site.btaЖивот в миграция: киноманският път на българските режисьорки Марина и Биляна Грозданови

Българските сестри Биляна и Марина Грозданови споделят общ път като имигрантки и режисьорки, работещи в Съединените щати. През последните 25 години те са живели, учили и работили в няколко държави. Напускат България със семейството си в началото на 90-те години, като живеят в Австралия и Канада, преди да се установят в САЩ през 2000 г.

Творческата си кариера започват в документалното кино, фокусирайки се върху истории, свързани с музика. Първият им пълнометражен документален филм The Last Kamikazis of Heavy Metal проследява пътя на приятеля им Игор Галияшевич и изследва имигрантския опит през призмата на хеви метъл културата. Най-новият и най-успешен проект на сестрите е Eastern Western – хибриден игрален уестърн, вдъхновен от темите за имиграцията, идентичността и пограничните пейзажи. Филмът е показан на редица фестивали.

Идеята за Eastern Western произтича от желанието на сестрите да разкажат история за пристигането в Америка, основана на реалностите на имигрантския път. Филмът смесва документални техники с фикция, като включва Игор и неговия син в роли, които представят автентичен имигрантски разказ, ситуиран в 1880-те години в щата Монтана.

Следващият проект на Биляна и Марина Грозданови New Dawn Rising – нео-уестърн, заснет в индианския резерват Блекфийт в Монтана – е в процес на разработка и е финансово подкрепен от щата.

Следва пълният текст на интервюто със сестрите Биляна (БГ) и Марина (МГ):

Разкажете ни повече за вашето преместване в Съединените щати. Какво предизвика това решение и от колко време живеете там?

БГ: Напуснахме България на много ранна възраст, в началото на 90-те. Родителите ни искаха да ни отгледат в различна атмосфера от тази, която тогава беше у нас. Не се преместихме в САЩ веднага. Първо пътят ни мина през Австралия, после Канада и в крайна сметка стигнахме до Съединените щати през 2000 г. Създадохме дом заедно с родителите ни в Атланта, след това се преместихме в Чикаго, Ню Орлиънс и сега сме базирани в Ню Йорк.

МГ: Като цяло, като основно място, вече 25 години сме в Америка. Но академичните ни пътища ни отведоха и на други места: аз завърших кино в Канада и Франция; Биляна учи кино в Испания. Работих и правих проучвания в Япония и Китай няколко години. Винаги сме били отворени към нови възможности и се възприемаме като граждани на света.

БГ: В този последен етап от живота ни решихме, че трябва да се съберем в Ню Йорк и да поемем риска да се впуснем в американската филмова индустрия.

Поддържате ли връзка с други българи, живеещи в чужбина?

БГ: Опитваме се! Честно казано, първо попаднахме в босненската общност по време на престоя ни в Чикаго заради приятелството ни с Игор Галияшевич, който сега е главният герой в първия ни пълнометражен филм.

МГ: Интересно е, че когато не търсиш българи нарочно, ги срещаш по по-интересни начини. Докато бях в магистърската програма по кино в Монреал, срещнах толкова много български режисьорки. Беше страхотно.

Разкажете ни повече за творческите си пътища. Кои са най-успешните Ви проекти?

БГ: Започнахме в документалното кино, като създадохме редица проекти, фокусирани върху музика. Игор всъщност беше главен герой и в първия ни документален филм. Срещнахме го в Чикаго, когато прекарвахме почти всеки уикенд по рок концерти. Игор беше фронтмен на хеви метъл групата Hessler и в крайна сметка започнахме да документираме техния творчески път и турнетата им из Америка. Филмът се казва The Last Kamikazis of Heavy Metal и се превърна в повече от музикална документалка, в изследване на това какво означава да си имигрант и да преследваш мечтите си в Америка.

Kamikazis беше първият ни филм, който ни отведе на повече от 10 фестивала, но разпространението беше трудно – и все още е трудно. Отговорът на въпроса Ви зависи от това как измерваме успеха. Творчески се чувствам успешна най-вече, защото работя със сестра си. Чувствам се щастлива, че работим в артистична среда, а и чувствам, че сме на прага на най-успешния ни проект досега – Eastern Western. Да направиш игрален филм сам, с изключително ограничени средства, е меко казано предизвикателство.

Но ние успяхме и сега сме в един междинен момент между края на киноразпространението и надеждите, които стриймингът може да донесе – както за популярност, така и за финансова възвръщаемост. Това е маратон, не спринт. Жанрът уестърн преживява подем в Щатите, така че сме оптимисти.

МГ: Документалният жанр всъщност ни позволи да станем режисьорки и да проучим нужните инструменти, които да отключат творчеството ни. В началото всичко беше въпрос на достъпна история – какви персонажи, какви локации имаме. Този тип кино ни позволи да направим Eastern Western, който всъщност е игрален свят, създаден с документални техники. Бих казала, че Eastern Western определено е най-успешният ни проект. Премиерата беше на повече от 12 фестивала в САЩ и по света. През декември филмът беше прожектиран в киносалони AMC, а сега се насочваме към дигитално разпространение. Много сме оптимистични за бъдещето на филма.

Има ли конкретно място — държава, град или нещо друго — което вдъхновява вашето творчество?

БГ: Нашето творчество е силно обвързано с локациите. При Eastern Western много от сегментите на историята бяха директно вдъхновени от Монтана – дивите райони и представите какво бихме могли да създадем там; хората, които може би са живели на тези места, гледали са същите залези, вървели са по същите пътеки. Мислиш си за всички, които са били там преди теб – предците ти – и за техните пътища. Всички тези пътища са свързани с географски места и понякога въображението естествено се събужда от това. В този смисъл имаме истории, които искаме да разкажем по целия свят, включително и в България.

МГ: Локацията определено вдъхновява. Живях известно време в Япония и това много ме вдъхнови. Искам да се върна и един ден да направя филм там. Интересуват ме перифериите – покрайнините, пограничните зони. Това означава, че си представям истории, които се случват извън големите градове или очевидните места. Пограничните земи на света – а Eastern Western е ситуиран именно в такава земя – са огромен източник на идеи.

Как се зароди идеята за уестърна Eastern Western?

БГ: Винаги сме знаели, че искаме да разкажем история за пристигането в Америка. Имаме много идеи и емоции относно това какво означава да си имигрант днес, да се чувстваш откъснат от родното си място, какво означава дом… Eastern Western се роди от тази потребност.

МГ: Искахме да работим с това, което ни е познато: документални техники и персонажи, които да развият историята заедно с нас. Игор Галияшевич, нашият главен герой, напуска Босна през 90-те и идва в Щатите като дете. Макар че имаме различни истории и пътища към Америка, споделяме много общи усещания и трудности. В известен смисъл сляхме нашите истории и ги пренесохме 150 години назад. Избрахме Игор и неговия реален син, за да пресъздадат реалностите на онова време възможно най-автентично.

БГ: Израснали в Западна Канада, Северноамериканският запад винаги е бил носталгичен за нас. Гледахме много уестърни през 90-те. Да поставим тази история в жанра на уестърна беше естествен избор. Тъкмо бях работила по филм в Монтана, където срещнах страхотни хора, които можеха да подкрепят продукцията – каубои, фермери, собственици на земя, филмов екип. Открихме и чудесна грантова програма в щата. Звездите се подредиха и ние се впуснахме.

Има ли разлика в начина, по който Eastern Western се възприема от американската и българската публика, особено след прожекцията на София Филм Фест?

БГ: Знаете ли, когато започвахме, не бяхме сигурни дали правим европейски, или американски филм. Това е уестърн, ситуиран в традиционната пространствена рамка на жанра – Монтана, дивата природа, прерии и призрачни градчета – но половината е на „чужд“ език и е воден от източноевропейски имигрант. Така че не знаехме как публиката от двете страни на океана ще реагира. Но неслучайно, вярвам, разказахме универсална история. От фестивалния ни опит видяхме, че успяхме да докоснем и двете аудитории емоционално. Когато правиш филм, никога не очакваш да разплачеш публика – само се надяваш да постигнеш човешка връзка. И когато усетиш това, е много удовлетворяващо.

МГ: Българи, босненци и други източноевропейци (както в САЩ, така и в България) разпознаха много от себе си в Eastern Western. Много от българите, които гледаха филма на София филм фест, имат роднини в чужбина и са част от имигрантската история. Босненците и българите, които гледаха филма на премиерата в Чикаго, също много ясно разбраха колко актуален е този разказ днес.

Как реагира американската публика по време на прожекциите в различните градове?

МГ: Мисля, че всяка „страна“ – Изтокът и Западът от историята – откриват различни неща, които са значими за техните преживявания и история. Някои американци не бяха наясно, че източноевропейски имигранти са били част от историята на Американския запад. Това ги накара да се замислят за произхода на тези имигранти, какво ги е довело тук, и какво се е случвало в Източна Европа в края на 1880-те. Някои се почувстваха смирени, когато осъзнаха колко взаимосвързани са нашите човешки истории. Когато във филма се разкрива, че американски коне са били изпращани в Европа – до земите, откъдето е Игор – това впечатли много зрители. Пътувахме с филма, доколкото можехме, и това са част от впечатленията, които събрахме лично.

Какво следва за Eastern Western след прожекцията в Генералното консулство на България в Ню Йорк през февруари — предстоят ли още фестивали?

БГ: Много сме развълнувани да обявим, че филмът ще бъде достъпен за гледане по заявка от февруари тази година. Предстоят и няколко общностни и университетски прожекции в Щатите. Но винаги търсим специални възможности за прожекции и особено за разпространение в България. Така че ако някой, който чете това, има интерес да организира прожекция в България – във всяко населено място, във всеки киносалон – ние бихме се радвали. Едно от любимите ни преживявания по този творчески път беше да прожектираме филма в неочаквани градчета, в стари, исторически кина. Много бихме искали филмът да обиколи България.

Къде са планирани прожекции към този момент? 

МГ: Предстоят нови прожекции на живо през февруари и март: в Генералното консулство на България в Ню Йорк, в Шарлотсвил, Вирджиния, и в Ню Орлеънс, Луизиана. Също така имаме две прожекции в Чикаго: една в Чикагския университет, където завърших, и друга в Българския културен център „Българика“ в Чикаго на 14 и 15 март. Българите в САЩ наистина прегърнаха филма и ние сме изключително щастливи.

Историята е свързана с имиграцията и пътя към ново начало. Какво послание бихте искали зрителите да отнесат със себе си?

МГ: Новите начала, които носи имиграцията, откриват възможности, но също така идват ръка за ръка с трудности и жертви. Имигрантските пътувания – както знае всеки, който е преминавал през тях – могат да бъдат много трудни и болезнени за семействата. Затова бих искала зрителите наистина да осмислят жертвите, които толкова много семейства по света правят, особено в името на бъдещето на своите деца, и да проявят емпатия и разбиране за това защо предприемат тези пътувания.

БГ: Това е филм за семейството, идентичността, добротата, човешката връзка, връзката с дома и копнежа да откриеш този дом. Филмът поема в неочаквана посока към края и се надявам точно тези последни моменти да отворят вратата към въображението на зрителя и да останат с него и след като светлините се включат.

Работите ли вече по следващ проект? Бихте ли споделите нещо за него?

БГ: Да, работим по следващия си пълнометражен филм! Радваме се да споделим, че получихме подкрепа от щата Монтана за продукцията на New Dawn Rising, нео-уестърн екшън с участието на Уолтър Рънинг Крейн-младши. Срещнахме Уолтър на снимачната площадка на Eastern Western, където има второстепенна, но много значима роля в повествованието. Поддържахме връзка и разработихме история, която ще се развива в родния му град Браунинг, Монтана, в резервата Блекфийт. Все още набираме средства и се надяваме да снимаме тази година.

Какви са амбициите ви да се утвърдите в американската филмова индустрия като българско режисьорско дуо?

МГ: Мисля, че братя и сестри, особено сестри, са интересна и необичайна комбинация в американската и световната филмова индустрия. На всяка дискусия зрителите ни питат какво е да режисираш заедно със сестра си. Ние обичаме, прегръщаме тази възможност и в крайна сметка две глави мислят по-добре от една. Тази динамика не се е променила от 2015 г., когато стартирахме нашата компания El Jinete Films. Като българско режисьорско дуо се надяваме да намерим начин да изпъкнем с нашите филми – както с тези, които искаме да правим в Америка, така и с тези, които искаме да реализираме в чужбина.