site.btaБългарка, отличена от в. „Сън“: Листът с разликите между работата на акушерката в Англия и в България е дълъг

Българката Валентина Бърнет от Добрич спечели годишната награда на в. „Сън“ – „Who Cares Wins“ - в категорията „Най-добра акушерка“. Наградите отличават специалисти от сферата на държавното здравеопазване и социалните грижи за изключително отношение и проявени грижи, надхвърлящи служебните задължения. Тазгодишните отличия бяха връчени на церемония в присъствието на познати лица от спорта, шоубизнеса и политиката. Сред присъстващите беше и министър-председателят на Великобритания Руши Сунак.

Седмица преди официалната церемония, като финалист в категорията „Най-добра акушерка“, Валентина е поканена на среща в студиото на „Канал 4“, където за нейна изненада е посрещната от популярния телевизионен шеф Джейми Оливър, който ѝ съобщава новината, че журито е избрало именно нея за победител.

Валентина посвещава наградата на своите колеги, които дават всичко от себе си за здравето и благополучието на своите пациенти.

Ето какво разказа тя за рубриката „БГ Свят на БТА": 

Откога сте във Великобритания и защо избрахте именно тази страна за своето професионално развитие? 

- Пристигнах в Англия през август 2003 г. Тогава бях на 25 години, като в началото работният ми договор беше за две години. За съжаление, решението да емигрирам не беше трудно. Единствено съжалявах, че се разделям със семейството и приятелите си. Но когато бях на 25 години, заплатата ми като акушерка беше 158 лева, живеех на квартира и все още разчитах на финансовата подкрепа на родителите си. Знаех, че трябва да направя по-драстична крачка за бъдещето си. Беше си хем страшничко, хем вълнуващо да съм за първи път извън България.   

Коя е болницата, в която работите? И тя първото Ви работно място ли е, откакто сте във Великобритания? 

- Както всеки българин, в чужбина започнах от дъното, но с много труд и упоритост постигнах това, за което винаги съм мечтала - да практикувам акушерство в Англия. Беше дълъг и труден процес, защото по това време България не беше в Европейския съюз и се изискваше доста повече информация. От 15 години работя в АГ болница в Саутхамптън.

Колко часа е работният Ви ден и колко бебета израждате всекидневно? 

- Работният ми ден е 13 часа, като понякога работя три, понякога четири дни в седмицата. В нашата болница средно се раждат около 10-15 бебета на денонощие. 

Аз никога не съм имала нуждата да броя колко бебета съм изродила. За мен да си акушерка не се измерва в броя на бебетата, които си изродила - това отнема секунди, минути. За мен е много по-важно да поемеш една бременна жена от началото на бременността до деня, в който я изписваме вкъщи с бебето, и да ѝ дадеш всичките възможни грижи - медицински, емоционални, физически, психологически, така че да бъде подготвена да поеме по необятния пътят на родителството.  

Има ли разликата в работата на българската акушерка и на тази във Великобритания, според Вас? 

- О, Господи! Разликата е огромна. В Англия акушерката е автономен медицински работник и има право да взима решения без намесата на доктор. Ако бременната пациентка няма никакви рискови фактори, тя може изобщо да няма нуждата да се вижда с доктор по време на раждането, както и в постродилния период. 

Листът с разликите между работата на акушерка тук и в България, за съжаление, е дълъг. Тук те могат да приемат, да изписват пациентки, провеждат видеозон инструментални раждания, имат право да променят правила или да извършват нови научни открития в посоката на акушерството, да изписват определени лекарства и т.н.

Как разбрахте за номинацията Ви за наградата на в. „Сън“ – „Who Cares Wins“? 

- За номинацията разбрах от пресаташето на болницата. После разбрах, че съм в Топ 10 и най-накрая че съм една от финалистките. Също така информацията беше публикувана във вестник „The Sun”. 

Номинацията Ви идва от Натали Дойе. Можете ли да ни разкажете за историята ѝ и как ѝ оказахте подкрепа? 

- Натали е на 26 години, бременна в 39-а седмица, когато колабира и е приета по спешност в Университетската болница в Саутхемптън. Там е диагностицирана с мозъчен кръвоизлив. Приведена е в принудителна кома, извършва се Цезарово сечение, за да може да бъде спасена дъщеричката ѝ Грейси. След това Натали претърпява 8-часова операция на мозъка, където шансовете ѝ за живот са 50/50. 

Тя беше пациентка в неврология за дълго време, но сега с радост мога да кажа, че тя е добре, справя се много добре и е прекрасна мама на Грейси. Моята заслуга в този случай, като оставим на страна ежедневните грижи за новороденото ѝ бебе, беше да дам тази много нужна за семейството в този момент морална и емоционална подкрепа, да съм до тях, да ги подкрепям и окуражавам в моментите на слабост.

Имате ли в кариерата си друг запомнящ се случай, за който можете да ни разкажете? 

- О, случаите са много - от водене на раждане в асансьора, на паркинга в болницата, грижа за четиризнаци, сурогатство, осиновяване, IVF (бел.ред. - инвитро оплождане) за гей двойки.

Израждали ли сте бебета на сънароднички?

- Професията ми е такава, че ме среща с много българки. Никога няма да забравя първата българка в началото на кариерата ми. Нито една от нас не предполагаше, че сме българки. Нейното фамилно име е английско, моето също. Говорихме си на английски и двете имахме акцент, но когато видях мартеницата на ръката ѝ, разбрах, че е българка. И сега - 14 години по-късно, тя е една от най-добрите ми приятелки - Габриела Бакстър. 

Общувате ли във Великобритания с други наши сънародници? 

- Тук в Саутхамптън имаме страхотно българско общество - имаме си българско училище, група за народни танци „Фиданка“. Ние момичетата се събираме колкото може по-често. Мъжете също се събират - играят футбол, тенис, карти. Организираме си партита и се стараем да запазваме българските традиции живи дори и далеч от България.  

Планирате ли да се върнете в България? 

- За съжаление, България не е на дневен ред за нас и жалкото в случая е, че причината вече не е финансова, както беше за мен преди 20 години. Съпругът ми е англичанин, имаме две дъщери - близначки Яна и Мария, които сега са на 16 години и са в колеж. Професията ми дава пълно удовлетворение. Но никога не се знае, може би някой ден.