Георги Милков, БТА Паралели: За либийското дело, носорога в банята и истинския Путин

Когато заговори за журналистика, трудно можеш да останеш безразличен към нея. Освен негова професия, тя е и съдба, която му се разкрива, докато кара военната си служба преди близо 3 десетилетия. В казармата влиза бунтар, без ясни идеи за бъдещето и разпределен за танкист. И благодарение на една  „желязна“ причинно-следствена връзка съдбата му намига, че той е роден за журналист. „Аз съм малко по-висок от стандартите за танкист, но по логиката на военните окръжия се оказа, че трябваше да бъда такъв. Така се озовах в българската модификация на танк Т-55, която е още по-тясна, и по време на кормуванията изпитвах доста неудобства, сред които и редовните удари в корпуса с глава. И поради тази причина обичам да казвам, че ако дотогава не съм знаел какво да правя с живота си, защото бях завършил МГ, нашите искаха да ме правят архитект и бях в личен бунт срещу тях, та вероятно заради тези удари вътре в танка, ми се наместиха критериите на живота. Това, всъщност, е истинската метафора – че понякога трябва да минеш по трудния път, за да разбереш призванието си,“ шеговито описва предисторията на избора си на поприще Георги Милков в подкаста БТА Паралели.
 
А после идват и същинските истории по пътя, преживени лично. И тъй като са безброй, започва да ги събира и описва в книги. За заглавие на втората от тях, която излезе в началото на лятото, ползва случка в Африка от участието му в български риалити формат. Тогава в една ранна утрин посреща изгряващото слънце заедно с носорог, спрял до палатката му. Оттам се ражда „Носорог в банята и още истории от ръчния багаж“.
 
В наши дни обаче си дава сметка, че професията не е същата, както когато е започвал. Но продължава да говори за нея с чувство на топлина и привързаност, защото продължава да смята, че  е  загубила от значимостта си. Съгласен е, че през годините тя е претърпяла много промени, но същността, това, за което журналистите са призвани, не вярва, че е се е изгубило. Не приема, че старите й „златни“ правила са безсмислени днес.
 
А технологиите с безграничните правомощия за създаване на съдържание, които внедряват, на свой ред я подлагат на още изпитания без край, тъй като усещането за истинност може да „бяга“ в много други посоки и реалности. Често спекулативни и пропагандни. Оттук идва и неговото притеснение, че покрай бързата възможност за реакция с технологиите под ръка процесът по верифициране и проверка на информацията от всички възможни източници става „досаден“. Освен обективността технологиите отнемат и първенството на медиите в сензационното придобиване и разгласяване на новините. „Идеята да си първи вече дори не е фикция, защото всеки може да го прави, да стриймва, шерва и споделя, без да е нужно да се замисля за отговорността на това, което прави,“ гласи неговото заключение.
 
В нова книга, която подготвя, журналистът разкрива малко известни подробности около една болезнена драма за цялото българско общество. И на база на проучени разсекретени документи предлага различен прочит от наложената в публичното пространство теза в онези осем години. Става дума за процеса срещу несправедливо обвинените наши медицински работници от режима на Муамар Кадафи в Либия, започнал през 1999 г. Лично за себе си Милков стига до следния извод – ние сами спасяваме сънародниците си с известна чужда помощ отвън. „На всякакви нива тъканта на обществото бе засегната от този случай и като че ли всички се включиха в усилията по неговото решаване. Затова като ме питат кой спаси българите – г-жа Саркози ли беше, ЕС ли беше, МИ-6 ли беше, всъщност, има един отговор на този въпрос. Българският народ с всичките му компоненти: и държавни, и силови, и аналитични, и обществени.“

Водещ - Стефан Ковачев
Оператор - Красимир Михайлов
Монтаж - Теодора Хиндалова - Стоянова

/ЛХ/