Любо Нейков в „Различният“: Смехът идва точно там, където болката е най-остра

На сцената на Народния театър „Иван Вазов“ се появява спектакъл, който тръгва от почти анекдотична ситуация, за да стигне до болезнено разпознаване. „Различният“ от Алексей Слаповски, поставен от Стефан Спасов, по думите на режисьора е комитрагедия за любовта – но не като чувство, а като умение, което повечето хора така и не усвояват.

В центъра е дебютът на Любомир Нейков, на сцената на първия ни театър – факт, който самият той приема не като връх, а като част от пътя: „Най-хубавата роля ще е следващата“, казва пред БТА актьорът, за когото тази среща, и с режисьора, и с трупата, се оказва същинското събитие.

ИСТОРИЯ ЗА ЩАСТИЕТО КАТО ОПАСНОСТ И ЗА ЛЮБОВТА КАТО УМЕНИЕ

Сюжетът започва с обява: „Млада, красива, заможна жена търси грозен и беден мъж, за да го направи щастлив“. Оттук нататък логиката на приказката се разпада. Вместо да се превърне в принц, „чудовището“ се оказва все по-истинско чудовище – нагло, взискателно, ненаситно. Това е история за човек, наранен от липсата на любов, който, срещайки я, не успява да я понесе. Защото, както внушава спектакълът, щастието може да бъде непосилно изпитание за слабия човек.

„Темата за любовта е вечна. Но въпросът е как се практикува правилно“, казва пред БТА Стефан Спасов. За него любовта не е спонтанен импулс, а нещо, което се учи, и точно липсата на това знание прави хората нещастни.

В този смисъл „различността“ в спектакъла не е социална или външна категория. „Да си различен означава да си намерил начин да обичаш истински“, формулира режисьорът. И добавя, че може би не героят, а обществото е истинският „различен“, защото е загубило мярката за нормалност.

МЕЖДУ СМЕХА И ДЕМОНА, И РОЛЯ, КОЯТО СЕ РАЗГРЪЩА НАВЪТРЕ 

Авторът определя текста си като комитрагедия. Хуморът не е просто облекчение, а средство за разкриване на онова, което стои отдолу – страхът от откриване пред другия, навикът към компромис, конформизмът, допълва режисьорът.

„Всеки носи демони в себе си. И това е една от причините да не можем да обичаме добре“, казва той. В този свят любовта и страхът съществуват едновременно, а смехът често идва точно там, където болката е най-остра.

За Любомир Нейков работата започва от символиката, но постепенно отваря неочаквани дълбочини: „Оказа се, че има такива неща, които не съм подозирал сам за себе си. Процесът е бавен, почти обсебващ – нощни разговори с режисьора, непрекъснато „чоплене“ в търсене на отговори. Може би още 5–6 години ще ми трябват, за да кажа, че познавам за своя герой. Чувствам го едновременно близък и далечен, хитър, манипулативен, но безспорно човешки“.

И ако в началото изглежда, че „различният“ е именно той, постепенно става ясно, че образът се изгражда в сблъсъка с останалите. „Те са ядреният двигател“, казва Нейков за партньорките си – Вяра Табакова, Гергана Змийчарова/Илиана Коджабашева и Антония Кундакова. Именно те оформят полето, в което „различността“ става видима.

Любо Нейков е мой избор, защото в този материал може да се види цялата му огромна палитра от можене, посочва  режисьорът: „Има много комични моменти, много абсурдни моменти, много сериозни драматични моменти – само актьор като него може да обеме всичко това. Така че „Различният“ го правим, защото имаме различният в каста си. Тази пиеса си дойде с най-естественото разпределение“.

ПРОСТРАНСТВА НА РАЗМИНАВАНЕТО, КОЙ Е „РАЗЛИЧНИЯТ“?

Сценографията и костюмите на Ванина Цандева изграждат две коренно различни жилища – два свята, които съществуват паралелно и трудно се срещат. „Това са пространствата на двамата главни герои – различният и жената, която променя живота му“, обяснява Спасов. Музиката на Теодосий Спасов допълва тази двойственост, а преводът на Василка Бумбарова пренася текста на Слаповски в контекст, който звучи болезнено близък.

Кой е „различният“? Отговорът остава отворен. В началото изглежда очевиден, но с развитието на действието се разпада. Героят, който не умее да обича? Жената, която решава да „направи добро“? Или публиката, която разпознава собствените си провали в любовта?

„Загубили сме мярката за нормата. Нормалното е станало изкривено и неестествено. И това е голямата тема в пиесата. Наистина, трябва да не си в статуквото, за да можеш да усетиш някакви истински неща. Нормалните хора не могат да обичат истински“, обобщава Стефан Спасов.

Автор – Даниел Димитров
Оператори – Борислав Бориславов, Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева

/АБ/