Днес актрисата отбелязва своя 70-и рожден ден

site.btaМария Статулова пред БТА: Ролите ми са адски различни – свирепи, смешни, трагични

Мария Статулова пред БТА: Ролите ми са адски различни – свирепи, смешни, трагични
Мария Статулова пред БТА: Ролите ми са адски различни – свирепи, смешни, трагични

Никой не може да изтрие усмивката от лицето ми. Винаги си казвам, че продължавам нататък. Винаги намирам сили и така съм научена. Може би това е генът, който съм взела от баща си, от майка си. Това каза пред БТА актрисата Мария Статулова, която днес отбелязва своя 70-и рожден ден.

Датата е специална за нея, защото по думите й 13 е щастливото й число. „Цял живот съм била 13-и номер в училище, 13-а е буквата ми в азбуката. Винаги, когато ходя на кино, на театър, ми се пада 13-и номер или 13-и ред…“, посочи актрисата. Разказа, че обикновено около дните на рождения си ден получава и покана за филм. Тази година не е изключение, като през последните седмици е работила по няколко кинопроекта, а в края на септември й предстоят снимки и за следваща продукция.

„Най-важното е, че ролите са адски различни – свирепи, смешни, трагични… Щастлива съм, че спазих това, което ми казваха проф. Дановски и Георги Дюлгеров – приемай роля във филм, ако има да плачеш и да се смееш“, каза тя.

От своя учител във ВИТИЗ, проф. Боян Дановски, актрисата е научила още да не се сравнява с никого. „Може много да ми се иска да приличам на някого, но няма да стане. По-добре е да си бъда аз. Разбрах го малко по-късно, защото в началото много исках да приличам на Робърт де Ниро, на Джак Никълсън, на Апостол Карамитев, на Нейчо Попов, на кой ли не“, коментира Статулова.

СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ

Госпожо Статулова, какво най-много Ви носи радост на рожден ден?

- Най-голяма радост ми носи фактът, че съм родена на 13-и (Смее се – бел. а.) Аз много харесвам това число, защото цял живот съм била 13-и номер в училище, 13-а ми е буквата в азбуката. Винаги, когато ходя на кино, на театър, ми се пада 13-и номер или 13-и ред… Въобще, 13-ицата е много щастлива за мен.

Рождените си дни съм прекарвала по най-различни начини. И в Пловдив на „Златна ракла“ съм празнувала, и на морето. Тази година смятам да отпразнувам семейно, но и да направя „сериал“. Тоест, да си поканя гости. Тъй като някои хора отсъстват и питат кога ще се видим, ги записвам по дати. Така че на серии ще бъдат поканени, защото не ми се ходи някъде по заведения. Някак си там човек не може да обърне внимание на много хора. И е по-добре така – в интимна среда вкъщи. Аз обичам да готвя и мисля, че моето меню ще бъде по-хубаво от това на някои други места.

Освен това, навремето почти на всеки рожден ден получавах покана за филм. По-хубаво от това няма. И сега стана така, че снимах при няколко млади режисьори. Предстои ми още един филм към края на септември. Отново получих такива покани, някои вече ги изпълних. И съм много щастлива. Вчера свърших снимки със Станислав Дончев по един филм, снимах с Майя Виткова филм, който се казва „Един месец“.

Снимах още един филм, а в края на септември ще снимам с млада режисьорка по един много интересен сценарий, който е свързан с личния живот на нейното семейство. Най-важното е, че ролите са адски различни – свирепи, смешни, трагични… Щастлива съм, че спазих това, което ми казваха проф. Дановски и Георги Дюлгеров – приемай роля във филм, ако има да плачеш и да се смееш.

Вие сте сякаш една от малкото български актриси, които са активни паралелно и в театъра, и в киното, и в телевизията. На какво се дължи това?

- Не мога да кажа. Може би се дължи на това, че съм слънчев човек. (Смее се – бел. а.) Така ми казват приятелите. Винаги с усмивка приемам нещата. Никога не гледам да възприемам нещо с „Олеле, майко, потънаха ми гемиите“. Винаги си казвам, че продължавам нататък. Винаги намирам сили и така съм научена. Може би това е генът, който съм взела от баща си, от майка си. Това са хора, които винаги имат усмивка на лицето. Винаги са приемали гости вкъщи с усмивка. Не са били намусени, недоволни, фатално разочаровани.

Човек, естествено, че може да се разочарова, но както пишеше в „Зимата на нашето недоволство“ – когато мине зимата, усмивката идва, слънцето изгрява. Трябва да гледаме на живота по-позитивно и бързо-бързо загърбваме гадостите. Дори когато съм се разболявала, винаги съм приемала ситуацията на смях. Винаги съм умеела така да се държа и да си казвам, че няма да страдам. Вътрешно, разбира се, умирам, но казвам: „Не, няма. Аз ще бъда такава, каквато съм“. Никой не може да изтрие усмивката от лицето ми.

Талант, дар от Бога или умение е това да можеш да приемаш всяка ситуация с усмивка?

- Не знам. Да вярваме, че е дар от Бога. Да вярваме, че е нещо, с което човек се ражда. Както казваше моят професор Дановски: „Деца, никога с никого не се сравнявайте, защото Господ Бог така ви е създал – с тези очи, тази усмивка, тази емоция, тези физика, поведение, чувства и мисли“. Може много да ми се иска да приличам на някого, но няма да стане. По-добре е да си бъда аз. Разбрах го малко по-късно, защото в началото много исках да приличам на Робърт де Ниро, на Джак Никълсън, на Апостол Карамитев, на Нейчо Попов, на кой ли не. Не мога да забравя летящата походка на Апостол Карамитев. И какво мога да повторя от него? Единствено, като тръгна по „Раковски“ в една част от пътя, аз винаги поглеждам към небето и тръгвам с една бясна походка. И си викам: „Поне малко да бъда като Апостол“.

Коя е ролята, която е представлявала най-голямо предизвикателство за Вас до този момент? 

- Те са много. Нещо, което беше много интересно и различно от това, което съм правила, беше при Юлия Огнянова – една от големите наши театрални режисьори. Правихме едно представление „Брехтиада“ със сборен екип – Татяна Лолова, Ицко Финци, Филип Трифонов, Пепа Николова, Иван Несторов, Димитър Марин и още много хора, както и моята нежна милост. И тогава разбрах, че стихотворенията на Брехт могат да станат на театър, да се превръщат в театър. На това ме научи Юлия. Това бяха само текстове на Брехт, едноактните му пиеси, стихотворения и клоунади, които тя беше написала и други клоунади, които беше извадила. 

Разбрах, че Бертолт Брехт е тръгнал от клоуна Валентин, за да напише своите прекрасни пиеси. И тъй като моят професор беше ученик на Брехт,  естествено, правихме „Страх и мизерия в Третия райх“ и какво ли не. Това беше чудо на чудесата – в първи курс да правиш Брехт. Неслучайно съм била в този клас, сигурно. И неслучайно после дойдохме до тази „Брехтиада“ с Юлия Огнянова преди доста години. Беше много интересно. Ходихме на едни срещи в немския културен център, слушахме лекции и самата работа с нея – анализите на тези текстове, беше като в някаква диамантена приказка.

Важно ли е човек да се предизвиква?

- Вижте, аз искам да се предизвикам да стана пилот на самолет, обаче май тези дни няма да мога да го постигна (Смее се – бел. а.) Съдбата предизвиква човека. Общо взето, предизвикателството е, че се раждаш и не знаеш какво ще стане. Никой около теб не знае докато малко не пораснеш. Постепенно-постепенно започваш да се отърсваш като от падащите есенни листа по козината. И хоп-хоп, навирваш муцунка, поглеждаш към слънцето и си казваш: „Аз трябва да стана такъв, аз искам да съм еди-какъв си“, и започваш да полагаш усилия. Няма как иначе.

А истина ли е, че животът е най-големият сценарист? 

- Сигурно е истина. Не, че не познаваме грамадни автори – като Бергман, като Йордан Радичков от българските – най-поетичният писател, човек който пише с любов, с голямо човеколюбие. И кой ли не друг. Но сценарият, който ти не очакваш и никога не е дописан, май Господ Бог го прави, ако се замислим.

Какво заглавие би носил филмът за Вашия живот досега?

- Много заглавия трябват. Сигурно вътре ще има любов, ще има щуротия, беснотия, детското начало и какво ли още не.

Мария Статулова е родена на 13 септември 1953 г. в Бургас. Родът й е от средецкото село Айваджик, днешно Дюлево. Прадядото и прабабата на актрисата са преселници от Лозенградско. Името „Статул" е от гръцки произход и означава грозде. Семейството се е препитавало с лозарство. Баща й Иван Статулов, известен с псевдонима „Странджата", е бил художник. Като малка Мария Статулова мечтаела да стане балерина….или поне аптекар. „Белият цвят на пачките и на престилките ми се струваше извънземен и сюрреален. Вероятно защото върху бялото можеш да рисуваш много с различни цветове“, разказва през 2006 г. Статулова.  

РОЛИ В ТЕАТЪРА

През 1975 г. Мария Статулова завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов", в класа на проф. Боян Дановски, след което започва дългата й биография в театъра. Три години работи по разпределение в Драматичния театър в Кърджали, където изиграва първата си професионална роля в пиесата „Писмото" на Панчо Панчев. В театъра в Кърджали тя играе и в „Идиот" по Фьодор Достоевски. През 1976 г. получава наградата на Съюза на артистите в България за най-добър млад актьор на годината. През 1978-1979 г. играе в Ямболския драматичен театър. Следват 28 години в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, седем години в Народния театър „Иван Вазов“, една година (2013-2014) в театър „София“ и много театрални роли.

В Сатирата Мария Статулова играе от 1979 г., след като лично е поканена от режисьора Младен Киселов. Сред запомнящите й роли там са в постановките „И най-мъдрият си е малко прост" от Александър Н. Островски, „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта" от Дарио Фо, „Маршрутка“ по текст на драматурга Елин Рахнев и режисьора Пламен Масларов, както и в комедиите „Биволът" от Иван Радоев и „Рейс" от Станислав Стратиев. 

До 2010 г., в продължение на седем години, Мария Статулова е част от трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където играе в постановките „Самолетът беглец" от Камен Донев, „Сляпата надежда" от Боян Папазов. В Народния театър тя изиграва и моноспектакъла „Надежда сляпата“, който й е подарен от Боян Папазов, когато актрисата е на 25 години. „Беше написал за мен на едно малко бяло листче към текста: „Маро, това е изцяло за теб“. Разбира се, аз тогава нямах смелостта и жизнения опит в театъра да го направя толкова млада, изчаках да стана на 50 години и си направих подарък. И направих този спектакъл в Народния театър, на камерната сцена с Възкресия Вихърова. Това е текст за една луда и сляпа жена, по истинска история. Много обичам да играя по истински истории“, разказва Мария Статулова.

ИМА РОЛИ В ПОВЕЧЕ ОТ 50 ИГРАЛНИ И ТЕЛЕВИЗИОННИ ФИЛМА

Дебютът на Мария Статулова в киното е през 1973 г. – в „Последната дума" по сценарий на Бинка Желязкова, която е и режисьор на филма. Следват роли в повече от 50 игрални и телевизионни филма. Критици посочват, че истинският й дебют е във филма „Авантаж" през 1977 г. на режисьора Георги Дюлгеров. Осем от филмите, в които е участвала, са на режисьора Иван Андонов. 

Сред филмите, в които играе, са „Дами канят" (1980), „Адаптация" (1981), „Покрив" (1982), „Бъди благословена" (1983), „Маневри на петия етаж" (1985), „Ева на третия етаж“ (1987), „Да обичаш на инат" (1987), „1952: Иван и Александра“ (1989), „Всичко от нула" (1996), „Трака-трак“ (1996), „Отвъд чертата" (2003), „Откраднати очи" (2005), „Правила" (2016) и други. Между тях са и две участия в италианските филми „Песен на чучулигата" и „Дело по съвест". Участвала е и в телевизионните сериали „Дунав мост" (1999), „Забранена любов“ (2008-2012), „Стъклен дом" (2010-2011), „Седем часа разлика" (2011-2014), „Под прикритие" (2011-2016), „Столичани в повече" (2011-2019) и др. 

ПРИЗНАНИЕ

През 1978 г. актрисата получава специалната награда на 15-ия Фестивал на българския игрален филм във Варна за ролята й в „Авантаж“. През 1987 г. печели наградата за поддържаща роля – за „Ева на третия етаж“, през 1997 г. -  наградата за най-добра женска роля на Съюза на българските филмови дейци за ролята й във филма „Трака-трак“. През 1979 г. е удостоена с награда „Златен Лачено“ за женска роля във филма „Авантаж“ на 12-ия фестивал на неореалистичното кино в Авелино, Италия.

Мария Статулова е първият носител на наградата „Златна липа" за цялостен принос в киното от първия международен едноименен кинофестивал в Стара Загора през юни 2013 г. На нея се пада и честта да засади първата липа в бъдещата „Алея на липите". На 12 март 2014 г. е удостоена с наградата на Министерство на културата „Златен век" (печат на Симеон Велики) – за приноса й за развитието на българската култура. На 31 май 2022 г. получава званието „Почетен гражданин на община Средец“. 

/ГН

/КГ/МГ/отдел „Справочна“

/ДД/

В допълнение

Избиране на снимки

Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.

Изтегляне на снимки

Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите

news.modal.header

news.modal.text

Към 14:38 на 02.06.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация