Тя живее в Япония повече от 30 години. Едно от нещата, които най-добре я описват и нарича своя втора природа са българските шевици. Именно бродериите отвеждат Ирен Ямами до най-различни точки по цялата планета.
Ето какво разказа сънародничката ни за рубриката БГ свят на БТА за живота си в Япония.
Преди колко години и как пътят те отведе в Япония?
Знам, че е клише, но времето наистина минава много бързо и докато се усети човек, ето че станах и баба. Тук съм от почти 35 години. Малко ли е, много ли е, ми е трудно да преценя, но е повече от половината ми живот.
Как те промени културата и манталитета на Япония?
Лично аз не усещам промяната в ежедневието си тук, но я усещам, когато си дойда в България или пътувам в други страни. Искам да кажа, че тази промяна понякога е и болезнено осезаема. Търпимостта ми към околните и изобщо към дадена ситуация сега е с много по-висок праг. Желанието да се поставя на мястото на другия е по-силно. Уважението към човека, не към личността или титлата, е по-високо.
Какво най-много ти харесва от начина, по който е организиран животът там?
Това е доста сложен въпрос, защото изисква да сравнявам несравними стойности. Тук всичко е организирано и подредено и до най-малкия детайл. Законът е един за всички! Нищо не е оставено на случайността. Ако се случи нещо извънредно, то на момента са впрегнати всички възможни човешки, организационни или материални ресурси. Япония е известна като страна на тайфуните и земетресенията. Не ми се мисли, ако това се случваше в България, каква щеше да е обстановката. Най-ярък пример в момента е текущата пандемия. Тук никой, телевизия или друга медия, няма да допусне неспециалист да дава съвети какво и как да се прави. Имунизациите си вървят по план. Няма никой починал от ваксина, нито пък с други здравословни отклонения.
Българската шевица е един от начините, по които пазиш България близо до себе си в Япония – разкажи ни повече за това…
Казвала съм го много пъти, бродирам откакто се помня. Занимавам се не само с бродерия, но и други видове ръкоделна работа. Семейната ми среда се оказа подходяща, а и аз самата явно се оказах добър приемник. В Япония традициите се пазят и се предават непроменени от поколение на поколение. Има няколко вида японска бродерия, като само един вид е технически по-труден за изпълнение. Неизбежно беше това да предизвика и изкара на повърхността желанието ми да покажа моята родна, традиционна бродерия, още повече, че символиката и смисълът, вложени в българската бродерия са стари колкото човечеството. Имам голяма поддръжка и от японските организации, свързани с ръкоделната работа, от най-старата фирма за конци ДМЦ, както и от Посолството на България тук.
Имаш издадена и книга за българската бродерия – как се роди идеята за написването ѝ? Какво е основното ѝ послание?
Имам издадени няколко книги тук, като само тази последната е изцяло с българска бродерия. Японците са любознателни хора, които уважават всяка традиционна култура, различна от тяхната. Интересът дойде от японска страна, което само по себе си е показателно. Също така 2021 година излезе и една енциклопедия на българската култура, в която няколко страници са написани от мен. И двете книги се издадоха в условията на пандемия, което показва, че може да се работи и в усложнена обстановка.
Променя ли се отношението към родните традиции, културата, когато човек живее дълго зад граница?
Безспорно! Особено в една толкова силно традиционна страна каквато е Япония е неизбежно, човек да не започне да се гордее със собствената си култура и традиции. Но както казах вече, японците са любознателни и с голямо уважение към традициите, така че всичко казано, показано или написано, си намира своето място в сърцата им.
Какво от Япония би пренесла тук, на родна земя, ако имаше възможност?
Бих пренесла усещането за сплотеност и единство. Тези качества на японците, може би, се дължат най-вече на честите природни бедствия, както и на някои исторически предпоставки, но когато се наложи да се защитава страната, фирмата, градът, училището или каквото и да било, то всички заинтересовани стават като един човек! Може да не се познават до този момент, може да има причина да се мразят един друг или други фактори, но щом е в името на доброто за всички, то тези причини изчезват или минават на заден план. Няма друга гледна точка, няма лично отношение, няма говорилня по въпроса. Тихо, спокойно и без паника и излишно нагнетяване на ситуацията, всеки си върши работата, докато нещата си дойдат на мястото. Уважението към обикновения човек е невероятно, особено в държавните учреждения. Напоследък все по-често ми се иска поне една десета от това качество да го притежават и българите.
Какво ти липсва от България най-силно?
Нещата, които ми липсват, където и да съм, в който и времеви отрязък да бъде, просто не е възможно да ги имам. Няма как да се върне младостта или хората, които вече не са с нас. От тази България, каквато е в момента, не бих казала, че ми липсва нещо. Отчасти ми липсва патриархалната България, онази, която уважаваше човека и не водеше продажна политика във всяка сфера. Надявам се това да не си остане само моя мечта, а докато все още има време и е възможно, поне отчасти да се върне тази България.
Когато разказваш за България там, какво задължително споменаваш?
Най-често споменавам българската азбука. Това е нещо, с което трябва да се гордее всеки българин. Но и в този случай държавната ни политика се е показала много неправилна и недостатъчна. По този въпрос може да се пише много, но се изискват повече и по-смислени действия. Би било редно 24 май да бъде националният ни празник, защото сме дали писменост почти на половината земно кълбо.
Кой е любимият ти спомен, свързан с родината ти?
Спомени имам, достатъчни за многотомно издание. Конкретен спомен не ми изплува в съзнанието в момента. Някак си, сякаш негативните спомени вземат превес, а това са неща, за които не ми се иска да си спомням, камо ли да пиша. Иначе ежедневни хубави моменти имам много, но чак любими не бих казала.
/ЮХ/
news.modal.text
