„Момичета и момчета“: Една жена, много лица и любов, която излиза от релси
В началото е любовта – лека, смешна, остроумна, почти безгрижна. Един мъж и една жена се срещат, харесват се, влюбват се, създават семейство. Публиката се смее и постепенно се сприятелява с жената на сцената. А после колелото се завърта. И историята, която изглежда като забавен разказ за любовта, започва да говори за неща, за които смехът вече не е достатъчен... В „Момичета и момчета“ на Денис Кели границата между смешното и трагичното е толкова тънка, колкото е и в самия живот, казва пред БТА режисьорът Петър Кауков.
На сцената на Младежкия театър един човек – Искра Донова, трябва да превърне този свят в повече от десет различни гласа, лица и съдби.
„Очевидно, имам любов към този автор“, казва режисьорът, който преди 15 години поставя „Любов и пари“ на същата сцена, а в състава е и Доново. Кели е сред най-уважаваните, поставяни и награждавани британски драматурзи, но за Кауков интересът към него е преди всичко заради ангажираността му „в най-добрия смисъл на думата“.
Авторът се занимава с болезнените въпроси на съвремието и изобщо с болезнените въпроси на човечеството. В текстовете му има истини за хората – понякога болезнени, понякога срамни, разглеждани както през отделния човек, така и през групите и обществото. И всичко това е поднесено с майсторство: блестящ диалог, а в случая на „Момичета и момчета“ – монолог, който въпреки формата си, продължава да изгражда диалози, и то с хумор – черен, британски...
Точно тази смес привлича Кауков у Кели – способността едновременно да разсмива и да поставя зрителя пред нещо, което никак не е смешно. „Винаги ми е привличало в Денис Кели неговата способност да смесва в една много привлекателна амалгама и смешното, и тъжното, и нелепото, и трагичното“, обяснява режисьорът. За него това е и точният модел на самия живот – около нас има неща, които могат да бъдат брутални, стряскащи и потрисащи, но в същото време нелепи, забавни, дори смехотворни. Кауков напомня и за Чехов, който също е озаглавял пиесите си като комедии. В „Момичета и момчета“ смехът не е просто украшение. Той е част от драматургичната конструкция.
„Някои истории започват много мрачно и завършват щастливо. Например, „Оливер Туист“. Тази пък започва много весело и много забавно, но завършва доста мрачно. Всъщност така става и в живота. Някои истории започват така, завършват онака“, казва с усмивка Кауков. По думите му, историите, които са щастливи от начало до край, са трудни за намиране: „Винаги има някакви мрачни нотки. И именно те, в крайна сметка дават обема на способността ни да се радваме, че сме живи и че животът е разнообразен“.
ОТ ДУМИТЕ КЪМ ЕНЕРГИЯТА
Кауков има още една особеност в работата си с този текст — той е и негов преводач. Това означава, че срещата му с драматургията на Кели започва преди репетиционната зала. Той първо трябва да намери българските думи на автора, а след това да намери начина, по който тези думи да се превърнат в жив театър. „После трябва да намеря каква е енергийната вълна, която носи тези думи“, казва той.
По думите му тази енергия не се налага върху актьора, тя се търси заедно с него – чрез провокации и вдъхновение от страна на режисьора, така че актьорът да може да изнесе пред публиката тежестта или лекотата на текста, защото, в крайна сметка „театърът се случва пред зрителя“.
„При всички положения актьорът е този, който се изправя пред публиката. Никой не идва да гледа театър заради моите концепции. Идва заради актьорите, идва заради историята, идва за да види чувства, да се посмее, да поплаче, в зависимост от това каква е историята“, коментира Петър Кауков. А при Денис Кели, допълва той, е и едното, и другото, именно затова между режисьора и актрисата трябва да съществува не просто добра комуникация, а абсолютното доверие, което един моноспектакъл изисква.
Кауков и Донова не работят за първи път заедно. Освен „Любов и пари“, двамата имат и други общи спектакли. С времето това партньорство е стигнало до степен, в която репетиционният процес може да се движи и без много думи.
Понякога Кауков си представя определен жест за конкретен момент, но не го записва и не го казва на Донова. На следващия ден тя го прави. Друг път след репетиция той започва да обяснява: „Исе, в оня момент...“, а тя го прекъсва: „Знам, знам“. Това според него е онази степен на професионално и творческо разбиране, която превръща иначе изключително трудоемката работа върху моноспектакъл в нещо парадоксално лесно.
ЕДИН ЖИВОТ, ДЕСЕТ ЛИЦА
За Искра Донова задачата е огромна – да бъде един човек и много хора едновременно, да мине през различни възрасти, състояния, отношения и гледни точки, като изгражда десет различни персонажа, но едновременно с това да не разпилее центъра на историята. На въпрос на БТА какво се случва с една актриса, когато трябва да изиграе всичко това на сцената, тя се връща към годините в НАТФИЗ и след това към всички роли, през които е преминала, но според нея всичко зависи от подготовката: „В това представление аз съм добре подготвена. Буквално натренирано е доста добре всичко. Паника има понякога. Но по-скоро се забавлявам, или искам да се забавлява“.
Донова не смята, че е по-трудно да разсмива публиката, когато знае какво предстои. По-скоро това се превръща в още по-целенасочено търсене: „На мен ми се иска публиката да много леко да влезе в това, което предстои след това. Иска ми се зрителят да се сприятели с мен, да се отпусне, да се смее, да допусне актрисата и историята. Защото така се случва и в живота, така се случва и в любовта. В началото хората са отворени, готови да приемат, да допуснат абсолютно всичко, а после понякога колелото се завърта по друг начин“.
ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ
На пръв поглед, „Момичета и момчета“ лесно може да бъде прочетена като история за насилието, за токсичните отношения, за властта и за моделите, по които обществото възпитава мъжкото поведение. Но Кауков поставя друга точка в центъра: „Аз преди всичко възприемам като любовна история. История за една огромна любов, за изключително силна и изгаряща страст, която именно защото е толкова интензивна и силна, достига до крайности. Любовта е над всичко. Силните чувства могат много лесно да сменят знака си – от плюс до минус и обратно. То това е историята на една огромна любов, която за жалост тръгва по наклонената плоскост“.
И точно затова горчивината е толкова голяма, допълва режисьорът: „Ако двама души са били индиферентни един към друг, разочарованието нямаше да бъде същото. Щяха просто да си кажат: „Какво пък толкова голяма работа“. Но когато чувствата са били огромни, огромни са и разочарованието, и вината. Това прави спектакъла и по-сложен от еднозначна история за жертва и виновник“.
Кауков съзнателно се е пазил от опасността моноспектакълът да се превърне в „плакатна, дидактична история“, която размахва пръст към зрителя. Това е особено важно, защото на сцената има само една гледна точка – тази на героинята. „Най-опасното е да изгубим баланса на представянето на тази история, тъй като представя само една гледна точка. Монодрама е“, обяснява той. Затова е необходимо, въпреки че един герой представя разпада на едно семейство, да не бъде изгубена способността да се види, че съществува и друга гледна точка, и че тя е еднак
во легитимна.
„Никой не е ангел в този живот. А понякога, добавя Кауков, си заслужаваме всичко това, което ни се случва“.
ДА ПРЕЖИВЕЕШ ЧУЖДОТО
Има сцени, в които най-страшното не е необходимо да бъде показано. То може да бъде оставено на въображението. Но за да се случи това, според Кауков е необходим добър актьор, в случая – добра актриса като Искра Донова, която да успее да пренесе онова, което е в главата на героинята, във въображението на зрителя.
Това не е само техника, има и емоция. По време на репетициите режисьорът и актрисата са имали моменти, в които дълго са разговаряли за най-тежките събития в историята. Какво точно се е случило? Как точно? Момент след момент, за да могат да го опишат. И когато са говорили за най-страшните неща, те са ги преживявали така, „все едно са се случили на нас“. Тук отново авторът има важен драматургичен инструмент. В един момент зрителят трябва да помни, че това не се случва сега и не се случва на него. И това парадоксално помага да понесем дори най-страшно, което се случва на сцената, смята Кауков.
Защото силата на изкуството е именно в това – да ни позволи да преживяваме неща, които не бихме искали да преживяваме в реалния живот. И обратното – да преживяваме неща, които никога не са ни се случвали – весели, приятни, романтични. Романтичните комедии са заради това, обобщава режисьорът.
ЗАЩИТИТЕ НА АКТРИСАТА
На въпрос какво означава да преминаваш през подобен материал отново и отново, и необходимо ли е актьорът да се пази, Искра Донова казва: „Естествено, че трябва да се пази емоционално. Иначе би било някаква лудост, ако трябва всеки път да преминава през материала с цялата си емоционална сила, няма как да играе отново и отново“.
Тя дава някакъв процент от себе си, но в нея се включват защити, за да може да играе този роля и следващ, и по-следащ път. Това по думите ѝ не означава, че емоцията изчезва. Има моменти, в които актрисата се оставя да изживее случващото се „и аз по някакъв начин“.
Кауков говори за човешките слабости и болезнените истини на Кели. Донова обаче има много по-прост отговор на въпроса дали е трябвало да се калява емоционално за подобна роля: „Не. Страната, в която живеем, така добре ни калява емоционално. Опитът от това, което се случва около нас, е достатъчен. Дори не ми трябва да използвам въображението си. Примерите около нас са толкова ярки, че просто трябва да се огледаме около нас и няма да имаме никакъв проблем“.
ЕЗИКЪТ, КОЙТО ОСТАВА
Искра Донова, вече познавайки езика на Кели, казва, че неговите персонажи са „чешити, интересни, ярки“, но има още нещо – езикът му трябва да бъде преведен така, че да запази своята естествена енергия и „гениално вкусен изказ този авторв“.
Когато Кауков запознава актьорите с Кели през 2011 г., преводът се оказва изключително важна част от срещата с автора. Когато е преведен добре, текстът се помни лесно, с лекота влиза в паметта и остава там, и това е особено съществено за моноспектакъл, в който огромен обем от драматургията трябва да премине през един човек, казва Искра Донова. Допълва, че думите трябва не просто да бъдат запомнени, а да станат живи...
Връзката между нея и публиката също е част от спектакъла. Актрисата я описва като любовна среща – „абсолютно на сляпо, на която отиваме и те, и аз“. Нито тя, нито зрителите знаят предварително как точно ще протече тази среща. Тя се надява след спектакъла да продължат да се познават. За нея това е началото на едно познанство с публиката и в това има нещо едновременно страшно и вълнуващо, а особено когато спектакълът е моноспектакъл – „чудовищно и вълнуващо изпитание“.
ТОВА, КОЕТО ОСТАВА В ГЛАВАТА
И ако Кауков се страхува най-вече от загубата на баланса и превръщането на историята в дидактичен плакат, Донова вижда най-опасното място другаде: „Винаги е в главата на зрителя. Защото задачата на актьорите, режисьорите и целия екип е с всяко появяване на сцената да възбудят въображението на зрителя“. Тук тя споменава Хичкок – не е необходимо всичко да бъде показано. Могат да се използват всички театрални компоненти, за да бъде развито въображението и страховете на публиката.
Но в „Момичета и момчета“ има и неща, които са „сервирани“ по някакъв начин и остава само надеждата никога да не се случват такива неща, или, ако светът може да стане малко по-добър, това би било чудесно, казва тя.
Преводът на „Момичета и момчета“ е на Петър Кауков, сценография, костюми и мултимедия – Розина Макавеева, композитор – Милен Кукошаров.
Автор – Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева
Оператор – Нешо Миладинов
/ЛХ/