Оперетната прима Светлана Иванова пред БТА: Осъществих всичките си мечти – пея, танцувам и играя

Осъществиха се всичките ми мечти – танцувам, пея, играя, обичам си колегите. Обичам всички, които идват да ни гледат, и се раздавам така, както аз мога. Това казва пред БТА примадоната на Музикалния театър – Светлана Иванова, която на 4 октомври празнува юбилей с „Царицата на чардаша“.

Всичките ми героини са такива – и Марица, и Силва, и Анжел Дидие, и Веселата вдовица – хора, които обичат истински, които се борят за любовта си, и които наистина накрая я получават – всеки от нас е изпитали това нещо, казва Иванова.

„Чудесно е, че оперетата се възприема много леко и приятно от публиката. Но, ако всички знаят колко труд, колко безсънни нощи стоят зад това да се изиграе една оперета, може би няма да я подценяват. Това е възможно най-сложното изкуство – музика, танц и актьорско майсторство са заложени равностойно. Ако нямаме стабилната предварителна вокална подготовка, ние няма да можем да издържим на цялото това напрежение – да говорим, да пеем, да говорим, да пеем, да танцуваме и да пеем...  Всичко това е много, много сложно и изисква наистина много стабилна
  подготовка“, разказва Светлана Иванова. 

„Наистина е важно кой каква следа оставя след себе си и дали оставя. Надявам се моята да е светличка“, споделя тя.

Оперетната прима Светлана Иванова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за началото и първия досег с оперетата, за срещите с големите имена в жанра, за предизвикателството да пееш, играеш и танцуваш едновременно, за пътя към младата аудитория, за признанието и мечтите.

Кое е първото Ви ярко споменаване на оперетата? Кога разбрахте, че това е Вашият път?

- Когато чух по радиото едно прекрасно изпълнение на Видин Даскалов и Лиляна Кисьова, които пееха „Тихо, събудихме детето с нашата кавга...“ (Запява го – бел. а.). Това е дует от една прекрасна оперета на Димитър Вълчев. И така, артистично изпълнена, ме завладя, и си казах: „Да! Това искам!“. Освен всичко, аз се занимавах с художествено слово, с пеене, с танци, и ето, логично съм тук.

Споменахте две големи имена в нашата оперета. По-нататък пътят Ви среща с тях и още много от големите имена...

- Точно така. Чувствам се благословена да бъда с тези личности. Видин Даскалов, Минко Босев, Лиляна Кисьова, Лиляна Кошлукова, Людмила Чешмеджиева, Арон Аронов, Ной Николов. С тях играх доста години и с тях имах честта да играя именно в „Царицата на Чардаша“, но като Силва, а сега ще ме видите в друга роля. Тя е едно естествено продължение на живота и така както всички ние сме млади, по-късно ставаме малко по-зрелички. Вече играя майката на Едвин – въпросната Цилика, или така наречената първа царица на Чардаша.

Кое е най-голямото предизвикателство за една певица в оперетата – вокалното майсторство, актьорската игра, танца или баланса между тях?

- За да бъдем артисти в музикалния театър, ние трябва да бъдем перфектно подготвени вокално. Да имаме пластиката, да имаме чувството за актьорското майсторство и така нататък. Както казваше моята прекрасна колежка и любима артистка Донка Шишманова: „Бъди искрена, бъди топла и откровена с изкуството, и публиката ще ти го върне. Изкуството ще ти го върне стократно“. 

В тези три посоки – музика, танц, актьорско майсторство, има ли сте по-трудно сближаване в началото? 

- Както Ви казах, аз танцувах дълги години като дете. Даже мислих да кандидатствам в хореографското училище, така че това ме влечеше още от малка. Още повече, че занимавайки се с художествено слово, с рецитация на поетични стихове и басни – всичко това по някакъв начин помага за актьорската игра. Така че това може само да дообогати личността при подготовката ѝ за едно такова сложно изкуство като нашето.

Има ли роля, която усещате като най-близка до себе си, и защо?

- Те са много. Всичките ми героини са такива, че и Марица, и Силва, и Анжел Дидие, и Веселата вдовица, са хора, които обичат истински, които се борят за любовта си и които наистина накрая получават. Така че всички ние сме го изпитали това нещо.

Мисля, че би бил много ценен отговорът на въпроса не само за хората, които Ви гледат, но и за всички Ваши по-млади колеги – как се подготвяте за роля? Имате ли си Ваши похвати, които бихте споделила?

- Ако има някаква информация, която да получа за първообраза, това е много голяма помощ за един артист. Например, навремето още разбрах, че графиня Марица е истински персонаж, неин прототипа е графиня Естерхази, която е 17-годишна – красива, богата...

Тези неща могат само да помогнат на артиста да изгради представата си за образа, съобразявайки си с изискванията на режисьора. Но ние влагаме много творчество. Ние самите трябва да си отговаряме на много въпроси, да направим така наречената образна характеристика, за да можем да се вглъбим в образа и да го изиграем достоверно.

Какво ще кажете на тези хора, които подценяват оперетата като жанр и изкуство?

- Това, че се възприема много леко и приятно от публиката, е чудесно. Но, ако всички знаят колко труд, колко безсънни нощи стоят зад това да се изиграе една оперета, може би няма да я подценяват. Това е възможно най-сложното изкуство – музика, танц и актьорско майсторство са заложени равностойно, бих казала.

Но, ако ние нямаме стабилната предварителна вокална подготовка, няма да можем да издържим на цялото това напрежение – да говорим, да пеем, да говорим, да пеем, да танцуваме и да пеем...  Всичко това е много, много сложно и изисква наистина много стабилна подготовка. 

Може ли да се каже, че всеки артист в оперетата има свой собствен път към младата аудитория. Какъв е Вашият?

- Аз мисля, че всеки, по природа, има своята даденост, има своя светлина, тоест, свое излъчване. Така, че онова, което ни е дала природата, онова, което сме наследили като талант, в съчетание с това, което имаме на сцената – всичко това можем да го предадем на публиката – така че да ги убедим дали да ни харесат или не.

Като говорим за публиката, какво Ви носи най-голяма радост – тази среща с нея, или репетициите, или премиерите, или едно „редовно“ представление?

- Репетициите са процес. Представлението е вече завършеният процес. А това, че искаме и може би за това работим –  да покажем на публиката какво можем, какво сме постигнали, как сме се развили. Наистина е важно кой каква следа оставя след себе си, и дали оставя. Надявам се моята да е светличка.

Какво е да си толкова години на едно място, на една работа, да работиш в един „храм“, с едни и същи хора? 

- Аз дълго време бях тук, после бях доста години в Германия, така че съм сменила малко „дома“. Но колегите, с които работя – и тук, и навън, в чужбина, всички ние сме едно семейство, и сме повече от роднини. Повярвайте ми! Така че всеки един е зависим от другия на сцената, защото нашето изкуство е колективно и, в крайна сметка, ние сме приятели, обичаме се и си помагаме на сцената. И това е в интерес на общия спектакъл. Няма как да бъдем отделни личности.

Как Ви се отрази този престой в Германия? Беше ли като сверяване на часовника?

- Да. Освен сверяване на часовника, и премерване на силите с другите колеги от Европа. Мисля, че ние, българите, сме на много високо ниво. Имаме безкрайно много таланти. Много сме всеотдайни на сцената. Бих казвала, че работим абсолютно безотказно и години наред доказваме какво всъщност е нашето ниво. 

Спектаклите на Музикалния театър, както и концертите, които сме представяли в чужбина, бяха много високо оценени. Говоря не само за Германия, а за цяла немскоговоряща Европа, Япония, Гърция. Цяла Европа ни аплодираше и ни ставаше на крака. И всички питаха кога ще пее  Musiktheater Sofia...

У нас или в чужбина сте усещала признанието по-силно, като наистина идващо от сърцето на този, който Ви аплодира?

- Аз не мога да деля публиката на българска или друга. Публиката винаги оценява качествата. Когато нещо е много истинско, много вълнуващо, много сърдечно, много емоционално, всички го оценяват, и няма как да се каже на бялото, че е черно. Навсякъде публиката съм я усещала като партньор в нашия диалог. Ние, които сме на сцената, и тези, които са в публиката. Ако ние ги запалим, те ни аплодират много силно. И така ни дават крила – да продължим да се раздаваме още и още. 

Как се обяснявате това, че Музикалният театър запази своята вярна аудитория през годините?

- Мисля, че много млади хора вече започнаха да идват. И вече се увеличи кръга на аудиторията, защото, идвайки при нас, младите видяха колко е хубаво, с какво добро настроение си тръгват, как забравят всички грижи. И млади, и стари, летят на крилете на музиката и на любовта. В нашия театър се говори предимно за любов.

От мечтите, които имахте в началото, какво се осъществи и какво остава за осъществяване?

- Всичко се осъществи. Танцувам, пея, играя, обичам си колегите. Обичам всички, които идват да ни гледат, и се раздавам така, както аз мога.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек? 

- Може би, това е името ми – светлина.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Музиката. Това е необятен свят. Там, където думите не могат, започва музиката. 

Светлана Иванова е родена през 1955 г. Завършва Музикалното училище във Варна, в класа на прочутата вокална педагожка Веселина Зафирова. Дипломира се в столичната музикална академия, в майсторския клас на Тамара Горинова, бивша асистентка на проф. Георги Златев-Черкин. Творческият й път започва от Българската хорова капела „Светослав Обретенов“. Работата с големия български диригент Георги Робев й дава професионална база не само като вокалист, но и като ансамблов музикант. Театралната й кариера започва през 1984 г., когато се явява на конкурс за солисти в музикалния театър „Стефан Македонски“ и изпява чардаша на Розалинда от „Прилепа“ на Йохан Щраус. Има над 50 роли в афиша на същия театър. 

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева

/TП/