site.btaЖивка Милова, главен редактор на „БГ Фактор“: Благодарение на българския вестник проходиха и училищата, и бизнесът на българите в Кипър

Живка Милова е главен редактор на електронното издание на българите в Кипър „БГ Фактор“ и директор на Българското училище „Народни будители“ в Паралимни, Кипър. На острова тя живее вече от над 18 години. С преподавателска дейност се занимава откакто е завършила висшето си образование в България. Над 10 години преподава в страната преди да замине за Кипър. Там работи в „Българският вестник в Кипър” – с издатели тогава Ева Иванова и Тодор Здравков, а след това се връща и към преподаването в Българското училище „Народни будители“ в Паралимни. 

По думите ѝ именно вестникът обаче стои в основата на прохождането на българските училища и българските бизнеси на острова. Времето съвпада и с влизането на България в Европейския съюз. 

„Тогава, когато влязохме в Европейския съюз, вече по-спокойно се дишаше. Няма визи, няма зависимости. Още доста хора тук дойдоха и българската общност стана много активна“, коментира Милова пред БТА и добави: „Много неща започнаха да се правят. И именно благодарение на българския вестник проходиха и училищата, и бизнесите на българи в Кипър. Във вестника имаше реклами, той беше с много страници, излизаше всяка седмица, много се търсеше, беше наистина съвсем друго време“.

Ето какво още разказа пред БТА главният редактор на електронното издание на българите в Кипър, наследник на българския вестник там: 

Разкажете ми първо как започна пътят Ви като учител. 

- Преподавала съм в България 11 години, в професионална гимназия в Пещера, откъдето съм. Всъщност с късмет станаха нещата. В момента, в който завърших университета, най-случайно се оказа, че търсят учител в това училище. Влязох в час два месеца, след като се дипломирах. И то при тийнейджъри. Малко беше плашещо. Някак си успях да се справя и останах там до момента, в който пристигнах в Кипър.

Как пристигнахте в Кипър? 

- Беше дошъл един такъв момент, в който исках да си сменя работата. 

Винаги съм искала да бъда учител. Когато съм била дете, аз не съм играла с кукли на обикновените момичешки игри. Била съм постоянно с книги. Единственото, което съм правила като другите деца, това е да наредя каквото има вкъщи – кукли и мечета. Подреждах ги и им преподавах уроци, разказвах им приказки и така нататък. Така че учителството си беше мечта. Макар че завърших едно от тогавашните елитни училища – тогава се очакваше от нас нещо „по-така“: всички искаха да стават лекари, юристи и т.н. Аз обаче исках да стана учител.

Но в един момент ми писна.

Oколо 2000 г. започнаха непрекъснати промени – всяка година нови учебни програми, планове, правила... Учителите постепенно станаха повече секретари и администратори, отколкото преподаватели. Появиха се куп бюрократични изисквания, а професията започна да се обезценява.

В един момент просто се изморих, въпреки че обичам работата си, и реших да сменя посоката.

Съвсем случайно, наши познати – кипърци – ми казаха, че търсят аниматор с немски език, защото имат много немски семейства в хотела им.

И така – кацнах тук за едно лято... а вече са минали 18 години и половина.

А кога започва историята Ви с българското училище тук в Паралимни?

- Шест години работих в детски клуб – доста нестандартен, не като обичайните по хотелите. По-скоро беше като детска градина с програма от 10:00 до 17:00 часа – всеки час нещо различно, много занимания. Беше интересно и ми даде голям опит.

Тогава за първи път работех с малки деца – дотогава бях свикнала с тийнейджъри. Това беше в периода 2007–2012 г.

През октомври 2012 г. започнах работа в „Българският вестник в Кипър” – по покана на издателя Тодор Здравков. А следващата учебна година, тоест 2013 г., ме извикаха в българското училище, защото една от учителките си замина за България.

Дъщеря ми тогава вече учеше там и най-голямата драма беше, че не искаше аз да ѝ преподавам! Имаше сълзи и молби да се откажа, но нямаше как.

Интересното е, че когато училището се откри през 2009 г., аз вече живеех в Кипър. Случайно видях в български вестник обява, че търсят учител в Паралимни. Свързах се с тогавашната директорка, говорихме, подадох документи, но обстоятелствата бяха такива, че трябваше да се върнем в България и не можах да започна тогава.

Въпреки това дипломата ми беше включена в документите за откриване на училището, защото покривах изискванията за ценз. Така че още тогава, макар и индиректно, съм част от историята му.

Докато работех във вестника, отговарях именно за училищата. Така че познавам училището още от първите му стъпки.

Обикалях целия остров надлъж и шир, поддържах връзка с всички български училища. Вестникът съществуваше от 2006 г., а след 2007 г., с влизането на България в Европейския съюз, нещата тръгнаха нагоре – по-спокойно се живееше, без визи и ограничения. Българската общност стана много активна.

Благодарение на „Българският вестник в Кипър” тръгнаха и училищата, и бизнесите на българите тук. Идеята за печатно издание и след това на сайта „БГ Фактор“ беше на Ева Иванова – създател на медията, а аз от самото начало съм с нея в това. Но вече беше доста по-различно и по-трудно – ерата на интернет. Списанието – цветно, на хубава гланцирана хартия оцеля две години. Работихме и работим само на собствени разноски.

А кога станахте директор на училището?

- Директор станах през 2018 година. Предишната директорка, която беше, която всъщност е от създаването на училището, реши да се прибере в България. Някой трябваше да поеме нещата.

Аз първоначално не исках – бях притеснена. Административната работа е нещо съвсем различно. Но тя ми каза: „Точно затова си тръгвам – защото знам, че има кой да поеме.“ И така стана.

Как се промени училището през тези години?

- Много. То се променя постоянно – всяка година е различна.

В началото повечето ученици бяха деца, родени и израснали в България, дошли в Кипър на съзнателна възраст. За тях беше важно да продължат българското си образование, идваха с желание, работеше се лесно – носители на езика, без езикова бариера.

Сега обаче тези деца пораснаха, завършиха, някои се прибраха в България.

Днешните ученици са вече второ, дори трето поколение имигранти. Родителите им са дошли тук съвсем млади, някои като ученици. Тук са се оженили, родили са децата си и тук ги отглеждат.

Разликата е огромна – за тези деца българският не е първи език. Макар да са от български семейства, българският е втори език. Още от годинка децата тръгват на местни детски заведения и първо проговарят на гръцки. После идва българският. За тях България в много от случаите е абстрактно понятие, просто едно от местата, на които ходим на почивка.

Какво послание бихте отправили към родителите? Как бихте ги мотивирали да записват децата си в българското училище?

- Това е въпрос на съзнание и на самосъзнание. Каквото и да кажа, всеки го възприема по свой начин.

Много красиви думи се пишат по нормативни документи – как българските училища в чужбина пазят езика, разпространяват културата и т.н. Да, така е. Но само ние знаем колко усилия струва.

Работим буквално „на мускули“ – с много ентусиазъм и любов към българското.

Посланието ми към родителите е да учат децата си на книжки, а не на таблети. Също така ги призовавам и да отделят повече от времето си за тях.