site.btaАвторски материал на проф. Васил Захариев "Самоков и неговите стари майстори" е публикуван на 22 юли 1965 г. в бюлетина "Пресбюро" на БТА

 В бюлетина „Пресбюро“ на БТА е публикуван материал със заглавие „Самоков и неговите стари майстори“ от проф. Васил Захариев (1895-1971), график и изкуствовед, считан за основоположник на българската графика. В периода 1950-1966 г. БТА публикува авторски материали на изтъкнати българи по различни теми в бюлетина "Пресбюро".

Васил Захариев е роден на 8 юни 1895 г. в град Самоков. През 1911 г. постъпва в Художественото индустриално училище в София, където завършва специалностите „Декоративно изкуство“ и „Графика“ при проф. Цено Тодоров, проф. Харалампи Тачев и проф. Стефан Баджов. В периодите 1912 - 1913 г. и 1915 - 1918 г. участва във войните. През 1921 г. за кратко време учителства в Самоков, а между 1922 г.  и 1924 г. специализира в Държавната академия за графично изкуство в Лайпциг при проф. А. Колб и проф. Х. Мюлер. От 1924 г., след завръщането си в България, е преподавател по графика и декоративно изкуство в Художествената академия, от 1929 г. – извънреден професор, а от 1934 г. до 1945 г. - редовен професор. Васил Захариев в ректор на Академията между 1939 и 1943 г. Негови ученици са били Георги Герасимов, Здравко Александров, Веселин Стайков, Преслав Кършовски, Васил Стоилов и др. През 1928 г. инициира обявяването в Държавен вестник на списък на архитектурни и художествени паметници от национално значение, които да станат обект на закрила от Закона за опазване на народните старини.
Васил Захариев е сред хората, допринесли много за музейното дело в родния му град Самоков. В периода 1959 - 1961 г. работи към БАН в Института за изобразителни изкуства, където е ръководител на Секция за приложни изкуства. Едновременно с творческата и педагогическата си дейност художникът се занимава и с научноизследователска работа, а през 1937-1948 г. се занимава с изкуствоведска дейност.

 Самоков и неговите стари майстори

София, 22 юли 1965 г. В полите на Рила, на 950 м над морското равнище, там където река Искър напуска живописната планинска долина Демир капия, се намира старинният град Самоков, заселен някога около видни /пещи/и мадани за добиване на висококачествено желязо. В маданите имало грамадни чукове за коване на желязото, движени с водна сила, наричани самокови, от които произхожда наименованието на града. През средните векове за град Самоков няма никакви сведения. Според местно предание, когато отоманските завоеватели нахлували в този край, срещали силен отпор от войниците на последния български цар Иван Шишман. Южно от града станала кръвопролитна битка, по време на която паднал с отсечена глава цар Иван Шишман. Там, където седем пъти подскочила отрязаната царска глава, бликнали съществуващите доскоро седем „Царски кладенци“.

През 15, 16 и 17 в. Самоков вече се споменава в пътеписи на минаващи през българските земи чужди пътешественици. Константин Иречек съобщава, че през 16 в. градът бил средище на епископия, която през 1567 година била подчинена на Ипекската патриаршия. Близостта и връзките на Самоков с Рилския манастир, също и връзките със Светогорския Хилендарски манастир допринесли за възникване на книжовна и училищно-просветна дейност. В Самоков, който по време на българското възраждане е бил неугасващо огнище на духовен живот, просвета и родолюбие, още през 17 в. грамотността и книжовността са били на голяма висота. През 19 в. самоковци вече имат уредени мъжко и девическо училища, в които се преподава и рисуване, имат също дейно читалище. Към 1835 година книговезателят, книгопродавецът, книгоиздателят и типографът Николай Карастоянов открива в Самоков първата българска печатница. Самоковецът Константин Фотинов поставя в град Смирна началото на българския периодичен печат. Други самоковци родолюбци, начело със Захария хаджи Гюров, дейно участват във всенародната борба за извоюване на църковна независимост. Самоковци се борят за свобода в отрядите на Гарибалди, в Ботевата чета, с опълченците на Шипка.

През втората половина на 19 в. в Самоков, където има много чаркове за гайтани и няколко примитивни фабрики за спирт, кибрит и шаяци процъфтяват занаятите абаджийски, мутафчийски, кожарски, папукчийски, ковачки, тюфекчийски, бакърджийски, грънчарски и други. Високо развитие отбелязват някои художествени занаяти като златарския, килимарския, резбарския. Самоковци умеели да правят стенни и градски часовници.

Още в края на 18 в. в града възниква местна живописна школа, която през 19 в. отбелязва високо развитие и  добива голяма известност по целия Балкански полуостров като основоположник и първомайстор на Самоковската живописна школа, която е приемник на по-стари местни живописни традиции, се счита Христо Димитров от съседното до града село Доспей. Според преданието той първоначално изучил иконописното художество в Света гора, а по-сетне се учил на по-високо изкуство някъде в тогавашните австрийски земи. Неофит Рилски го нарича "совершений святогорски иконописец“. Приемници на Христо Димитров в иконописното художество са синовете му Димитър и Захари, които по-нататък предали изкуството си на своите синове и ученици - калфи и чираци. Димитър Христов Зограф /така се подписва/ е бил голям майстор на икони и стенописи. Между най-значителните негови творби са стенописите в големия храм и в някои от параклисите на Рилския манастир.

Димитър Христов Зограф предал по-нататък тайните на иконописното художество на синовете си  Зафир, Николаки, Захария и Иванчо, които също станали добри иконописци. Най-големият от тях, Зафир, през 1851 година отива да се учи в Русия - първоначално в Московското училище за живопис и ваяние, след това в Петербургската художествена академия, която завършил през 1856 година със сребърния медал на Академията и звание "некласен художник“.

В Русия Зафир се преименувал на Станислав Доспевски по името на село Доспей, откъдето произхожда неговият род. Братята му също започнали да се подписват с Доспевски.

Заедно с възрожденския живописец свищовлията Николай Павлович, който се учил във Виенската и  Мюнхенската художествена академия, Станислав Доспевски се счита за създател на българската академична портретна живопис.

Захарий Христович Зограф, друг от синовете на първомайстора Христо Димитров, е един от най-интересните представители на Самоковската живописна школа. На своя любим учител в килийното училище в Самоков даскал Неофит Рилски той дължи голямата си любов към книгата, към образованието. Типичен възрожденец, Захарий Хр. Зограф се стреми да стори нещо за народна полза, за училищно дело. Овладял иконописното художество, той не се задоволява само да спазва наследените от баща му и брат му светогорски иконописни канони, а отправя поглед към заобикалящия го свят, към природата, към живия човек, когото се стреми реалистично да изобразява. Освен икони и стенописи, в които често влага битови елементи, Захарий Зограф рисува пейзажи, цветя, плодове, портрети /автопортрет, портрети на Н. Рилски, на братовата му жена Християния и на годеницата му Катерина хаджи Гюрова/. Занимавал се дори с анатомия и практическа перспектива. През 1838 година той бленува да отиде в Русия, за да учи живопис в Петербургската художествена академия, но не успява да осъществи тази своя заветна мечта. През краткия  си живот /1810-1853/ Захарий Хр. Зограф е украсил със стенописи просторните стени на храмовете в най-прочутите български манастири - Бачковският /църквата „Св. Никола“/, Рилският, Троянският, Преображенският, а също и артиката в храма на най-стария и прочут гръцки Светогорски манастир "Лаврата на св. Атанасий". На стенописите си в Бачковския, Троянския и Преображенския манастири той  изписал автопортрета си. Захарий Хр. Зограф се счита за основоположник на нашата възрожденска  светска живопис.

Освен потомците на Христо Димитров – Доспееца, на Самоковската живописна школа принадлежат и други родове иконописци, начело на които стоят Косто Вальов /Константин Петрович/ и  Йован Николов -  Образописеца. Тези двама първомайстори през 1841 година заедно украсили със стенописи олтара на големия храм в Рилския манастир. Косто Вальов и синовете му - Сотир, Иван, Никола, Димитър и Петър работили икони, стенописи из Софийско, Пазарджишко и Западните български покрайнини.

Йован Николов – Образописеца, е голям майстор на икони. Някои от тях се намират в църквата "Св. Богородица“ в Копривщица и в  параклиса "Св. Никола“ в големия храм на Рилския манастир, на който се е подписал "Йон самоковли“. Неговият син Никола Иван Образописов, също майстор на икони и стенописи, подобно на Захарий Хр. Зограф, влага често битови елементи в творбите си. Характерна негова живописна жанрова творба е картината „Селско хоро из Самоковската околия“.

На Самоковската живописна школа принадлежат още редица местни иконописци, ученици и първомайсторите, между които Христо Йовев /Йовович/, братята Захари и Васил поп Радойкови, Георги Хр. Клинков, Константин Атанасов Геров, Анастас Н. Карастоянов, Миташ поп Захариев, Никола Буюклиев, Христо Мишов, Михал Белстойнев и други майстори на Самоковската живописна школа.

В своето разнообразно творчество те  са изразявали идеите на българското Възраждане. Със своите стенописи на светците от българския род, споменати в Паисиевата история, те продължават делото на хилендарския монах. Тяхното творчество заема значителен дял  в съкровищницата на нашето културно наследство от миналия век и допринася за по-нататъшното развитие на българското изобразително изкуство.