и обичам да съм сред тях. Срещата с книжните клубове от Европа ме изненада и силно ме развълнува, накара ме да се замисля дълбоко върху много и различни неща. Това беше изключително ценен обмен и искрено се надявам да има още такива.

Клубното четене е общностно четене – то го прави специално. Хората се събират, за да обсъждат книгите, които четат, и така, през тях, се свързват. Невероятно е как толкова различни хора могат да се срещнат на и през страницата – не само един с друг, но и със самите себе си. Това е възможно благодарение на размисъла върху текста, на връщането към него, на споделянето на личното му възприемане.

РГ: А имало ли е вече читателски клуб, в който да четат „И леглото ни е зеленина“? Срещала ли си с такъв клуб?

ВР: Да, до момента, доколкото ми е известно на мен, романът е четен в три клуба, като съм си говорила с читателите в два от тях. На мен ми е много интересно да се срещам с хора, които четат книги и съм много благодарна за тези срещи.

РГ: На фестивала ти разказа за корицата на романа „И леглото ни е зеленина“, която е рисувана от Люба Халева, също гост на фестивала. Разкажи и за читателите на БТА защо искаше Люба да нарисува корицата на твоя роман.  

ВР: Първата корица на Люба, която видях и която силно ме впечатли, беше тази на антологията „Бащите не си отиват“. Оттогава следя с възхищение работата ѝ. Мечтаех си, че ако някога успея да завърша романа си и се стигне до публикуване, тя да направи корицата. По онова време това ми се струваше почти невероятно – първо, че ще завърша романа, и второ, че ще успея да стигна до Люба. Ала и двете се случиха.

Исках корицата да е нейна, защото изключително много ценя широтата на визуалното ѝ мислене и онзи специфичен „плакатен“ стил – ако мога да използвам тази дума – който е особено ценен за корица. От дълъг текст трябва да се изведе същината и да се преведе в силно компресиран визуален формат, в който няма място за грешка.

Това е рискована игра – корицата може да издигне една книга и да я открои, да я направи „средна работа“, една от много, или пък да я замаже, да я направи безлична и тя да потъне. Люба не се страхува да играе тази игра – и точно затова толкова много исках тя да е част от тази книга, която също по някакъв начин е рискова.

РГ: Романът „И леглото ни е зеленина“ се фокусира върху личната история на героите. Главния герой Иван се плаши от голямото и чуждото, но успява да надмогне себе си, да опитоми неизвестното, да се поамериканчи и да завладее чуждото пространство. Това ли е твоето послание? Че своето и чуждото могат са съществуват без конфликт и дори взаимно да се допълват и се оплетат в един фитил?  

ВР: По-скоро си мисля, че човек може да се чувства чужденец навсякъде – дори в собствената си страна, в дома си, в собственото си семейство. И преодоляването, опитомяването не е на външния свят, а на вътрешния. Иван не се страхува толкова от това, което е извън него, колкото от голямото и чуждото вътре в него. Той е едно 19-годишно момче, което просто се учи да живее – със себе си и с другите. Животът го подмята насам натам, хвърля му непрестанно трудности в лицето – но не е ли така с всички хора, навсякъде по света?

РГ: Сподели нещо, което те впечатли по време на фестивала, думи на някой участник, случка, реакция?

ВР: Много ме впечатли историята, която ти (Рада Ганкова) сподели на срещата с книжните клубове – за „Граница“ на Капка Касабова и германска читателка от клуба „Записки под възглавката“. Това беше едновременно реална и нереална история – как можеш да откриеш отдавна и безследно изчезнал роднина в една българска книга. Но точно това е литературата – възможна невероятност.