В началото на ноември излезе най-новият му роман „Смяна на оптиката“

site.btaСамопознанието е процес, който продължава вечно, казва писателят, сценарист и режисьор Людмил Тодоров

Самопознанието е процес, който продължава вечно, казва писателят, сценарист и режисьор Людмил Тодоров
Самопознанието е процес, който продължава вечно, казва писателят, сценарист и режисьор Людмил Тодоров

Самопознанието е процес, който продължава вечно. Никой с поне малко ум в главата не си прави илюзии, че познава себе си достатъчно добре. Това каза в интервю за БТА писателят, сценарист и режисьор Людмил Тодоров.

В началото на ноември на книжния пазар се появи най-новият роман на Тодоров - „Смяна на оптиката“ (издателство „Ентусиаст“). В него авторът изследва раздвоението на човешката личност, което е породено от отношенията в едно семейство. Главната героиня е 30-годишна жена, която се опитва да намери баланс между световете на емоционалната си и общителна майка и на рационалния си и скептичен баща. 

„Тя е резервирана и скептична като баща си, но смени ли оптиката, става общителна и сърдечна като майка си. Това е голямо предимство, което има цена“, казва за героинята си Людмил Тодоров.        

Пред БТА авторът разказва как се е появила идеята за „Смяна на оптиката“, какъв е бил творческият процес при създаването на романа, какво е общото между съвременните млади и техните връстници преди три хиляди години, както и има ли определена оптика, с която да наблюдаваме света, и можем ли да се предпазим от разочарования във времето, в което живеем. 

Г-н Тодоров, как се появи идеята за новия Ви роман „Смяна на оптиката“?

– Едва ли ще повярвате, но моята най-ранна идея беше да напиша роман за двете начала на света - ни повече, ни по-малко. Исках да напиша книга за слънцето и сянката, огъня и водата, черното и бялото.  В резултат се получи разказ за едно семейство, в което майката и бащата въплъщават различните начала, а дъщеря им е носител на началата и на двамата. Тя е главната героиня в романа. От нейно име се води разказа.

В едно свое интервю казвате: „Понякога книгите стоят заключени в мен десет години. Когато решат да излязат, го правят по собствена воля. Никога не питат за ключ, а направо разбиват бравата“. Така ли се случи и с този роман? Какъв беше творческият процес при създаването му?

– Писах „Смяна на оптиката” две години, докато обикновено това отнема няколко месеца. Времето не е гаранция за нищо, просто задачата, която си поставих, беше по-сложна. Исках да съвместя в една личност две несъвместими гледни точки към света, оставайки в границите на психологическата достоверност.

  

Главната героиня в историята е жена в началото на 30-те години, която търси себе си и се стреми да изгради свой светоглед, носейки емоционалното наследство на своите родители. Според Вас лутането в търсене на това кой си всъщност, характерно ли е за съвременните млади хора?

– Съвременните млади се различават от младите преди три хиляди години само по дрехите и прическите. И тогава, и сега хората се лутат. Самопознанието е процес, който продължава вечно. Никой с поне малко ум в главата не си прави илюзии, че познава себе си достатъчно добре. Разбира се, тук аз имам предвид мислещите и чувствителни хора. Другите не са ми интересни.

Двойствеността на героинята във Вашия роман има дори физическо измерение – с цвета на нейните очи. Това ú дава шанс да „сменя оптиката“ и да опознава света по два различни начина. Това предимство или недостатък е за самата нея? 

– Тя е резервирана и скептична като баща си, но смени ли оптиката, става общителна и сърдечна  като майка си. Това е голямо предимство, което има цена. Високите изисквания на героинята към себе си и към околните я обричат на самота.        

„Как само се променя светът, в зависимост от това кой го гледа!“, си мисли тя. Как изглежда светът днес според Вас? Има ли определена оптика, с която бихте ни препоръчали да гледаме към него?

– Думите, което цитирахте, визират екзистенциалното откритие на героинята - че човек е свободен да гледа света така, както намери за добре, и да бъде щастлив, или пък нещастен по своя собствена воля. Свободата, дадена на хората, е огромна, но малцина се възползват от нея, казва тя. Не се наемам да препоръчам някаква оптика на читателя, защото то е като при очилата – всеки има нужда от различни очила.   

Отношенията в семейството също са важна част от сюжета. Как според Вас може да се открие път за градивен диалог между различните поколения?

– Разминаването между поколенията е неминуемо. Ако двете страни приемат спокойно този факт и се примирят с него, диалогът между тях може и да се получи. 

„Дори най-близките хора се познават помежду си само донякъде“, пишете в романа си. Това превръща ли ни в самотници, дори когато сме до любимите си хора? 

– Зависи. Ако питате майката на героинята, тя няма да разбере този въпрос. Ако питате бащата, той ще ви отпрати с думите: "Нима не е ясно?!".

„Малцина си дават сметка за близката родствена връзка между скептика и романтика. Скептиците са едни дълбоко разочаровани от живота романтици“, казва героинята в романа Ви. Но възможно ли е да се предпазим от разочарования във времето, в което живеем?

– Въпрос на избор. Има хора, които съумяват да преглътнат своите разочарования. За тази цел е нужна вътрешна сила, или пък слабост, не знам. Има и хора, които съзнателно отглеждат и кътат своите разочарования, което също е въпрос на сила, или пък на слабост. Не знам.  

Мислите ли за възможността „Смяна на оптиката“ да не остане само в сферата на литературата, а да се превърне и във филм? 

– Едва ли тази книга може да се превърне във филм. Киното е епигон, то заимства от другите изкуства и по мое мнение е най-близо до комикса. Говоря така, вероятно защото съм мързелив. Да пренесеш на екран идеите на романа „Смяна на оптиката” изисква сериозни усилия, докато за написването на книгата е нужен само молив и лист.      

След като книгата вече пое към своите читатели, обмисляте ли сюжет за нов роман? 

- Трябва първо да издам ръкописите, които чакат в чекмеджето ми, за да освободя съзнанието си от тях и да мисля за нови. Единият се казва „Посланичката” и е нещо като развитие на образа на майката от „Смяна на оптиката”. В центъра му стои изцяло положителен герой, а знае се, че положителните герои са трудни за пресъздаване и са голяма мъка за авторите.

Вторият ръкопис - „Разговорът”, е колкото кратък, толкова и неочакван. Той се занимава със сложни философски въпроси по един органичен и достъпен за читателя начин.    

Людмил Тодоров е писател, актьор, сценарист и режисьор. Той е роден през 1955 г. в Горна Оряховица. Автор е на два сборника с разкази и пет романа, между които „Шлеп в пустинята“, „Разглобено лято“ и „С череша се задави косът“. През 2013 г. получава литературното отличие „Христо Г. Данов“, а през 2016 г. - награда „Златно перо“ за принос към българската култура и изкуство. 

Людмил Тодоров е сценарист и режисьор на филмите „Миграцията на паламуда“ (2012), „Шивачки“ (2007), „Емигранти“ (2002), „Любовното лято на един льохман“ (1990) и др. 

Негови филми са отличавани с различни награди, сред които наградата на ФИПРЕСИ от филмовия фестивал в Солун през 1997 г. за филма „Приятелите на Емилия“, и наградата за най-добър български филм от Международния филмов фестивал в София през 2003 г., която печели с „Емигранти“. 

/ДД/

news.modal.header

news.modal.text

Към 08:55 на 01.03.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация