site.btaЕлисавета Йорданова: Българското народно танцово изкуство е много обичано в Америка

Елисавета Йорданова живее, работи и твори в Ню Йорк повече от 15 години. Основател е на ансамбъл “Горана“, работи като хореограф, учител, артист и терапевт. Наскоро беше отличена от Асоциацията на чуждестранните консули в Ню Йорк за своя принос към българската общност зад граница. За първите години от престоя си в Съединените американски щати Елисавета сподели за БТА, че са били трудни, но упорството, саможертвата и търпението са дали своите резултати. Днес в Ню Йорк тя се радва на пълноценен професионален живот, съпруг и дъщеря. За страната ни ѝ напомнят българските ястия, които приготвя, но на този етап не възнамерява да се връща в родината.

Ето какво още разказа Елисавета Йорданова за рубриката БГ Свят на БТА:

Кога и как решихте да напуснете България и да започнете живота си в чужбина? 

Установяването ми в САЩ имаше интересно развитие. За първи път посетих страната като турист през 1997 година. През 1998 година кандидатствах и получих стипендия Фулбрайт, която ми позволи да запиша магистърска програма по танци в колежа “Сара Лорънс“ (Sarah Lawrence College). През 2000 година се завърнах в България заради изискванията на Фулбрайт да прекарам 3 години в родината си и да споделя новопридобитите знания в областта на танца с общността у нас. Бях гост - преподавател в Националното училище за танцово изкуство в София и в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, където преподавах импровизация и танцова композиция. През 2001 година основах малка формация “Elea“ и получих грант от Министерството на културата за съвременен танцов проект. Но по това време нямаше условия за пълноценна реализация на един съвременен танцов артист, а финансовите възнаграждения бяха почти никакви. Трябваше да водя час за 5 лева, каквато беше цената тогава. През 2003 година “Elea“ участва в Балканска танцова платформа в Букурещ, където се срещнах с директора на Dancе Space Prоjects в Ню Йорк, когото познавах от предишно мое представяне в спектакъл. Тя ме покани да участвам в 25-годишнината на организацията. Така през април 2004 година се завърнах с танцовото соло "Unfold". Срещнах се със стари приятели, разходих се отново по улиците на Ню Йорк и почувствах, че трябва да се върна и да се опитам да „разгърна“ артистичността си в меката на танца.

Междувременно бях гост - преподавател в Залцбургската експериментална танцова академия (Salzburg Experimental Academy of dance), където преподаването беше на английски, но след училище трябваше да общувам на немски и това беше пречка за мен.

В Ню Йорк трябваше да почукам на много врати на студия и арт организации, за да потърся спонсорство за работа. С помощта на приятел успях да получа артистична виза за изключителни способности и международни постижения, което беше моята повратна точка.

Какви предизвикателства срещат българите далеч от родината, как започна всичко при Вас след пристигането Ви в САЩ? 

След официалното ми пристигане започнах да преподавам танцови класове, в началото веднъж седмично. Трябваше да стана видима за танцовата общност, посещавах танцови представления и разговарях с бивши съученици, разширявайки професионалния си кръг. Първите 3 години бяха много трудни, но бях търпелива и много упорита. Дори работих като фитнес треньор в известния хотел “Карлайл“ (Carlyle), тренирайки някои знаменитости. От разговорите с много българи в Ню Йорк знам, че на всички им е отнело около 5-10 години, за да се установят напълно в САЩ. Необходими са саможертва и социална активност, за да знаят хората кой си, което не е лесно.

Кога основахте фолклорен ансамбъл “Горана“ и как намерихте съмишленици за това начинание?

Срещнах няколко танцови артисти и ги попитах дали искат да участват в новия ми проект. В началото изследвах съвременната хореография. Първото ми танцово образование в България беше по народни танци, преди да получа стипендията на Фулбрайт, но винаги съм имала голям интерес към хореографията и модерните танци. Неочаквано обаче ме поканиха да водя уъркшоп по народни танци и така започна да се отваря кариерата ми. Семинар след семинар, през 2005 получих покана да започна седмични уроци в организацията за музика и танци “Лотус“ (Lotus Music and Dance).

Все повече и повече хора, предимно американци, посещаваха часовете ми и аз направих кратка и лесна хореография, която да изпълня в един от дните на отворените врати на Lotus Music and Dance, под името „Elea Gorana dance collective“. Изпълнителите бяхме аз, дъщеря ми, една руска танцьорка и една американка - и двете бяха мои колежки във фитнес центъра. С това представление името ми нашумя и повече българи започнаха да посещават часовете ми. Ансамбъл “Горана“ (Gorana dance) израсна естествено от седмичните ми занимания.

Колко души работят в ансамбъла в момента и какви събития ви предстоят?

Ансамбъл “Горана“ отпразнува миналата година 15 години от създаването си. До този момент имах четири различни формации, защото хората се местят, женят се, раждат, връщат се в България или просто се отказват. Над 100 човека участваха в моите класове и представления. Това са хора, които нямат танцово образование, малцина са танцували в България в гимназиалните си години. Трябваше да ги обуча от основно до професионално ниво. В момента имам 15 танцьори, на които не се заплаща. Ние получаваме безвъзмездни средства за продуциране на нашите представления и сами плащаме за нашите студия и костюми. Ето защо много малко са посветените да останат с мен през последните 10-12 години. Необходими са любов и доверие в това, което правим.

Как българската народна музика се възприема отвъд океана, успява ли да завладее с ритмите си и местните хора?

Нашето народно танцово изкуство е много обичано тук в Америка. Наскоро станах домакин, заедно с една от моите танцьорки, на „Хоротеката“ в Ню Йорк, където не само българи, но и американци идват да танцуват. През годините изградихме нашата публика - 50 процента българи и 50 на сто американци. Както споменах, получихме няколко грантове от Културния съвет на Манхатън и фондация Тиенадара, за да реализираме моите артистични идеи за спектакли.

Наскоро получихте отличие от Асоциацията на чуждестранните консули в Ню Йорк за своя принос към българската общност зад граница. Какво означава то за Вас?

Наградата, дадена на общо 15 жени от Ню Йорк, работещи в подкрепа на техните общности, беше голяма оценка за безбройните ми вечери в студиото, далеч от семейството ми, безбройните часове в писане на проекти и правене на украси за глава, продуциране на представления, основаване на неделна програма за детски народни танци в едно от българските училища в Ню Йорк и ръководството му осем години, заедно с още много други усилия.

Как успявате да съчетавате различните си занимания? Работите като хореограф, учител, артист и терапевт.

Хореограф, учител, артист и терапевт стоят под една шапка – танц. През 2006 година бях поканена като преподавател по танцово изкуство в театър “Джойс“ (Joyce Theаter) и като такъв осигурявах краткосрочни танцови резиденции. Директорът на програмата реши да ми даде класове с ученици със специални нужди. Това ме накара да използвам различните подходи, включващи танца. Разбрах, че трябва да взема някои допълнителни курсове и да продължа обучението си в тази област, включително психология и танцова терапия. Така реших да се върна в училище и да завърша втори път колежа “Сара Лорънс“, за да получа магистърска степен по танцова терапия. Това ми даде възможност да поема и работа в психиатрично отделение за 4 години, докато продължавах да провеждам репетициите си с “Горана“. Така че, да, не е за вярване да си представим, че един човек може да носи три – четири различни отговорности едновременно. Не е лесно, но когато човек обича това, което прави, нещата се получават.

Вълнувате ли се от ситуацията в България, следите ли събитията у нас?

Имам семейство и приятели в България и затова се опитвам да бъда информирана. Освен това посещавах България всяка година преди КОВИД.

Има ли нещо, което винаги ви напомня за родната страна – сувенир, гозба или човек?

Обичам да готвя, затова много често приготвям български ястия за моите американски приятели, които обичат баница, боб чорба, агнешко. Правя си собствено кисело мляко с българска закваска.

Има ли обстоятелства, които биха Ви накарали да решите да се върнете в България?

Тъй като родителите ми починаха, в настоящия момент нямам причина да се връщам. Имам много натоварен и пълноценен професионален живот, съпруг в Ню Йорк. Моята дъщеря Ива наскоро също получи виза за артисти, така че тя също е близо до мен.