site.btaАко има чудеса, то спасяването на 50 000 евреи в България е чудото на Втората световна война, смята Светлозар Калев от "Шалом"

Ако има чудеса, то спасяването на 50 000 евреи в България е чудото на Втората световна война. Това каза в интервю за БТА председателят на организацията на евреите „Шалом“ в Пловдив Светлозар Калев. Ние сме изключително благодарни, защото това, което е станало в България, никъде другаде не е станало, добави той. Според него най-важното е, че не е имало депортация на евреи, благодарение на целия българския народ и изключително на Българската православната църква. Църквата оказва влияние на хората и обединява всички, които се борят против тази несправедливост, отбеляза Калев.

Калев разказа спомени на баща си – Виталий Калев, който работил три години в трудови лагери. С приемането през 1941 г. на Закона за защита на нацията, който води до редица рестрикции спрямо еврейското население, всички мъже евреи от 18 до 55-годишна възраст били призовани да работят в трудови лагери. По това време баща ми бил на 21 години, каза Калев.

Виталий, роден през 1920 г., бил най-голямото от пет деца. Едва 16-годишен започнал да работи, защото родителите му били бедни хора, както повечето, които живеели в Пловдив по това време. Това били работнически семейства, които се изхранвали с тежък труд. Баща ми работил като чирак, слуга, ратай, разказа Светлозар Калев. След 9 септември 1944 г. баща му успял да завърши гимназия, станал журналист и работил до пенсионирането си в Радио Пловдив.

Виталий бил в лагери в Сандански и Симитли и работил в пътното строителство. Това били времена, в които семействата оставали без мъже и доходи в продължение на много месеци, времена на изпитания и мъки, припомни Калев. В лагера край Симитли, където бил баща му, битовите условия били много тежки. Там имало мъже, които се занимавали с интелектуален труд – цигулари, пианисти. За тях било непосилно да извършват тежък физически труд и да чукат камъни по пътищата, например, добави Калев. Един от спомените на баща ми е, че всички се обединили и изкарали нормата на известен цигулар от София, за да си запази пръстите и за да може да свири след това, разказа Калев. По думите му нормите били много тежки, почти непосилни, на границата на възможното. Баща ми ми казваше: „Имаше добри и много лоши хора, такива, които презираха евреите, и такива, които ни помагаха. Като във всяко едно общество“, сподели Калев. 

Мъжете не били целогодишно в лагерите, а по шест-седем месеца. Там имало всичко - някъде са им позволявали да празнуват символично еврейските празници, имали са вечеринки и макар при този тежък начин на живот, в някои лагери са позволявали тези т.нар. забавления, добави Калев. В един от лагерите Виталий получил херния. Лекарят бил сърбин, офицер и му казал: „Момче, нямаме упойка, за да извършим операцията, стискай зъби“. Направили му операцията два пъти без упойка. Баща ми живя до 90 години и тази история я разказваше с някакво умиление, спомня си Калев. 

Той разказа, че в еврейската общност има хора, които доживели до дълбока старост. Представи си, че изпадаш в смъртна опасност. Е, какво значение има дали в живота ти след това началникът ти ти се кара, или имаш някакви несгоди. Ти си станал вече философ. Оцелял си след най-тежкото. Всичко останало може да се приеме. И затова може би животът им беше по-лек - защото приемаха нещата добронамерено и си вървяха по своя път", споделя Калев.

Един от спомените, който Виталий разказвал на сина си, а после и на внучките си, бил свързан със събирането на евреите в Пловдив през 1943 г. В началото на март започнала акцията по депортирането и първата група била от Пловдив, припомни Калев. На 10 март били призовани около 700 души в двора на Еврейското училище, които трябвало да бъдат превозени с камиони до гарата, а от там с влакови композиции директно към Треблинка. Повечето хора, събрани в училището, знаели, че ще ходят да работят, малка част знаели, че отиват на смърт. Част от тях ги било страх да кажат на близките си, но околните българи знаели, разказа Калев. 

По това време Виталий бил в трудов лагер в Симитли. На 9 март, докато работел на пътя заедно с други мъже, край него минал влак, в който пътувал негов приятел. Той идвал от Пловдив и му казал: „Виталий, вашите ги вдигат”, разказа Калев. Виталий и друг негов приятел веднага хванали влак до София и оттам тръгнали към Пловдив – без документи, без пари и без дрехи. В Пловдив, на 11 март, срещнал позната на майка му, която го уверила, че всичко е наред, допълни Калев.

Виталий обаче бил обявен за беглец, след което бил арестуван и по закон трябвало да бъде съден. Пред Военния съд единият от адвокатите му му казал, че съдията е много добър и го посъветвал да каже, че е отишъл при родителите си, защото бил много притеснен. Виталий го послушал и съдията му дал само три месеца затвор, добави наследникът му.

Виталий Калев започнал да разказа на сина си за този период от живота си едва, след като Светлозар станал студент. Той беше добронамерен човек и тези лагери, според мен, не са го променили, коментира наследникът му. Той добави, че като деца са знаели за Холокоста, но не са чували тези истории, а всяко семейство пази подобна. През 60-те години в България се появи телевизията и в част от публицистичните предавания видяхме истината за Холокоста, каза Калев. 

Държа да отбележа, че още през 1940-1941 г. започва този ропот на хората, които още тогава разбрали, че става нещо, но властта останала сляпа и глуха три години, каза Калев. По думите му, по времето, в което действал Законът за защита на нацията, всички евреи били описани „с немска педантичност“ като вещи. В крайна сметка хората надделели, обикновените хора писали писма до царя, припомни Калев. Гражданското общество се събудило. Това го правят богати хора с риск да загубят професиите си, имотите си, положението си, като Обрейко Обрейков, правил го митрополит Кирил, който се опълчил на държавата по време на войната, дребни търговци, писатели, художници, всякакви хора, разказа Калев.

Сега обясняваме на младите какво е станало, защото те трябва да го асимилират и да разберат колко трудно се стига до справедливостта, каза той. По думите му в България народът бил обединен около идеята, че не може да се убиват други хора и да се подлагат на мъчения несправедливо. Някои еврейски организации по света не вярват в спасяването на българските евреи, разказа Калев. В България идват хора от еврейски семейства от чужбина, които обикалят страната и им разказват какво се е случило и успяват да разберат защо се е случило, добави той. 

„Нека да признаем, че България е уникална страна. В нейната история има много мъка и несправедливости. Българинът си е изградил свой начин за борба с това и винаги гледа да помогне на другите. Справедливостта е втъкана в българското общество“, смята Калев. По думите му еврейското население винаги е било добре приемано в Пловдив. 

След събитията от Втората световна война голяма част от евреите си отиват в Израел. Евреите винаги са мечтали за връщане към „обетованата земя“, а в Пловдив е имало клубове, където жени са подготвяли младите момичета за това, каза Калев. Днес в града еврейската общност е около 350 души. Празнуват празници заедно, спазват традициите. В Пловдив имотите на еврейските общност се запазиха и по закона за реституцията се върнаха в пълния си вид, посочи Калев. Той добави, че някогашното Еврейско училище, чиято сграда е собственост на „Шалом“, днес е частно училище. Доволни сме, че сградата е запазила предназначението си и такава ще остане, каза още той. 

 
Българската телеграфна агенция (БТА) в партньорство с Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф" си поставя задачата с поредица от материали да припомни събитията от миналото и участниците в тях, и да представи значението на спасението и спасителите. България е спасила близо 50 хиляди живота. Според официалните данни на интернет страницата на Изследователския център на Световния център за възпоменание на Холокоста Яд Вашем, в таблицата срещу името на България е записано, че в страната е имало 50 хиляди евреи преди Втората световна война и нула жертви. Единствената държава в таблицата със записани нула жертви е България.