site.btaБългарка, отличена от Камарата на виенските професионални фотографи: Обичам да снимам емоциите на хората

Сънародничката ни Роси Недялкова, която живее във Виена, получи през изминалата седмица две отличия след участие в конкурс на Камарата на виенските професионални фотографи. Тя беше отличена в категориите „Репортаж“ и „Естествен портрет“. 

Ето какво разказа Недялкова за рубриката БГ Свят на БТА. 

Разкажете ни за себе си. Откога живеете във Виена и какво Ви отведе там? 

Винаги ми е било сложно да разказвам за себе си. Откъде да започна, кое е важно да кажа, кое не? Все въпроси на гледна точка. Затова моята – 48 годишна, горда майка, влюбена съпруга, а отскоро и млада баба. Вярваща (в безрезервната благодат на небето и добрината у хората), благословена, благодарна и щастлива. 

Във Виена живеем от 8 години. Дойдохме тук неочаквано за нас, предложиха ми работа. И оттам нататък нещата започнаха да се подреждат с чудеса по пътя ни всеки ден.

Кога и как започнахте да се занимавате с фотография? 

С фотография започнах да се занимавам ... от малка. На един летен лагер похарчих всичките си джобни (+2 лева на заем) за лентов фотоапарат Смена 8 с лента. Голямо щастие беше. След това в гимназията ходех на кръжок по фотография и бях пленена от магията на тъмната стаичка. През 2003 година попаднах във фото-форум и там с помощта на чудесни фотографи страстта ми започна да се облича в познания и все по-голямо завладяване от тази магия да уловиш мига. През годините снимах отначало плахо, след това със все повече ентусиазъм и познания, но дълго време не се осмелявах да се нарека професионален фотограф, макар че имах фирма и в България и снимах много събития и фотосесии професионално. Докато дойдох във Виена. Създадох си фирма и тук и фотографията ми беше като допълнителна работа. Започнах все повече и повече да уча и да се развивам. Приеха ме в камерата на професионалните фотографи. Но не това е важното, а фактът, че започнах да приемам с ума и сърцето си, че това, което създаваме заедно с моите клиенти, е нещо красиво, спомени, които остават завинаги, които предизвикват усмивки, възхищение. 

Получавате две втори места в конкурса на Камарата на Виенските професионални фотографи. Колко души участваха в надпреварата и колко бяха категориите в нея? 

Участвалите фотографии на този конкурс всяка година са около 1 600. Категориите са 8 общо: „Сватбена фотография“, „Архитектура“, „Реклама“, „Репортаж“, „Естествен портрет“, „Креативен портрет“, „Природа и животински свят“, „Пейзаж“, от които аз съм участвала с кадри в 6 от тях.

Получавате отличия в категории „Репортаж“ и „Естествен портрет“. Какво илюстрират снимките Ви и как ги направихте? 

Снимката, отличена в категория „Репортаж“ направих при една вечерна разходка в Ница. Възрастната дама изключително ме впечатли. Дълго я наблюдавах докато се осмелих да вдигна апарата и да я снимам. И един от кадрите толкова много си го харесах, че реших да го пусна в конкурса.

Втората снимка, получила второ място в категория „Естествен портрет“ е от една много скъпа на сърцето ми фотосесия. На моя приятелка майка ѝ беше дошла на гости във Виена и приятелката ми ме извика за фотосесия с дъщерите и майка си сред природата. Когато се запознах с тази така фина дама, незабавно пожелах да я снимам. Тя излъчваше едновременно спокойствие и някаква детинска хитринка. А в същото време имаше осанката на аристократка, на благородничка! Като кралица-балерина. Една такава комбинация, която те кара само да седиш и да я гледаш. Е, в случая – да я снимаш. Направихме прекрасни кадри с майка и дъщеря (която впрочем е наследила всичкия финес на майка си).

Преди две години сте получили трета награда в конкурс за професионални фотографи на Австрия в категория „Сватба”. Какво обичате да снимате най-много? 

Преди време един приятел, също фотограф, и толкова скъп за мен, че ме нарича „каке“, беше казал, че съм „човешки“ фотограф. Та да, най-много обичам да снимам хора. И по-точно емоциите на хората. Макар, че понякога се налага, не обичам да карам хората да позират, предпочитам да ги „улавям“, докато се движат. Така възникват и най-любимите ми кадри. Миналата година например, спечелих бронзов медал в един друг конкурс тук, с един кадър, който самата аз мога да гледам с часове, да се фокусирам във всяка бръчица, във всяко мускулче, в допира на пръстите... Кадърът е на възрастна двойка.

Обичам да улавям пламъчето в детските очички, детския смях, сълзите на бащата на булката, сухите ръце на възрастен човек...

Дори клиентите ми, които идват при мен за бизнес-фотография, идват заради изживяването по време на сесия и заради моментите, които претворяваме в кадри, представящи ги като истински хора. 

Имате ли своя любима снимка? А фотограф? 

Имам много любими снимки, не мога да се фокусирам върху една. Също и любимите ми фотографи не са един и двама, но мога да изброя няколко имена – Бони Бонев, Станимира Шивачева, Робер Дуано, Хелмут Нютън, Мег Лоекс и още много други. Възхищавам се и се вдъхновявам от много фотографи и снимки. Хората казват шеговито, че няма как да измислиш отново топлата вода. Във всяка една сфера всичко се повтаря. Но уловения миг е това, което прави разликата. 

Колко фотографски изложби имате досега и къде?

Участвала съм в много фотоизложби, самостоятелни имам само 2, май вече доста отдавна беше. По онова време дори не снимах със „сериозна“ техника. Първата ми изложба беше в София, в една малка галерия до Националната опера и се наричаше „Поколения“. Естествено, беше с хора. Втората – в Пловдив, в Балабановата къща, подготвена и организирана грандиозно от Студио Нитон в лицето на Николай Тончев, беше с кадри от Исландия. И двете изложби бяха за мен като сън с цялото внимание и посещаемост. Незабравими преживявания. 

Откъде намирате вдъхновение за снимане? 

Вдъхновявам се от мигове. От някой, когото виждам и си го представям в дадена ситуация. Или улавям миг, който просто се случва пред мен. Вдъхновявам се и от многото кадри, които гледам постоянно. А доста често голямото ми вдъхновение е дъщеря ми, която е много благодатен модел. 

Ако трябва да изберете между фотосесия в София или Виена – къде бихте предпочели да бъде тя? 

За мен е важен човекът, емоцията, ситуацията. Разбира се, и мястото има значение. Не мога да избера София или Виена, хубави локации има и на двете места. Хубави хора също. Определящо е може би моментното хрумване, идеята, която идва и я сграбчвам. Енергията, която протича между мен и модела/моделите. 

Това, което ми липсва тук във Виена е по-голямата свобода. Тук не мога да си крада моменти на улицата например, защото има строги закони относно снимане на хора без тяхното разрешение. Освен това не можеш и да снимаш професионално, където си поискаш. За някои сгради и снимки около тях и в тях, трябва също да поискаш разрешение. 

Снимала съм сесия на поляна, на която закарахме пиано. И за малко да отнесем страшни разправии, че без да знаем, сме навлезли в нечия собственост. Но за лудостта ми няма граници. И, когато насреща ми има някой, който е готов да се впусне в приключението, без значение ми е дали е в София или във Виена.