site.btaПисателката Йоанна Елми представи дебютния си роман „Направени от вина“ в Брюксел

Българската писателка и журналистка Йоанна Елми представи своя дебютен роман „Направени от вина“ (2021) в белгийската столица. Събитието се състоя в зала на българското посолство, където авторката разказа за нейната първа творба и процеса на нейното написване, съобщи специално за рубриката БГ Свят на БТА Георги Вутов - сътрудник в посолството на България в Брюксел. В разговор със създателя на клуб „Записки под възглавката“ Рада Ганкова, преводач и преподавател по български език, Йоанна Елми сподели за опита си с живота зад граница, за вдъхновението зад съставянето на нейния първи роман, както и за съвместната работа с Георги Господинов, който е и редактор на книгата. 

Сред гостите на представянето бяха български писатели и журналисти, а самото събитие се превърна в дебют на партньорството между Български литературен клуб „Записки под възглавката“ и българското посолство в Брюксел.  

„Прекрасна вечер прекарах в компанията на други почитатели на българската литература по инициатива на нашия читателския клуб. Не знаех нищо за Йоанна Елми, нито бях чела произведението й предварително, но тя ми направи силно впечатление и дори ме накара да зачета нейния роман още същата вечер. Много се възхищавам на Рада Ганкова за ролята й като модератор. Благодаря на посолството и на посланик Бончев за гостоприемството и на Йоанна, че издържа такъв дълъг разговор и обмени с нас толкова ценни идеи“, каза Рита Морван, преводачка и читател от литературния клуб.

В приветственото си слово, посланик Пламен Бончев отправи сърдечни благодарности към Йоанна Елми за възможността да се срещне и с будната българска общност в Белгия, както и към инициатора на събитието Рада Ганкова. Дискусията даде възможност да бъдат обсъдени редица актуални теми, присъстващи в дебютната книга на българската писателка – чувството за вина като универсален елемент в човешкото битие, темата за домашното насилие, поколенческите разделения и родителската саможертва, емиграцията и влиянието на чуждата среда върху собствената самопредстава, както и темата за прехода като процес – исторически, но и поколенчески. Авторката разказа как се е стигнало до избора на заглавието на романа, вдъхновено от едно изречение в нехо – „Направена съм от вина, така както хлябът е направен от брашно“. Елми сподели и своите виждания за дезинформацията, фалшивите новини и медийните манипулации, които са част от журналистическите ѝ интереси.

„Направени от вина“ разказва историята на три поколения жени –баба, майка и дъщеря. Романът е със сложна повествователна структура, като разказът редува събития, написани през гледната точка на една от трите жени. Мнозина вече определят творбата като роман-събитие, основополагащ за българската белетристика на 21-ви век. Йоанна Елми (1995 г.) е родена в София. Завършва френска гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери“ в Пловдив, след което следва двойна бакалавърска степен в Новата Сорбона в Париж. Понастоящем е кандидат-магистър в Амстердамския университет. Автор е на публицистика, разкази и пиесата „Нарцис и ехо“. Днес живее между България и САЩ.

Ето какво сподели тя пред БТА:

Вината е градивен елемент във Вашия роман. Тя е илюстрирана през призмата на женското битие. Същевременно, вината е универсална черта на човешкото съществуване. Как можем да я преодолеем?

Не знам дали вината се преодолява и не знам дали ние сме предопределени да я преодолеем така, както Вие я определяте. Всеки вътрешен конфликт е потенциал за растеж. Разбира се, той би могъл да бъде и потенциал за разруха, но ако човек го употреби правилно, той води до растеж. Ако не сме изправени пред такива сложни, комплексни вътрешни дилеми, ние няма как да се развиваме като личности. Така че, вината според мен не се преодолява, но е възможно човек да се помири с нея.

В ход на разговора споделихте Ваше наблюдение, че животът извън пределите на родната страна, извън дома, раздвоява човека, например поради необходимостта да се използва чужд език в чужда обстановка. Възможно ли е чуждото да стане собствено? Възможно ли е животът в чужда среда да се превърне в собствен? 

Много труден и много хубав въпрос. Чуждото става свое рано или късно. За мен, всъщност, е интересен фактът, че ние наричаме „свое“ това, което ни е информирало и това, с което сме пораснали като деца. В известен смисъл, дори светът на възрастните е една чужбина за едно подрастващо дете, което осъзнава, че вече никога няма да бъде дете. Това беше моята първа чужбина – светът на възрастните и все още не съм почувствала, че съм я направила „своя“. Животът на друго място винаги ни променя и е възможно през тази промяна и преправянето на индивида и неговото израстване в тази среда, той да се пригоди към нея и съответно да свикне достатъчно, че да я направи своя. В България това е много трудно, тъй като голяма част от нас са по-скоро икономически и културни имигранти, отколкото пътуващи по призвание и по желание. Като че ли тази носталгия, че сме изоставили или напуснали дома, понеже той не е достатъчно гостоприемлив за нас, ни пречи да се адаптираме, където и да е другаде. Затова сега по-скоро бих казала, че не, не е възможно чуждото да стане свое. За да стане свое, ние трябва да се помирим с него. 

Това не е първия път, в който представяте дебютния си роман в чужбина. Как оценявате интереса към него зад граница, спрямо интереса, който той жъне в България?

Имам един любим цитат с неизвестен автор от социалните мрежи, който гласи, че „Българите в чужбина са същите като българите в България, само че в чужбина“. Всъщност, има повече сходства, отколкото разлики. Българинът, който живее в чужбина, естествено има поглед над нещата и би могъл да оцени много по-критично линиите в романа, свързани с емиграцията и пътуването. Същевременно, за хората, които са останали в България, това също е било катарзис. Те не са могли да се примирят с факта, че толкова много техни близки са напуснали и са ги изоставили. Сблъсъкът им с романа е бил първото обяснение защо и как това се е случило, бил е и първи опит за помирение с това. Чувала съм и за вината на човека, който е останал, на този, който не е напуснал и който винаги се чуди какво би било, ако бил напуснал България. Тези дилеми за сходни навсякъде и са много интересни, но хората реагират по един и същи начин – струва ми се, българите са жадни за култура, която не почива в митологията и която описва живота им такъв, какъвто е.