Ново издание на „История славянобългарска“ бе представено в БТА

site.btaПроф. Кирил Топалов: Интернационализирайки се, българинът се денационализира

Проф. Кирил Топалов: Интернационализирайки се, българинът се денационализира
Проф. Кирил Топалов: Интернационализирайки се, българинът се денационализира

„Важно е да изучаваме Паисий Хилендарски, децата да знаят какво е направил. Да имаме съзнанието, че без него ние не бихме били българи". Това каза историкът и писател проф. Кирил Топалов по повод представянето на ново издание на „История славянобългарска“. Книгата на издателство „Български бестселър“ бе представена в БТА по повод 260 години от създаването на оригиналния ръкопис на Паисий Хилендарски.

„Мисля, че съвременният българин също има нужда да се осъзнае, че е такъв. Че е наследник на една велика история, че е давал култура, четмо, писмо, ако щете и религия на всички останали славянски народи. Че има всички основания да смята, че е народ с най-голяма заслуга в културното, в духовното развитие на европейската култура от страната на нашия славянски свят“, коментира още проф. Топалов.

Пред БТА той разказа и за начина, по който Паисий Хилендарски е съставил „История славянобългарска“, както и защо днес знаем малко за неговия живот. „Знаем, това, което той сам казва – имал е главоболие, болки в корема. Това означава живот с притеснение, с лишения“, допълни историкът.

Проф. Топалов, представихте ново издание на „История славянобългарска“, как беше създадено то и с какво се отличава?

- Това издание е първото издаване на оригинала на Паисиевата история. Не само като текст, но и като визия, тъй като университетското издателство преди 22-23 години притежаваше най-модерния скенер в България. И тогава аз, като директор на Народната библиотека, където се пазят много от преписите на Паисиевата история и Димитър Томов, като директор на университетското издателство, осъществихме първото издание на този оригинал. При това той е скандалният оригинал, който беше откраднат от библиотеката на Зографския манастир от някогашните комунистически служби.

Слава Богу, по някакъв начин той се намери и ние решихме да използваме тогава тази възможност преди да бъде върнат в Зографския манастир, където си му е мястото. Нощта преди да бъде върнат, ние го сканирахме в университетското издателство. Направихме изданието и оттогава то е факт. Това беше преди двайсет и няколко години.

Има нови поколения, които биха искали да го имат и много българи биха искали да го имат. Много мои приятели казват, че до библията у домовете им стои това издание на Паисиевата история. Така, че това е наистина една свята книга за нас, българите. Тя е първият опит да бъде възстановена историческата памет на нашето българско общество. То е било доста разпръснато в целия Балкански полуостров, безспорно най-голямото компактно население е било българското. Повече от два пъти от това, което днес е България като население.

И Паисий, обикаляйки като пътуващ монах или, както се е казвало на гръцки „таксидиот“, обикаляйки България, той е видял какво е положението – че българинът живее биологическия си живот ден за ден и много-много не се интересува от това, което е било. Докато около нас – гърци, сърби, хървати, словенци – те много ревниво са си пазили историческия спомен. И обикаляйки из тези книжовни центрове, из Балканския полуостров, Паисий е събрал доста информация за българската история. Намерил е много такава информация в старобългарската книжнина, жития, похвални слова, летописи, бележки и т.н.

Много е писано за българската история, просто не е имало кой да го събере. За първи път Паисий събира в една книга, в един ръкопис всички тези сведения за българската история. И затова изиграва изключително важна роля в пробуждането на българското национално съзнание. Софроний Врачански казва, че когато за една нощ е прочел тази книга, на сутринта е бил друг човек. Той изведнъж е разбрал, че ние българите не сме някаква презряна долна турска рая. Ние сме били най-могъщият народ в Европа в един момент. Огромната българска държава до половин Европа е достигала. Това е въздействало изключително силно, особено на интелигентния човек. А в ръцете на учителя и на свещеника е било духовното образование на останалите хора.

Така, че когато тези, при които Паисий е отивал, и са преписвали неговата „История…“, те след това са разказвали в църквата, в училището, на децата, на своите съграждани и съселяни това, което са прочели. И така, от човек на човек, постепенно, историческото съзнание на българския народ се връща. Той излиза от амнезията си, защото той е бил изпаднал в амнезия. За разлика от другите околни балкански народи, той е бил изпаднал в едно такова състояние, в което не си е познавал историята. А познаването на историята е залог за бъдещето. 

Тази година е кръгла годишнина – 300 години от рождението на Паисий, 260 от написването на „История славянобългарска“ и 60 от канонизирането му за светец. ЮНЕСКО е включил в културния си календар честванията на Паисий за тази година. И затова имаше преди месец една голяма научна сесия в Котел, в която десетина учени изнесохме научни доклади от различни аспекти на делото на Паисий. А в неделя, както знаем, е имало на голямо държавно равнище честване на Паисий. Така, че нашият народ тази година чества Паисий Хилендарски.

Аз съм изключително благодарен и щастлив, че БТА, която е центърът на българската информация, на най-добрата, на най-обективната информация, прие тази книга да бъде представена тук. Тук беше мястото, защото ако търсим по символите – както Паисий е разпространил знанието сред българите, така и БТА разпространява сега делото на Паисий и го популяризира сред българското общество. 

За важността на „История славянобългарска“ може да се говори много. По какъв начин обаче тя отговаря на нуждите и търсенията може би на съвременния българин?

- Мисля, че съвременният българин също има нужда да се осъзнае, че е такъв. Че е наследник на една велика история, че е давал култура, четмо, писмо, ако щете и религия на всички останали славянски народи. Че има всички основания да смята, че е народ с най-голяма заслуга в културното, в духовното развитие на европейската култура от страната на нашия славянски свят. В този смисъл, това играе много голяма роля.

Българинът днес все повече се интернационализира. В това няма нищо лошо, нека да познава света, нека знае езици. Но българинът интернационализирайки се в голяма степен започва да се денационализира. И, ето, виждаме и сега по македонския въпрос тези спорове, които се водят. Някои политици казват: „Няма какво да гледаме миналото, да гледаме напред“. Как ще гледаш напред, ако ти не знаеш своя бекграунд, ако не познаваш своята история? И как можеш да се съгласиш, че нашите братовчеди македонците ти казват, че те са дали писменост, азбука, култура, християнство на всички останали славянски народи.

Даже наскоро председателят на тяхната академия на науките Любчо Коцарев заяви, че всички народи около Република Северна Македония – българи, сърби, хървати, руснаци и др., говорят македонски език. Тези неща не трябва да се допускат и българинът не трябва да ги позволява, ако има национално достойнство. И мисля, че той има. Все пак изчисляват, че средно около 70 процента от българите така разсъждават и казват, че историята е важна за бъдещето.

Кои елементи от неговия живот все още остават неизвестни или малко известни за масовата публика?

- За Паисий знаем това, което той е казал в общи линии. Знаем за брат му Хадживълчов, който е бил доста заможен. И той е спонсорирал, както днес бихме казали, изграждането на църквите в Хилендарския и Зографския манастир, и е помагал със средства. Средният брат е бил игумен.

Знаем това, което Паисий казва. Много малко знаем, за съжаление, от неговия живот. Може би и защото той в голяма степен, почти нелегално, ако днешна дума трябва да употребим, е разпространявал своята „История славянобългарска“. Защото знаел, че тази история няма да се хареса на гърците, няма да се хареса на сърбите. На едно място той казва, че гърците и сърбите ни се подиграват, ама те да са щастливи, че не са теглили такова иго, каквото ние сме теглили. Защото наистина българите в центъра на балканското османско присъствие са били най-зле. Така, че той се е пазил и от фанариотите, пазил се е и от сърбоманите, пазил се е от всички. Затова е обикалял очевидно само при познати хора, на които е имал доверие.

Той внезапно умира в това село Амбелино до Асеновград. И ние се запитваме защо не е отишъл като всеки таксидиот да пребивава в Бачковския манастир. Той е бил под силно фанариотско влияние. Не е смеел да отиде там. Отишъл е в едно селце наблизо при свой приятел свещеник. Но изглежда нещо са разбрали, научили. А може би това е и фантазия. Но той внезапно умира там. Но това са само хипотези. Не знаем нищо за него. Знаем, това, което той сам казва – имал е главоболие, болки в корема. Това означава живот с притеснение, с лишения.

Преди десет години дадохте ход на търсенето на гробното място на Паисий. До къде стигна това изследване?

- Тогава аз бях в президентството, секретар по култура, духовност и национална идентичност. И направихме точно преди десет години един голям съвет. Всички учени се събраха в президентството и обсъждахме какви прояви да се направят. Тогава беше предложена идеята да търсим гроба на Паисий. Аз още тогава казах, че там, където той е умрял, сега е село с пътища, къщи и т.н. Къде да отидеш, как да ровиш и как да разбереш, ако някъде изровиш някакви кости, например, че това са на Паисий? Няма запазени следи от някогашно гробище там, каквото несъмнено е имало. Не беше възможно и не е възможно. Няма никаква следа.

Паисий, както много други велики хора, си е отишъл без гроб, без следа. Цяла България му е гроб или люлка. А дали конкретно ще намерим точно къде е погребан… Не може да се намери. И не това е важно. Важното е да го изучаваме, децата да знаят Паисий и какво е направил. Да имаме съзнанието, че без него ние не бихме били българи. Защото още тогава са започвали сърбите да денационализират, гърците да денационализират и т.н. Турците са потурчвали два-три века преди това. Така, че в това отношение Паисий винаги ще бъде актуален и важен за българския народ.

Проф. Кирил Топалов е български учен, писател, драматург, дипломат, литературен историк и критик. Автор е на повече от десет романа, сред които „Бъди благословена”, „Не се сърди, човече” и „Бягай…Обичам те”, на сборници с разкази за деца, на пиеси и др. Преподавател е по българска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Нов български университет и др. Член е на международния ПЕН клуб, на Световната елинистична академия „Аркадия”, председател е на Академията за балканска цивилизация, на дружеството „Приятели на гръцката култура“ и др. Проф. Топалов е директор на Народната библиотека в периода 1997 – 1998 г. Бил е посланик в Атина и е удостоен с почетно гражданство на гръцката столица.

/ДД/

news.modal.header

news.modal.text

Към 04:17 на 22.02.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация