Христо Мутафчиев изигра пиесата „Плач на ангел“ от Стефан Цанев пред публиката в Цариброд. Актьорът пренесе зрителите в света на българската действителност и ги накара да се замислят върху темата за свободата и нейната цена. Пиесата разказва историята на Райчо, който излиза на свобода след 19 години в затвора. Той започва да си задава въпроси, на които „ангелите могат да отговорят само с плач“. Попаднал в безизходицата на живота Райчо пожелава отново да се завърне в килията. Режисьор на спектакъла на Народния театър “Иван Вазов е Стоян Радев.
Ето какво разказа Христо Мутафчиев пред вестника на българите в Сърбия “Ново братство“ след спектакъла:
Какви са Вашите впечатления от тази вечер на сцената?
Изключително доволен съм от публиката, която беше в салона, защото беше настроена много позитивно към това, което е дошла да гледа. Явно зрителите искаха да слушат български език, а Стефан Цанев за мен е най-големият съвременен автор, който пише на български и няма как това да не се предаде на публиката. Аз много вярвам в този текст, това са моите мисли, преминали през перото на Цанев, после изговорени от мен. Аз разсъждавам и за свободата, и за демокрацията, и за народа ни, по същия начин. От Стефан Цанев обаче всичко е казано поетично и публиката много повече се вслушва. Аз съм изключително щастлив от тази вечер. Представлението мина различно. Аз обичам да го играя в камерната зала на Народния театър, защото там няма микрофон и шептя на публиката, а тя ме разбира и попива всичко, радва се, смее се. Тук играх с микрофон, както и на други места пред българи по света - в Париж, Лондон, Единбург.
Това ми е първият моноспектакъл в живота. Не съм правил досега, защото съм гледал много мащабни моноспектакли на Наум Шопов, Мариус Куркински, Камен Донев, Велко Кънев и съм се чудил как могат час и половина само със себе си. Аз до ден днешен никога не съм имал самочувствието, че бих бил толкова интересен актьор, че да занимавам хората със себе си час и половина, докато не прочетох текста на Стефан Цанев и не разбрах, че не аз съм важният в случая, а текстът - това, което трябва да кажа. Когато се влюбих в този текст и започнахме да го правим, аз спрях да имам проблем с това, защото съзнанието ми не е насочено към това да си кажа бързо думичките, защото сигурно им е омръзнало. Съзнанието ми е насочено към това да изговоря думите така, че да се забият в сърцата на хората и мисля, че когато актьорът успее в това, вече няма проблеми и притеснение. От тази гледна точка аз около час и двадесет минути не мисля за това дали съм скучен или интересен актьор. За това време се налага да държа публиката именно на базата на текста, на майсторския текст на Стефан Цанев.
Дядо Евтимий казва, че гайдите свирят като им вдъхнеш душата си, а не въздух. Вие вкарахте ли душата си в пиесата?
Ами така ме е учил дядо Евтимий, да вкарвам душата си, а не просто въздуха.
Изтощава ли Ви пиесата?
Изтощава, но когато излезеш удовлетворен от сцената, тази умора вече е сладка, тя не ти тежи и въобще не се занимаваш с нея. Занимавам се с това да осмисля всичко, което съм направил. Да видя, че хората го осъзнават, разбират го и го оценяват и тогава изтощението вече няма никакъв смисъл.
Не за първи път сте в Цариброд?
За трети или четвърти път идвам тук. Идвал съм с други постановки - на Малък градски театър „Зад канала“, идвал съм и с моите приятели от група БТР, те гостуваха редовно. Но аз харесвам да идвам в Цариброд, защото хората тук имат нещо различно от българите у нас и аз това го осъзнавам може би, защото вече съм станал по-зрял и по-мислещ с годините, да не казвам по-мъдър. Хората тук притежават едно нещо, което там го няма, а то е много, много силно - това е любовта и носталгията. Българите в България не притежават тези две чувства. Навсякъде извън България носталгията съществува и там хората са много по-внимателни към думата България, към българския език, към родното, крепят го като нещо чупливо. Със сигурност много повече ни съхраняват хора, които живеят извън България, както сте тук в Цариброд. Затова обичам да идвам тука.
Много награди сте получавали с тази пиеса. Коя според Вас е нейната най-голяма ценност?
Истината. Истината, изговорена пред публиката. Наградите нямат никакво значение за мен. Самият аз организирам награди и гледам на наградите като на организация, а не като на отличия. Истинската ценност на пиесата е текстът на Стефан Цанев и влиянието му над публиката. Написан е така, че човек да се замисли дали е свободен или не. И то да се замисли дали това, че има какво да си купи, какво да яде, къде да спи, го прави свободен. Така че пиесата задава много въпроси, стига да има кой да си отговори на тях.
Какво ще кажете за режисурата?
Това е едно от най-хубавите богатства на представлението. Аз за първи път работя със Стоян Радев и оттук нататък искам да работя само с него. Той не насилва актьора, дава му свобода. Не иска публиката да си каже: „Ах, каква страхотна режисура!“, не се интересува дали някой ще знае името му като режисьор. Той казва: „С този вид режисиране ти си важен.“ Между другото той е много важен и значим от гледна точка на решението. Посъветва ме да не играя Райчо, а да играя разказвача на неговата история с една кукла отпред. И с това ми даде ключ към пиесата, който ми помага за цялото действие, защото аз сега мога да съм и Райчо, и полицая, и прокурора, и баща му, и майка му, и убития и всички.
По-късно, когато излезе спектакъла, аз си спомних за времето, когато учих в НАТФИЗ. Чак сега разбрах какво означава театърът на отчуждението, театърът на Брехт. Това, което съм учил навремето, не съм го разбирал това отчуждение – да се гледаш отстрани и да можеш да коментираш. Така че силата на това представление аз го откривам в решението на режисьора. Всичко останало е мое. Стефан Цанев ми даде пълната свобода да си говоря каквото си поискам. По принцип Стефан е много ревнив към текста, много трудно дава да се случи такова нещо. Но и самият той явно ми е повярвал достатъчно, за да ми каже: „Христо, искам да го изговаряш така все едно ти си го писал.“
Получавали сте много награди, коя от тях ще споменете?
Наградата за най-добър „глумец“ в „Опечалена фамилия“ на Международния фестивал в Зайчар през 2006 година ми е много скъпа, защото е една от първите награди въобще в живота ми. Иначе с тази пиеса Стефан Цанев получи награда за драматургия, Стоян Радев за режисура, получих награда за главна мъжка роля. Свидна ми е тая награда, защото ме оценяват колеги. Също така и „Златен Кукерикон“ ми е дал Сатиричният театър за този текст. Аз доста се учудих, защото това не е комедия, но те ме опровергаха, казаха че е сатира. Въобще за мен е чест, че съм награден с това представление, защото то е едно от най-хубавите неща, които са ми се случили в целия живот.
Вие сте театрален, филмов и телевизионен актьор. Кое Ви е най-голямата любов?
Театърът. Аз кино не снимам толкова, то ми е за препитание, когато се появи. А и киното, което се снима в България и в нашия регион тук, не се снима по начин, по който снимат онези хора, които правят индустрия и се занимават само с това. А и големият актьор си личи в театъра, не в киното. Тази среща, която имах с публиката тази вечер, както и всички срещи със зрители в целия свят, те ме държат поне 30 сантиметра над земята.
/ЮХ/
news.modal.text
