site.btaСандро Милър пред БТА: Фотографите живеят, спят, ядат и умират с фотографията

„Фотографията е най-големият учител в света. Нищо не ни учи на толкова неща, колкото фотографията. Мога да чета за войните във Виетнам или Украйна, но една снимка може да ми каже много повече за войната, отколкото книгите“. Това каза пред БТА американският фотограф Сандро Милър, който бе в София за откриването на изложбата си „Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията“ в „Квадрат 500“.

Експозицията включва 61 цветни и черно-бели фотографии, в които актьорът Джон Малкович се превъплъщава в образите на личности като Мерилин Монро, Мерил Стрийп, Джак Никълсън като Жокера, Пабло Пикасо.

„През 2011 г. бях диагностициран с рак в четвърти стадий, а по-голямата част от 2012 г. прекарах във възстановяване от рака с надеждата, че ще се оправя. Именно по това време на 2012 г. ми хрумна идеята да направя тези фотографии. Наистина, търсех светлина в края на тунела и се надявах, че ще мога да се завърна и да работата, която искам. Надявах се, че ще съм достатъчно здрав, за да го направя. Помислих, че ако всичко се получи, бих искал да благодаря на великите фотографи, майсторите, дошли преди мен, които наистина вдъхновиха и повлияха на работата ми. И това е, което виждате в „Квадрат 500“, разказа Милър. "Фотографите живеят, спят, ядат и умират с фотографията. Това е нашият живот", допълва той.

Пред БТА той говори още за приятелството си с Джон Малкович, за снимката, накарала го да се влюби във фотографията на 16-годишна възраст, както и за това какво е най-важното за заснемането на един кадър.

Господин Милър, как се появи идеята за „Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията“?

- През 2011 г. бях диагностициран с рак в четвърти стадий, а по-голямата част от 2012 г. прекарах във възстановяване от рака с надеждата, че ще се оправя. Именно по това време на 2012 г. ми хрумна идеята да направя тези фотографии. Наистина търсех светлина в края на тунела и се надявах, че ще мога да се завърна и да работата, която искам. Надявах се, че ще съм достатъчно здрав, за да го направя. Помислих, че ако всичко се получи, бих искал да благодаря на великите фотографи, майсторите, дошли преди мен, които наистина вдъхновиха и повлияха на работата ми. И това е, което виждате на стенатите в „Квадрат 500“. Това са великите фотографи, които промениха представата ми за това какво може да бъде портретът.

През 2013 г. отидох в Южна Франция при Джон, за да поговоря с него за проекта. След като той се съгласи, започнах да проучвам и това отне 18 месеца. Превърнах се в разследващ детектив, защото се опитвах да намеря всеки един детайл за тези образи и да съм сигурен, че този проект ще е изпипан до съвършенство.

Идеята се нуждаеше от велик актьор и затова участва Джон. Имаше нужда и от хора, които ме разбират. Веднъж, когато събрахме този екип, ни отне около пет години да го осъществим.

По реалното заснемане на проекта работихме по три-четири дни всеки път, когато Джон идваше. За един ден можехме да направим около пет или шест снимки. Но работихме в продължение на между 12 и 16 часа всеки ден. През този период от пет години и двамата бяхме много заети. А и аз трябваше да събирам пари, за да реализирам проекта, защото той беше много, много скъп за изпълнение. Така че трябваше да работя, да се занимавам с комерсиална работа и да заделям някакви пари за него.

Защо решихте да използвате един актьор за всички образи от серията? 

- Мисля, че проектът става по-силен, защото се работи с един актьор. Само за минута се замислих дали трябва да използвам повече хора и тогава ми стана ясно, че само един човек би могъл да се справи с този проект. И това беше Джон. Имахме връзка, работехме заедно около 15 години преди този проект. Така че знаех как работи Джон и знаех, че е хамелеон. Знаех, че Джон може да направи това, и че има стремеж към съвършенство.

Хората обичат Джон. Хората обичат Джон. Не мога да кажа това за всички актьори и актриси, които познавам.

Знам, че от три-четири години е обявено желанието тази изложба да дойде в България. И когато Джон реши да представи пиесата си тук, това беше идеалният момент за показването и на експозицията. За да могат тези няколко дни да се превърнат в празник на Джон Малкович. И така и стана.

Как започна Вашето приятелство?

- Първият ден, в който се запознах с Джон, беше около 1996 г. Той дойде в Чикаго, за да работи по една пиеса в театър Steppenwolf. Току-що беше приключил със снимките на „Въздушен конвой“, в който героят му Сайръс беше луд маниак, абсолютно страшен персонаж. Така че това, което очаквах в студиото си, беше Сайръс, а този човек се оказа нежен, щедър. И аз просто открих истинския Джон Малкович още първия път, когато влезе в студиото ми.

В серията пресъздавате една от снимките на Ървинг Пен, заради която още като тийнейджър се влюбвате в фотографията. Какво в тази снимка на Пикасо Ви развълнува тогава?

- Бях на 16 години, когато видях за първи път тази снимка. Знаете ли, аз имах много трудно детство. Загубих баща си в много ранна възраст. Станах мъжът в къщата на петгодишна възраст, като се грижех за братята и сестрите си и помагах на майка ми в кухнята. Така че детството ми беше някак си отнето, не само заради смъртта на баща ми, но и заради някои много лоши мъже, които влязоха в живота ни. Те бяха много брутални, много жестоки мъже. И това беше много разрушително в емоционално отношение, и се отрази на всички нас.

На 16-годишна възраст просто търсех причина да продължа да живея. И си спомням, че майка ми ме изпрати до един магазин, за да купя някакви хранителни продукти, и по пътя взех списание за фотография. Отворих списанието и в него беше Пабло Пикасо, сниман от фотограф на име Ървинг Пен. Не знаех кой е Пабло Пикасо, не знаех кой е Ървинг Пен. Но знаех, че този портрет, който гледах, направи нещо с мен. Беше като превключвател, който просто щракна и аз видях светлина. Тогава разбрах, че това е нещото, което искам да правя. Искам да снимам хора. Искам да разказвам истории чрез очите и душите на хората. И го правя вече 45 години.

Вярвате ли в образователната функция на фотографията?

- Фотографията е най-големият учител в света. Нищо не ни учи на толкова неща, колкото фотографията. Мога да чета за войните във Виетнам или Украйна, но една снимка може да ми каже много повече за войната, отколкото книгите. Бихте могли да прочетете за това какво може да причини цунамито, например. Но ако видиш снимка, започваш да разбираш цунамито.

Фотографията се свързва с всяка една емоция. Човек може да се научи на съпричастност чрез фотографията.

Защо казвате, че когато става дума за работата Ви, технологията не значи нищо за вас?

- Аз не съм човек на технологията. Не съм голям компютърджия. Когато започнах да снимам, използвах аналоговата фотография. Това бяха фотоапаратът, скоростта на затвора, f stop, ISO. Това беше всичко, което трябваше да се знае за фотоапарата – това беше кутия, която пропуска светлината към филма, който от своя страна създава изображението. Така че истинската, реалната част от снимката – и това е така за мен и днес - са светлинната, композиция, решаващият момент и емоцията. Това е всичко, от което се нуждая. И бих могъл да го направя с фотоапарат за 10 долара. Технологията и по-добрият фотоапарат няма да ви направи по-добър фотограф.

За съжаление, мисля, че много представители на младото поколение смятат, че трябва да продължат да си купуват все по-добър и по-добър фотоапарат. Но това наистина не е вярно. Важна е идеята.

Какво влияние върху изкуството фотография имат, според Вас, социалните медии?

- Социалните медии водят до това, че стойността на голямата фотография се губи, защото е погребана от снимките, които се правят всеки ден и се публикуват, а голяма част от тях са боклук. Аз не обвинявам хората, че правят снимки за спомен или че се опитват да бъдат креативни по този начин. Повечето хора не могат да рисуват или създават скулптури. Повечето хора не могат да напишат стихотворение, но всеки може да натисне бутон и да направи снимка и да се чувства така, сякаш създава нещо. Така че подкрепям това.

Ако някой се чувства щастлив, като направи снимка с телефона си, това е прекрасно. Но нека не се нарича фотограф. Знаете ли, фотографите живеят, спят, ядат и умират с фотографията. Това е нашият живот. Това не е нещо, което подхващаме, когато си мислим, че имаме нужда от нещо, което да правим. Това не е хоби за нас. И има много малко хора, които наистина могат да отдадат толкова много от живота си на фотографията. Необходими са много саможертви. Аз съм жертвал времето със семейството си. Бях самотен родител и пропуснах време с дъщеря си.

Как предразполагате различните хора, с които работите по Вашите портрети?

- Отнасям се еднакво към всички, независимо дали е обикновен човек или знаменитост. Всеки, който прекрачи прага на студиото ми, е уважаван, обгрижван, обичан. Понякога държа хората за ръка, когато ги снимам, друг път ще ги докосна по рамото. Това докосване позволява предаването на тази любов и кара хората да се чувстват много удобно и да станат уязвими. Тогава ми позволяват да открадна онази малка тайна, която търся. Портретът не го правя за тези хора, освен ако не са ми платили за това. Правя портретите за публиката.

Миналата година публикувахте книга, наречена Crowns: My Hair, My Soul, My Freedom (в превод - „Crowns: Моята коса, моята душа, моята свобода"). Защо беше важен този проект за Вас?

- Аз съм голям привърженик на равенството. Страната ми се е отнасяла много несправедливо към чернокожите в продължение на 400 години. Съпругата ми е чернокожа. Тъжно е да знаеш историите за расизма в нашата страна и понякога дори изпитвам срам от това, че съм бял човек, макар да не съм участвал в това. Но съм привилегирован бял мъж.

Мисля, че с този проект вероятно искам да помогна на душата си, но и да помогна да се подобрят отношенията с афроамериканците. Искам да покажа тяхната красотата и красотата на тяхната коса.

Това е празник на черната красота и той е вдъхновен, на първо място, от съпругата ми. След това – преди около шест години - се появи този закон, известен като Crown, и хората започнаха да променят начина, по който носят косите си. И аз исках да празнувам с тях, а празника да покажа в тази книга.

Като артист работите в различни краища на света. Какво в пътешествията най-често Ви вдъхновява, и бихте ли се върнал в България за бъдещ ваш проект?

- Бих искал да се върна в България, за да преподавам и да направя уъркшоп. Мисля, че вече водим разговори за това.

Това, което ме вдъхновява, когато пътувам, е да ходя по музеи, да ходя по галерии. Не разглеждам само фотографията. Аз обичам скулптурата, обичам живописта, обичам поезията. Чета за страната, разглеждам архитектурата,  опитвам храната и виждам как живеят хората. Заедно с фотографията, пътешествията също те обучават, помагат ти да разбереш света.

Сандро Милър e американски фотограф, двукратен носител на международната награда за фотография на фондация Lucie. През 2014 е удостоен за постиженията си в областта на фотографията като "Международен фотограф на годината“, а през 2015 за серията "Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията", редица професионални конкурси нареждат Милър сред 200-те най-добри рекламни фотографи в света.

След като вижда творбите на Ървинг Пен, Сандро Милър разбира, че иска да стане фотограф още на шестнайсетгодишна годишна възраст. В голяма степен самоук, Милър черпи знания от албумите, публикувани от множество велики артисти, добили култов статус в историята на фотографията. Чрез техните снимки, той усвоява изкуството на композицията, осветлението и портрета. С многобройни награди в своето портфолио, днес Сандро е един от най-изявените фотографи в света. Той стои зад множество рекламни кампании в САЩ, включващи Adidas, Allstate Insurance, American Express, Anheuser-Busch, BMW, Champion, Coca-Cola, Dove, Gatorade, Honda, Milk, Microsoft, Miller/Coors, Motorola, Nike, Nikon, Pepsi, Pony, UPS и американската армия.