site.btaИсторикът доц. Шивачев пред БТА: Приемането на еврото е една много важна стъпка, която прави страната ни по пътя на европейската интеграция

Приемането на еврото е една много важна стъпка, която прави страната ни по пътя на европейската интеграция. Път, по който ние вървим вече няколко десетилетия. Това каза пред БТА доц. д-р Стефан Шивачев по повод представянето на декемврийския брой на списание ЛИК, посветен на българските пари. 

По думите му е трудно да се прецени от къде идва страхът на българина през последните месеци. Според него, от една страна той по принцип е недоверчив към всяко едно нововъведение и не обича новите неща. Но от друга страна, след като нещо се извърши, след като нещо стане, той го приема. „И в случая с еврото, като че ли се потвърждава всичко това, което е опит от годините. Всички виждаме, че магазините са пълни. Просто хората имат натрупани левове. Българинът по традиция, от времето след освобождението, в продължение на 140 години, обича да има пари в себе си“, каза доц. д-р Шивачев.

Той твърди, че страховете имат и друга основа - въпросът за стратегическия избор на България към Европейския съюз. „Приемането на еврото е поредната стъпка, която затвърждава този стратегически курс. Така че напълно нормално е, дали поради външни влияния, дали поради някакви вътрешни политически съображения, да има предизвикване на това недоверие към еврото“, отбеляза той, добавяйки, че като историк би могъл да каже, че в Европейския съюз покрай приемането на общата валута и отказът от националните валути, също е имало спорове и различни мнения. „Както ние българите имаме сантимент към българския лев, така и германците имаха към германската марка, която от втората половина на XIX в. е символът на обединение на Германия. По същия начин и френският франк е символ на свободната френска държава като една от великите сили“, посочи историкът.

Българинът е недоверчив и поради една друга причина, защото по принцип в историята на страната много често се оказва, че всяка една промяна, която първоначално е посрещана с огромно въодушевление и с големи очаквания, впоследствие довежда до съвсем различни резултати, обяснява историкът. „Така е и по време на войните, така е и през 1944 г. и годините след това. Това в някаква степен стана и след 1989-90 г. Ние нямаме изградено доверие към държавата си и всека една промяна е свързана именно с страховете от това, че ще дойде по-голямата инфлация. Всичко това, което човек има спестено, т.нар. бели пари за черни дни, отново ще бъде загубено“, каза той.  

Подчерта, че времето на националните валути, в което всяка държава е имала своя национална валута, е било време на противопоставяне в Европа – Първата и Втората световна война. „Времето, в което имаше отделни валути през този 20 век беше времето на войните, войни в които загиваха 20 милиона през Първата световна война, над 50 милиона през Втората световна война. Сега в този смисъл мога да кажа, че приемането на европейска единната валута стана символ на тази обединена Европа, която, изключва някои епизодични регионални конфликти. В крайна сметка Европа за първи път в световната история, живее толкова продължително време в мир“, каза той.

По думите му историята на българския лев от приемането му през 1880 г. в продължение на близо век и половина е един израз на състоянието на държавата и на това как се развива тя. „До Балканската война, периодът, който историците определяме като период на възраждане на българската държава, българският лев е конвертируем и равностоен на валутите в Европа и в света. При приемането на българската валута се приема системата на френския франк и в крайна сметка българският лев е вързан в някаква степен с френския франк, като до 1912 година и двете валути имат своето златно покритие“, каза доц. д-р Шивачев, допълвайки, че това е един изключително успешен период в развитието на България, на нейната икономика и това намира изрази в тази конвертируемост.

Според него всички беди в историческото развитие на България, които идват след началото на войните се отразяват и на лева. Във времето след двете национални катастрофи през 1913-1918 г. българският лев се обезценява близо 28 пъти, губи своето златно покритие и в крайна сметка е „израз на общото историческо развитие на България“. Нещата се повтарят в следващия период на социалистическото развитие от 1944 до 1989 г. , когато има няколко смени на лева. „Всичко това е свързано с идеята, че по време и след Първата и Втората световна война се печатат много пари, за да може държавата да финансира участието си във войната. Но след всяка една от тези войни, общото обедняване на хората е съпроводено с неимоверно увеличаване на някои богатства“. По думите му ако погледнем как се извършват тези смени на левовете през 1947 г., 1952 г., 1961 г. – това е начин, по който да могат да бъдат обезценени тези натрупани пари.

Той припомни, че след 1989 г., едно от първите неща, за които се говори е как българският лев трябва да стане компенсируем, как ще бъде израз на новото демократично и светло развитие на държавата. „По принцип българите много вярваме и имаме огромни очаквания за всяка една промяна. Да, но в този момент се оказа, че започнахме да взимаме заплати с десетки хиляди левове. Инфлацията, която в крайна сметка съпътстваше това развитие, изяждаше всички тези спестяване на България“.

Той посочи, че това е показало, че българите не можем да изпълняваме този самоконтрол спрямо валутата и че българският лев стана един инструмент за ликвидиране на спестяването на огромната маса от хората. Неговото обезценяване доведе до натрупване на нови богатства и обедняване на основната част от хората, отбеляза доцентът.

„Въвеждането на валутния борд беше един момент, в който ние признахме, че сами не можем да контролираме тази финансова система и в крайна сметка тя е подвластна на опитите за манипулации, опитите за натрупване на нови богатства на база на обедняването на основната маса от хората. Това доведе до ситуацията, в която ние говорехме за български лев, но този български лев беше изкуствено поддържан, защото това, което се случваше в предните години показа невъзможността да имаме една твърда стойностна валута“, отбеляза той.

Според него самото развитие на българската финансова система и на българското общество с всички тези катаклизми, които настъпват след 1989 г., показва, че единствения начин е да имаме една международна защита на валутата, която е в България. „Българският народ има една много интересна приказка, която аз лично много харесвам: „В богат род беден роднина няма“. Опитът на българите е показал, че защитата на всеки един малък народ е като последствие от стратегическите решения, които се вземат и развитието на държавата. С европейския избор на България, със влизането на България в Европейския съюз, ние за първи път имаме едно добро стратегическо решение за развитието ни, смята той. 

„Приемането на България в Европейския съюз и сега еврото въведе кирилицата като една от трите признати азбуки и писмености в Европа. Удачният избор на тази символика – Паисий Хилендарски, на св. Иван Рилски, на Мадарския конник е нещо, което в крайна сметка потвърждава тази основна идея в развитието на Европейския съюз – единството с различията, които има във  всяка една от отделните държави“.  По думите му това е особено важно, защото ние сме малък народ и трябва да отчетем, че в продължение на много столетия, някъде в началото на XVIII век никой в Европа не си спомня и даже не знае, че съществува българският народ – „Някъде някакви българи на Балканския полуостров в рамките на Османската империя“, каза доц. д-р Шивачев, допълвайки, че всичко това е въпрос на популяризиране и ние трябва да знаем, че нашата национална символика, нашата история е равностойна на историята на другите европейски държави и това трябва да бъде използвано в случая.

В случая нашата държава се справи доста успешно и самата промяна не доведе до някакъв катаклизъм, коментира в заключение историкът и посочи, че за това помагат и днешните възможности за картово разплащане, с които по-неусетно се преминава от една валута към друга.

Доц. д-р Стефан Шивачев е историк и дългогодишен директор на Регионалния исторически музей в Пловдив (1993 – 2022 г.), чийто житейски път е посветен на съхраняването на паметта и утвърждаването на Пловдив като културно-историческо средище от национално значение. Той е задълбочен изследовател на Съединението и следосвобожденската история, автор и съавтор на над 30 книги.