Инсталацията „Съседите“ е послание за грижа към другите, казват пред БТА от екипа на проекта

Инсталацията „Съседите“ тежи над 800 килограма, мълчанието – над 800 тона, казват от екипа на „Съседите“. И определят проекта си „като грижа към другите“. Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян и кураторът Васил Владимиров ще представят България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство. Форумът ще се проведе от 20 април до 24 ноември в експозиционното пространство зала „Тициан“, близо до Моста на Академията във Венеция, Италия. 

КОНЦЕПЦИЯТА НА „СЪСЕДИТЕ“

Проектът е базиран на 20-годишна изследователска дейност, работа с различни архиви – на Държавна сигурност, Централния архив, лични архиви, архиви на ЦРУ, архиви в Англия... Другата част е устна история – интервюта с преки свидетели, оцелели от лагерите. Има и интервюта, които не са част от тази инсталация, но са с бивши надзиратели и хора, които са били от другата страна лагерите, разказва Лилия Топузова. 

Тя се е срещала със стотици хора, били в различни концентрационни лагери. Интервюирала е много от тях. Някои говорят свободно. Други никога и по никакъв начин не са споделяли за преживяното. А трети не са имали възможност да разкажат. 

„Което не означава, че разказът не присъства. Той присъства в телата им. Той присъства в пространството, но те буквално нямат думи. И кухнята е мястото, където не се чуват разкази. Но се чуват въздишки, опити за говорене, но не и самото говорене“, разказва Топузова. На базата на това са базирани трите пространства в инсталацията „Съседите“. Във всекидневната ще се чуват разказите на тези, които винаги са били отворени към това да разказват. В спалнята - историите, които ще чуем за първи път. А в кухнята ще са въздишките на неможещите да разказват. 

Затова инсталацията се състои от три стаи - всекидневна, спалня и кухня. В хола ще чуем разказите на говорещите. В спалнята - на тези, които за първи път се осмеляват да споделят историята си. А в кухнята са само въздишките на нямащите възможност да свидетелстват.

ПРОЕКТЪТ

Лилия Топузова започва първа да работи по темата. Тя се връща в България от Канада през 2003 година, за да научи повече за концлагерите. „Връщайки се в България, аз започнах да изследвам темата първо като историк и второ, като вече документалист, и направих филм. Тогава още архивите бяха затворени, много малко хора бяха готови да говорят. Постепенно започнах да говоря с очевидци, взех достъп до архивите и разказах историята. И всъщност това е моята научна и академична дейност“, разказва тя.

Красимира Буцева стартира своята работа по темата през 2016 година. Докато учи магистратура, започва да се интересува от темата през изкуство и фотография. Тъй като няма достатъчно информация, започва да търси исторически източници. 

Джулиан Шехирян тръгва с проучване на историята на психиатрията в България. Опитва да разбере по какъв начин се развиват представите за психотравмите и различните заболявания в периода след Освобождението в България и особено след 1945 - 50 година, когато навлизат нови понятия за практики чрез съветските школи по психиатрия. Когато навлиза в темата, се запознава с Лили Топузова и попада на нейни научни статии.

СЪБИРАНЕТО НА ЕКИП

Всеки от тях поотделно се е занимавал с историята и след срещата им решават да работят заедно. Джулиан открива работи на Лилия Топузова и се свързва с нея. Същевременно Красимира Буцева се запознава с много добър приятел на Лилия, който й предлага да ги срещне. „Той написа имейл на Лили от мен и тя отговори след една година. А след една седмица и една година се чухме по скайп и започнахме да плачем“, разказва през смях Буцева. „Имахме много силна връзка още в началото“, допълва Лилия Топузова.

Джулиан Шехирян допълва: „Ние от няколко години развиваме идеята да създадем инсталация, която да пресъздава домовете на оцелелите, където се случват интервютата на Лилия и Красимира“. По думите на Топузова това не е само изкуство, не е само изследователска или научна дейност, самият проект, самата методология е интердисплинарна среща между много различни неща. Също технологията е основна част на този проект, отбелязват от екипа.

ИСТОРИИТЕ

Сред всички истории, с които екипът вече живее, всеки от авторите на проекта има по една, която силно го е разтърсила. „Моята връзка с тези хора е изключително силна“, разказва Лилия Топузова. Спомня си среща с бивш лагерист от Белене и Ловеч. Изследователката знаела предварително, че неговото досие от Държавна сигурност не е почистено. „Така че за мен това беше много важно – някой, който е бил и в двата лагера и чието досие е запазено“, разказва Топузова. Влизайки в дома му, вижда цялото му досие, пръснато на пода в кухнята. „Имаше страници, които аз добре познавам с печата – тези страници се запечатват в съзнанието на всички изследователи, които работят по темата. И всъщност човекът не беше в състояние да ми разкаже нищо“, разказва Топузова. В този момент разбира, че няма да има интервю. „Седна до мен, казваше някакви думи, посочваше ми досието. В един момент ми каза: „Виждате ли го?“. - Аз се обърнах към него и го попитах какво. В един момент аз му казвам: „Виждам. Вие сте били в Белене и в Ловеч, нали?“ -  А той ми каза: Вижда се, нали?“ И това беше интервюто. Така стояхме с неунищоженото му досие. И той нищо не ми каза. Но всъщност ми каза всичко. Това е за мен историята, която остана с мен“, разказва Топузова. 

Красимира Буцева помни първата си среща с човек от лагера. Среща се с Иван Семков, оцелял от лагера в Ловеч. Човекът й разказал, че никога не е споделял със семейството си историите от лагера. Избягвал през целия си живот да говори с когото и да било по темата. „Каза ми, че аз съм първият човек, на когото решава да разкаже цялата история. Цялото му семейство е било в Белене на различни обекти и в различно време. Той говори за това, че единственото, което го е спасило, е да не говори за това никога. И казва, че ако те биха говорили, то семейството им никога не би било цяло“, разказва Буцева с нескрита емоция в гласа си. Скоро след това Иван Семков умира. Вероятно е усещал, че идва краят на живота му и затова е искал да споделя, допълва тя. За Буцева тази среща е още по-въздействаща и заради това, че успява да предаде важно послание на събеседника си. 

„Дядо ми ми е разказвал за негов приятел, на когото един ден се запалва нивата и той изгаря там. И че това е дело на Държавна сигурност“, разказва Буцева. В двучасовия разговор с Иван Семков той й разказва как успява да избяга от Белене заедно със свой приятел. Били заровени в дупка под земята. Успяват да излязат. Той преплува реката, носейки на гръб приятеля си. Стигат до селото и започват да следват релсите на влака. Спят в храсти с бодли, за да не могат да ги открият. Спират на някакви места, където имат познати. От тях вземат хляб и дрехи, с които да се преоблекат. Стигайки до Пловдив, ги хващат по много абсурден начин – в този момент има избягал затворник, когото Държавна сигурност издирва. И търсейки него, хващат тях, разказва Буцева. В края на разказа Семков споменава името на приятеля си и казва, че този човек е от Асеновград (родното място на Красимира Буцева) и преди време е починал на запалената си нива. Семков разказва, че официалната версия за смъртта на неговия приятел била, че бил алкохолик и се е самозапалил. „Това беше много странен момент. Аз имам само тази история от дядо ми и съм като някакво послание към този човек в последните дни от живота на този човек, потвърждавайки, че неговият приятел не се е самоубил и че са го убили“, разказва Буцева.

Джулиан Шехирян казва, че е прекарал много време, слушайки историите на Лилия и Красимира. „И въпреки, че не съм бил в тези стаи с тях, по някакъв начин аз живея с тези разговори като слушател. Познати са ми въздишките, паузите и коя част след коя следва“, казва той. Срещата, която най-силно се е запечатала в съзнанието му, е тази с Христина Миленкова. Тя била съпруга на известния психиатър Кирил Миленков, който пише за злоупотребите с психиатричните практики в България и за таен политически отдел на Четвърти километър в София, където психиатрите не са имали право да се намесват с лечението, избрано за даден пациент. „Но той беше починал вече, когато се запознах с Христина, и съм ходил при нея на ул. „Кракра“ в София няколко пъти“, започва разказа си Шехирян.

В тези срещи тя разказвала за детството си, когато семейството й е изселено от София в някакво село. „Тя ми разказваше, че ледът бил от вътрешната и външната част на прозореца. Милицията им дала 24 часа да се изнесат и попаднали в тази къща. Баща й трябвало всеки ден да се отчита в милицията“, разказва той. Тя била от зачеркнато семейство и цял живот това я следвало като сянка. Нямала възможност да си завърши образованието, разказва още той. 

Лилия Топузова си спомня, че когато двамата с Джулиан Шехирян се запознават, тя му дава свои материали, по които е работила. Сред тях намират листче, на което е написала имената и адреса именно на семейство Миленкови и адреса им на ул. „Кракра“. „Това, което ни свързва, е че ние по някакъв начин стигаме до всичко това сами и индивидуално, и колективно“, казва Топузова.

ПРОСТРАНСТВО ЗА ГРИЖА

Единодушно определят проекта „Съседите“ с ключовата дума грижа. „За миналото, за спомените, за паметта, за идентичността ни, за частите, които ги няма, за болката да се грижим, защото е много важно да се грижим за болката, защото тя става все по-голяма, когато я оставим там да си стои сама в тишината“, казва Буцева.

Според Лилия Топузова този проект е опит за грижа и за засвидетелстване. За да има грижа, трябва да има свидетели. Мястото става едно пространство, където хората могат да са свидетели. За да има грижа, хората трябва да са ангажирани. За да са ангажирани, те трябва да чуят другия и да станат свидетели. Те да поемат тази отговорност, тя да е колективна отговорност. Ние създаваме възможността някой друг да стане свидетел на това, на което ние сме били свидетели, разказва изследователката. „Аз мисля, че това е едно колективно занятие между поколенията“, казва Топузова. Това е и нашият проект. Ние сме от различни поколения по някакъв начин и ние създаваме тази връзка заедно, допълва тя.

ЗАГЛАВИЕТО „СЪСЕДИТЕ“

Както нашите съседи са си там някъде, много често знаем нещо за тях, имаме си някаква вътрешна история. Може би от време на време чуваме нещо през стените, но това е амбиентно присъствие, което е заобикалящо, но също е странично“, разказва Джулиан Шехирян.

„Всеки има съсед, всеки е съсед, всеки може да бъде съсед. Това ни позволява отново да го преживяваме като колективна история, а не тази, която се е случила на някои хора. Съседите са и репресираните, и тези, които по някакъв начин са отговорни за репресията“, допълва Лилия Топузова.

ЗА ПУБЛИКАТА

Макар проектът да стъпва на историческа основа, историята остава в периферията. „Тя не е там. Някои от историите са изключително обикновени, ежедневни истории, в които има нещо, което те удря, като я чуеш. Има емоция“, разказва Красимира Буцева. Може някои хора, които видят инсталацията, да не знаят къде е България изобщо, отбелязва тя.

А Лилия Топузова допълва: "И това няма никакво значение, защото не само историите са ежедневни, ами и пространствата са ежедневни. Всеки сяда на маса, всеки влиза в кухня, всеки влиза в хол. И това нещо го прави достъпно. И когато го показвахме в Торонто, повечето хора нямаха някакъв контекст на това, което се случва. Те продължаваха да стоят в това пространство. Искаха да чуят, искаха да са там, просто защото то е ежедневно. Знаеш, че това е дом и всички ние сме в него".

Джулиан Шехирян отбелязва: "Нашият опит да работим с тази тема с грижата като главната чувствителност означава, че ние се опитваме да мислим за това минало отвъд съвременни политизирани преценки за това минало. И затова избираме термина като политическо насилие. Защото много често се случва, че разговори за миналото са индиректен начин да се използва като наратив за настоящото. И много често стопанисването на нашето минало е преследване на вторични цели. И ние винаги сме бягали от това. И може би човек, който няма тази рамкирана представа за антикомунизъм, това може да служи като някаква пътека към по-обективно разбиране", казва той.

„Зрителят е само една част от уравнението. Изкуството е медията, имаме зрител, имаме художници. Всеки зрител е със собствената си история и със собствените си разбирания. Но инсталацията, въпреки че стъпва на сериозен исторически контекст, е много универсална в това, че говори както за грижата, така и за грижата за паметта и това как си я спомняме“, казва кураторът Васил Владимиров.

Репортер - Ваня Сухарова

Оператор - Владимир Шоков

Монтаж - Кристиян Пандев