site.btaEмил Билярски пред сп. „Хемус“, Унгария: Доста унгарци харесват българския ми проект, макар че не разбират текстовете

Eмил Билярски е музикант и композитор, роден в България, който обаче живее в Будапеща. Интервю с него е поместено на страниците на българо-унгарското списание „Хемус“. С Билярски разговаря главният редактор на изданието Светла Кьосева. 

Вече имаш доста сериозна биография като музикант. Би ли посочил основните стъпала/крайъгълни камъни/етапи в развитието си? Дали става въпрос за развитие или търсения в различни посоки?

- Става дума за живот, за възприемане на момента и изразяването му чрез призмата на собственото ми аз. От малък си съчинявам всякакви неща, пиеси на пианото, песнички на китара. От 16-годишна възраст свиря в групи и пиша песни, които могат да се възприемат сериозно. 

Първият период беше училищният. Бяхме една компания, творяхме и живеехме заедно, свирехме пред приятели. Може би най-щастливото и удовлетворяващо време – да правиш най-важното с приятели, а не с колеги и да пееш за любов на жертвата на своя копнеж, а не на непозната публика. 

Това беше в София, после се преместихме в Будапеща. И тук веднага събрах група от състуденти-руснаци (израснал съм в Русия и съм повлиян от руския ъндърграунд). Репетирахме в руския клуб на булевард „Андраши“, а отсреща в Българското посолство живееха три сестри, които след репетициите ни чакаха на пейките долу. Басистът ни се ожени за едната, имат прекрасна дъщеря.

Участвах в културните програми на българските студенти, веднъж направих цял музикален спектакъл с участие на състуденти за събора, който се провеждаше всяка година в Балатонсемеш. Към началото на 90-те всички се разотидоха, аз останах в Унгария. От 1994 до 2009 г. бях член на Кораи йорьом, психеделична група с особен стил, известна и ценена и извън пределите на Унгария. Доста години свирихме на всички големи фестивали. Няколко пъти внасях българска следа в музиката ни – народните певици Роза Банчева, Невена Петрова и Влада Томова участваха в албумите на Кораи йорьом.

Няколко пъти свирихме в България и групата стана култова там. От музикантите на Кораи Йорьом и певицата Анамари Ола към 2007 се образува Фокателеп. Свирихме смес от психеделичен рок и уърлд мюзик, Анамари нагласяше песни на различни народи към нашата музика. После направихме с нея „Месечинка“.

Отначало това беше малък интимен проект, по-късно набра популярност, свирили сме в 25 страни пред най-разнообразна публика. И в тази група целта беше не придържането към някакъв стил, а себеизразяването по възможно най-искрен начин. Когато човек подхожда така към всичко, което прави, получава удовлетворение, намира път към сърцата на други и продуктът му става особен, неповторим.

Много значителен момент в творческата ти кариера е Месечинка. Навярно с тази банда имаш и най-видими успехи и признание. Тук по особено изразителен начин бе застъпена и българската народна песен. Какво е за тебе българският фолклор?

- Нещо свято, както и за всеки българин. И то не измислен символ, като химн, знамена и гербове, а нещо истинско, което въздейства без да си специалист или любител. Лиза Жерард, певицата на световно известната британска група Дед Кен Данс наскоро в интервю каза, че ако не се била срещнала като млада с българския фолклор, щяла да е загубена. За мен това е валидно за рокендрола, но той се изчерпи и на негово място дойдоха народните музики, от които най ми е близка българската.

С какво се отличава най-новият състав, който ръководиш?

- Старая се да не ръководя, в изкуството това не води до добри резултати. По-скоро организирам, работя повече от другите по промоция и други насоки. Казва се Ysra и го направихме с Мария Кек, певица, танцьорка, за която главният език е фламенко, но е отворена и към други стилове. Свирим свои композиции, повлияни от музиката на различни народи. Разбира се, първото ми желание с новата група беше да се представим в родината. Направихме го миналата есен и имахме успех – концертите ни бяха номинирани за събитие на годината в предаването на националната телевизия „Вечната музика“.

Отделна ниша в творчеството ти са българските песни, които сам пишеш и изпълняваш. Те едва ли имат многолюдна публика в Унгария. Какво те връща всеки път към тях?

- Това е основният ми и най-интимен начин за себеизразяване. И не само себеизразяване, а връзка с облака горе, в който се съдържат отговорите на всички въпроси, включително и тези, които още не сме задали. Чрез текстовете тези отговори се материализират и ми дават насока в живота. Музиката допълва вербалната част със смисъл, който не може да се изрази с думи и се получава нещо цяло.

Интересното е, че доста унгарци харесват българския ми проект, макар че не разбират текстовете. Даже един американски музикален блог похвали моя албум „Само Сам Знам“. Забелязал съм това и с музики на езици, които не разбирам. Езикът явно не е единственият носител на смисъла – музиката, гласа,  интонациите носят нещо, което е повече от думите.

Цялото интервю може да прочетете в дигиталното издание на „Хемус“.