„Началото на края“ в Сатирата: Когато любовта остарява по-бързо от времето

Какво се случва, когато човекът до теб започне да остарява – но само в твоите очи. „Началото на края“ от Себастиен Тиери поставя зрителя в свят, в който реалността се разминава сама със себе си, а краят настъпва много преди да бъде разпознат...

„Усещането за неизбежност не е измамно. Защото героите са в тази безизходица и безнадежност. И всъщност, краят вече е дошъл, преди ти да разбереш, че си в края“, казва пред БТА режисьорът Николай Младенов.

ПРЕМИЕРА, КОЯТО ЗАПОЧВА ОТ КРАЯ

Така най-кратко може да бъде описана постановката на Сатиричния театър. Пиесата, завършена през 2011 г. с оригиналното заглавие Le début de la fin, стъпва върху на пръв поглед абсурдна ситуация, която постепенно се разгръща като разказ за страха, разпада и невъзможността да понесем промяната в другия.

Историята започва с едно „изкривяване“ на реалността. Главният герой – г-н Боман, започва да вижда младата си съпруга като осемдесетгодишна жена. За всички останали тя е същата, каквато винаги е била. За него обаче времето се е ускорило седем пъти по-бързо. Тази двойна перспектива, съществуваща едновременно на сцената, се превръща в драматургичен двигател на действието и в ключ към разчитането на текста.

ОТ ЙОНЕСКО ДО ТИЕРИ: НАСЛЕДСТВОТО НА АБСУРДА

Себастиен Тиери, познат като един от най-остроумните и същевременно тревожни съвременни френски драматурзи, често тръгва от баналното, от делничното, за да го разруши отвътре. В традицията на френския театрален абсурд, но и с отчетливо съвременно звучене, той изследва как „нормалността“ не се разпада отвън, а носи собственото си разложение в себе си. Текстовете му често са сравнявани с наследството на Йожен Йонеско и Самюъл Бекет, но при Тиери абсурдът е по-плътно вплетен в психологията на съвременния човек – в неговите страхове от старостта, самотата и загубата на контрол.

Именно този разпад на нормалността е в центъра и на сценичната версия на Николай Младенов. „Категорично съм се опитал да стъпя на това, че всъщност разпадът е в нормалността. Ситуацията хваща двама души в разпада на техния свят… Така че аз не съм бягал от него. Напротив, опитал съм да постъпя честно към автора“, казва режисьорът.

Вместо да търси външен ефект или интерпретационен „ключ“, Младенов се доверява на самата драматургия, която по думите му е „достатъчно добре защитена“. И това доверие се оказва оправдано – пиесата сама „произвежда“ абсурда, без да има нужда от допълнително усилване. „Това, което се случва, е по-страшното. Защото то вече изказва неизказаното“, допълва той.

РЕАЛНОСТТА КАТО ВЪПРОС НА ГЛЕДНА ТОЧКА

На пръв поглед, сюжетът следва логиката на черна комедия. Уморен да живее със „състарената“ си съпруга, г-н Боман си намира любовница и решава да се освободи от брака, като представя младия си служител Ерве за свой племенник и го „предлага“ на жена си. Планът изглежда циничен, почти фарсов, но Тиери обръща очакванията – г-жа Боман се влюбва в Ерве, а той – в нея. И не защото не вижда старостта ѝ, а защото за него тя е млада.

Така пиесата постепенно се превръща в разказ не за болестта, а за възприятието. За това кой има право да определя реалността. И дали изобщо съществува „обективна“ такава, коментират от творческия екип.

„Реалността никога не е обективна и универсална. Истината е въпрос на този, който я преживява“, казва Младенов. В тази логика спектакълът не избира една доминираща гледна точка, а оставя различните истини да съществуват едновременно – да се сблъскват, да се разминават и да се подкопават взаимно.

ТЯ ИЗЛИЗА ПОБЕДИТЕЛ...

Особено важен в този контекст е образът на г-н Бауман. В ръцете на режисьора той не е просто циничен мъж, който изоставя жена си заради старостта ѝ, а фигура на бягството – човек, който не може да понесе реалността и се опитва да я „разреши“ отвън.

„Спектакълът разобличава неговата гледна точка. В основата на нашия господин Боман е човекът, който се страхува да вземе решение. Който се страхува да погледне към разрешаването на проблема вътре в проблема и се опитва да го разреши с външни средства“, обяснява Младенов. Този страх – от старостта, от промяната, от неизбежния край, придава на заглавието неговата тежест. „Началото на края“ не е просто метафора, а състояние, в което героите вече се намират. „Краят вече е дошъл, преди ти да разбереш, че си в края“, казва режисьорът.

Въпреки мрачния подтекст, пиесата не е лишена от своеобразна справедливост. На въпроса дали текстът е жесток към женския образ, Младенов отговаря категорично: „Не, пиесата не е жестока. В крайна сметка, женският образ успява да надделее. Тя излиза победител“. Тази победа обаче не е гръмка, нито еднозначна. Тя е по-скоро за способността да бъдеш видян по различен начин, но да останеш себе си. Най-тревожното в историята е, че тя не започва с края. Тя започва от момента, в който вече е късно да бъде избегнат...

ЕКИПЪТ

Постановката събира на сцената актьорски състав, който режисьорът определя като дългоочаквана среща – Стела Ганчева (г-жа Боман), Явор Борисов (г-н Боман), Георги Манчев (Ерве) и Деляна Хаджиянкова (Женифер). „Ролите за тях се надявам да са били предизвикателство, защото те допълват профила на тяхното актьорско портфолио. И четиримата правят интересни образи, неща с които не са се срещали до момента“, посочва Младенов.

Преводът на Валентина Бояджиева, сценографията на Елица Рангелова, музиката на Златко Митрески и пластиката на Цветина Матова изграждат сценична среда, в която абсурдът не е външен ефект, а естествено състояние на света.

Автор – Даниел Димитров
Оператори – Борислав Бориславов, Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева

/АБ/