site.btaХудожничката Кина Бъговска, която живее и твори в Чикаго, пред БТА: Ритъмът на картината се интегрира по-добре чрез ритъма на музиката

Ритъмът на картината се интегрира по-добре чрез ритъма на музиката – коментира художникът, журналист и преподавател Кина Бъговска в интервю за рубриката „БГ Свят“ на БТА по повод проекта ѝ „Емоционално наследство“ – симбиоза на визуално изкуство и концерт, създаден в сътрудничество с цигуларката Благомира Липари, който ще бъде представен на 21 февруари в Чикагския университет. 

За мен всеки творец има своя приказка, тема, която разказва като серии през живота си, заяви художничката във връзка с раждането на идеята за „Емоционално наследство“. Тя разказа още, че идеите ѝ не са самоцелни, а са продължение на предходна идея. Така – по думите ѝ – изложбите следват логичен път. 

Кина Бъговска отбеляза още, че си сътрудничи с Липари още от 2023 г.: „Тя изпълнява произведения на български композитори и най-вече на музиканта и цигулар Петър Христосков,  за когото казват, че е българският Паганини... Споделих с нея, че търся подходяща музика за изложбата си „Неравноделни времена“, тя възкликна, че може да изсвири неговите Капричио и Ръченица в „Неравноделните времена“. Получи се нещо уникално, защото Благомира Липари е виртуозен изпълнител и свири с душата си“. 

Художничката, която живее и твори в Чикаго от 2000 г., определя творчеството си като подсъзнателен процес, който интуицията и опитът насочват в логична последователност. 

Следва пълният текст на интервюто: 

Как се роди идеята за „Емоционално наследство“ и какво лично значение има за Вас този проект?

- Моите идеи не са самоцелни, а продължение на предходна идея. Докато работя върху поредната тема, търсейки визуален език и отговор на творческото си любопитство, виждам как се задават новите въпроси: „А как би изглеждало, ако...?“. Така изложбите следват логичен път – „Песен, след песен“, „Неравноделни времена“... За мен всеки творец има своя приказка, тема, която разказва като серии през живота си.

Как преминава сътрудничеството Ви с цигуларката Благомира Липари: какви емоции и образи провокира у Вас нейната музика?

- Преди да започне творческото сътрудничество с Благомира Липари бях минала подобен път със сестра ми, проф. Петя Бъговска – в музея „Земята и хората“ в София, в Полския културен институт (два пъти), на „Шипка“ 6, а също и в Чикаго.

Това, което спои нашето творческото с Липари от 2023 г., беше, че тя изпълнява произведения на български композитори и най-вече на музиканта и цигулар Петър Христосков, за когото казват, че е българският Паганини.

Споделих с нея, че търся подходяща музика за изложбата си „Неравноделни времена“, тя възкликна, че може да изсвири неговите Капричио и Ръченица в „Неравноделните времена“. Получи се нещо уникално, защото Благомира Липари е виртуозен изпълнител и свири с душата си. Затова сме заедно на изложбите ми в Чикаго, Ню Йорк, а сега с вълнение и гордост очаквам новия ни съвместен проект, където тя ще представи класическа българска музика пред американска аудитория в Университета на Чикаго. 

Как бихте описали диалога между звук и образ във Вашата работа? 

- Знае се, че една картина се запомня по-лесно, отколкото един текст. Музиката е абстрактно изкуство и докато я слушаме, въображението ражда различни картини.

Когато рисувам, използвам линии, щрихи и колажи, търся диалог между образ и музика, понякога между образ и поезия или танц. Рисунката е ритъмът на сърцето, всеки щрих е неговият пулс. И, ако музиката е ритъм, то рисунката е музика. Ритъмът на картината се интегрира по-добре чрез ритъма на музиката.

Като автор, който работи между два континента, усещате ли разлика в начина, по който българската и американската публика възприемат творчеството Ви?

- Изкуството е естетическо възприятие, но и познание. Обичам да споделям как Пикасо отговаря на тези, които казват, че не разбират от изкуство: „А разбираме ли какво казват птиците, когато пеят, а ги харесваме?“. Ако една книга е различна от локално-битовите проблеми и стане общочовешка, музиката се опре на уникалните си традиции и духовни натрупвания, това вече е универсално, а не национално творчество.

В моето изкуство американците виждат форми, символи и традиции на една различна култура, но не я отхвърлят, а търсят сходствата. Случвало се е да споделят, че подобни шарки и цветове им напомнят за къщата на техните баба и дядо – изплували спомени от детството, в една мултикултурна среда.

Живеете в САЩ от 2000 г., но голяма част от творчеството Ви е насочено към българските корени. Как се поддържа този мост? 

- Сигурно корените са толкова дълбоки и жилави, че ще държат този мост, докато не свърши приказката за живота, която разказваме. И, ако се вслушваме в родовата си памет и успеем да запазим заветите на рода, това не е усилие, а естествена потребност на човека да живее и запази традициите.

Сред колекциите, в които присъстват Ваши творби, има музеи, обществени институции и дори църква. Кое място Ви е изненадало най-много като контекст за Вашите картини?

- Всяка картина си има своя история и място да бъде там. Най-любима ми е картината „Квартет“, закупена от поетесата и писател Лусия Гетси.

Участвах с нея в един проект на американската ARC Gallery, Чикаго, „Поезия – Жени – Изкуство“.  

Утвърдени американски поетеси избират картини на художници, от които са вдъхновени, за да напишат поезия… Лусия се обади, че иска да види повече картини в студиото ми. Резултатът от сътрудничеството – разделих се с две картини, които тя купи и се роди поемата „Квартет“, вдъхновена от картината „Квартет“, отпечатана в американския алманах „Спуун Ривър“.

Уникална поема, която може да се прочете както хоризонтално, така и вертикално, Лусия е уловила музиката в поетичен ритъм. Самата картина пък е вдъхновена от музикалния квартет „Амрита“ от четири контрабаса на проф. Петя Бъговска.

Картината я няма, остана отпечатана в книга, заедно с поемата. 

Има ли творба, която бихте определили като „преди“ и „след“ във Вашия творчески път?

- Като се замисля, изложбата в Унгарския културен институт „Да отвориш прозорец“ буквално дни, преди да отлетя за дълъг престой в Чикаго.

Рисунки с музика, пастели на раковини и инсталация от гладки, цветни камъчета, композиции на отломки от разбити лодки, от които морето е изваяло различни форми, събирани това лято, заедно с изповед, написана на стената, какво е „да отвориш прозорец...“.

Подсъзнателно съм искала да задържа топлото слънце, морето с овалните, омекотени камъчета, деликатните спирали на пастелните раковини, онова, което е познато и близко...

Вече в Чикаго ме поканиха за изложба в Труман колеж. Заглавието беше същото и деканът, в пламенна реч, на откриването направи тълкуване, че моят „прозорец“ е онзи, духовният, който отваря сърцата, не този – технологичния, компютърния, Windows. 

Когато човек държи „прозореца си отворен“ и не го затваря след себе си, сетивата му ще са отворени за новите предизвикателства.

Продължих с творческите си прояви – в Украинския национален музей – „Семена от светлина“, „Легенда за хляба“, с грандове от Илинойския съвет за изкуствата.

Бихте ли ни разказали за бъдещите си творчески планове? 

- Не се питам какво следва, а рисувам, каквото ми подсказва интуицията. Знам, че един ден ще се запитам: „Как да се казва това?“. И новата тема е готова. Сигурно, защото творчеството е подсъзнателен процес, който интуицията, тоест опитът, насочва в логична последователност. Затова не мога да се завръщам към стари теми и композиции. Дори картините си не мога да повторя. Те вече са разказали своята история и идва ред на следващата...

Но знам, че със сигурност – в диалог с музика, танц или поезия.