Преди премиерата на документалните разкази „Сплав човешка“

site.btaЖурналистиката прелива от истории, от които се раждат най-истинските книги, казва авторът Ваньо Стоилов

Журналистиката прелива от истории, от които се раждат най-истинските книги, казва авторът Ваньо Стоилов
Журналистиката прелива от истории, от които се раждат най-истинските книги, казва авторът Ваньо Стоилов
Пресфото БТА, снимка: Румяна Лечева

Книгата ми „Сплав човешка“ е посветена на темата за необявената гражданска война в България, която се вихри от 1918 г. насам, както и че е крайно време за единение на българската нация и помирение в обществото ни. Това каза за БТА Ваньо Стоилов, кореспондент на „24 часа“ в Стара Загора. 

В нея съм събрал не най-драстичните разкази, с каквито е пълна българската история, а тези, с чиито герои се сблъсках по време на работата ми като журналист, обясни той. Заглавието идва от едно стихотворение на Васил Узунов, най-дългогодишният политически затворник у нас след 1944 г. Писано е зад решетките в Стара Загора, а авторът пита от каква сплав е изграден човекът, за да изтърпи това, което другите хора му причиняват. В нашия случай - това, което едни българи, причиняват на други.

Разговаряме в центъра на Стара Загора, в офиса на Стоилов, който съхранява архиви, снимки, спомени. Събирани няколко десетилетия, те разказват истории за близко и далечно минало. Всеки час, прекаран тук, е урок.

Ваньо Стоилов умее да разказва красиво и увлекателно, да е усмихнат, да стига до недостижими хора. Може би благодарение на това, че за своите 44 години в активната журналистика - 4 студентски и 40 на трудов договор в най-големите български вестници - "Работническо дело", "Дума" и "24 часа", се е научил да бъде в точното време на точното място. С него се общува много уютно. Бързо се ориентира във всяка една ситуацията и може да я анализира. Прави го с внимание и емпатия.

Животът му прилича на екшън, но не защото обича стрелби, а защото, както на всеки репортер, е пълен с неочаквани изненади всеки ден.

Преди да подхванем темата и да ми разкаже за пропътуваните километри, емоционалните срещи, ценната близост с хора, останали през годините,  интервютата, трябва да признаем, че той е сред хората, които са сбъднали много от мечтите си.

Следва цялото интервюто:

Десетилетия кореспондент в Търговище, Хасково, Стара Загора. Колко често скучаеш?

- Кореспондентската ми работа "на терен" започна през 1985 година, когато редакцията на вестник "Работническо дело", където започнах след студентската скамейка три години по-рано, ме изпрати уж за четири години от София в Търговище. Тези "уж четири години" продължават и до днес, но вече в Стара Загора.

Животът на един кореспондент на централна медия в страната е всичко друго, но не и скука. Защото там, където живеят хора, винаги се случва нещо, а събитията нямат почивен ден. Отгоре на всичко кореспондентът трябва и да е специалист по всичко. 

При мен се случи така, че попаднах в Търговище в разгара на Възродителния процес. След това бях за три години в Хасково, когато стана т.нар. "голяма екскурзия" и почти през цялото лято на 1989 г. предавах от границата ни с Турция при Капитан Андреево. Преместих се в Стара Загора в началото на демократичните промени и трябваше да следя всички последици от тях. Да не говорим, че точно тогава изгоря и емблематичната сграда на Старозагорската опера. С една дума - при мен се сбъдна старото китайско проклятие - "да ти се падне да живееш в интересно време". Така е до днес.

Сутринта работиш върху убийство на пътя с велосипед в село Бузовград, вечерта премиерата на операта с кукли "Фауст", на следващия ден правиш интервю с кмета на някоя община. С други думи, кореспондентът, освен различните теми и района си, трябва да познава добре и журналистическите жанрове, както и да оборва всеки ден твърдението, че днешните журналисти боравели едва с 400-500 думи. Освен в страната, професията ме изпрати в Китай, Монголия, Съветския съюз, САЩ, Англия, Италия, Турция. Каква ти скука? 

Какво се промени през тези четири години, след излизането на първата ти книга "Милиони стъпала към Бога"?

- Нищо, само че с възрастта се засилва и желанието ми за работа. Човек усеща, че времето му накъсява, а той все още има какво да остави след себе си. Нека припомня, че през 2018 г. в "Милиони стъпала към Бога" събрах 35 от най-интересните журналистически истории в моята 40-годишна практика. Стана някак много лесно - един ден отидох при кмета на Стара Загора Живко Тодоров и му казах, че за толкова време в журналистиката имам какво да кажа. Той ми повярва и Общината помогна да издам книгата. След това я хареса и собственикът на оръжейната фирма "Арсенал" в Казанлък Николай Ибушев и през 2019 година я преиздаде за своя сметка.

Най-големият проблем при съставянето на книгата беше кои истории да влязат в нея и от кои да се лиша. И тъй като и в двата случая бях подпомогнат финансово, не съм спечелил и една стотинка от тази книга, не съм продал нито един екземпляр от нея - както е казвал навремето пророкът Влайчо от новозагорското село Конево, който помагал на хората безплатно - "даром ми е дадено, даром го давам и аз". Подарявам я на библиотеки, държавни архиви, музеи, културни институции, на читатели и приятели. Сред свидетелствата за дарения, с които се гордея особено, е и това от библиотеката на затвора в Стара Загора.

Но нали апетитът идвал с яденето, от две години упорито работя по новата си книга "Сплав човешка", която вече е под печат и чакам всеки момент тези 392 нови мои страници.  

Как попадна на историята на децата от Ястребино, която е водеща в книгата?  

- Нека поясня. Втората ми книга е документална, посветена е на темата за необявената гражданска война, която с различна сила и по различен начин се вихри в България от 1918 година насам. Българи срещу българи - комунисти срещу антикомунисти, русофили срещу русофоби, атеисти срещу вярващи, бедни срещу богати, червени срещу сини и т.н. Но всички те - човешки същества с правото на живот, на мечти, на щастие. 

В тази книга събрах истории за съдбата на българи преди и след преломната дата 9 септември 1944 година. Видях, че пред смъртта всички са равни - все едно дали хората са писали предсмъртните си писма като осъдени по Закона за защита на държавата или от Народния съд. Големият въпрос тук е докога ще продължава това противопоставяне и не е ли дошло най-после времето за помирение и единение на нацията, още повече, че "Съединението прави силата".

В книгата "Сплав човешка" съм събрал не най-драстичните разкази, с каквито е пълна българската история, а тези, с чийто герои се сблъсках по време на работата ми като журналист. Заглавието идва от едно стихотворение на Васил Узунов, писано в затвора на Стара Загора, в което той пита от каква сплав е изграден човекът, за да изтърпи това, което другите хора му причиняват. Може и да не се чували за поет с име Васил Узунов от Чирпан, но това е най-дългогодишният политически затворник на социалистическа България, хвърлен зад решетките  заради убежденията си. Само един факт - той е прекарал в затвора повече време, отколкото най-известният в света политически затворник - Нелсън Мандела. 

Но попита за Ястребино. Да, тази тема е основна за книгата ми. С нея се сблъсках отблизо още през 1986 г., когато като кореспондент на "Работническо дело" трябваше да се срещна и запиша спомените на хора, чийто близки са разстреляни там от български войници на 20 декември 1943 година, включително и шест деца. По-възрастните помнят добре за шестте ястребинчета, които преди 1989 г. бяха икона на социалистическата пропаганда и случаят сякаш беше кристално ясен. Убитите, общо 18 души, са имали близки при партизаните или в нелегалност - най-вече синове и дъщери. Това става причина да бъдат екзекутирани от военните без съд и присъда, по време на Голяма акция в Тузлука, както са я наричали тогава.

През 2021 г. излезе книгата на пловдивската учителка Надежда Любенова "Кой уби ястребинчетата", в която се развива теорията, че българската войска е неспособна на подобно зверство, а децата са убити от партизани, защото случайно открили скривалището им и можело да ги издадат. 

Само че г-жа Любенова няма никакви документи в защита на тезата си. А и истината е, че по принцип документите за този случай са били прочистени от военните архиви още преди 9 септември 1944 година. Ако изобщо ги има - те са косвени. Тъжната история на този разстрел може да се проследи в материалите на Народния съд в Омуртаг и не само. Надежда Любенова обаче се съмнява, че подсъдимите са говорили в угода на новите силни на деня, за да спасят живота си. 

Всъщност, идеята за моята книга е много от реди 2021 г., но я забавих по здравословни причини. А и се оказа, че ревниво пазя спомените на онези хора от 1986 г., дори и записани на магнетофонна лента. За съжаление, днес никой от тях вече не е жив, последен - през 2013 г., почина генерал Чавдар Калайджиев, първи братовчед на три от убитите тогава деца, след които и 7-годишния Стойне. 

Навремето тези спомени излязоха в съкратен вид и отдава търсех повод да ги издам изцяло. Но няма да скрия, че книгата ми няма за цял специално да опровергава писанието на Надежда Любенова, но то ме провокира да търся още и още около този случай. Пътувах до Държавния архив в столицата и до Централния военен архив във Велико Търново, търсих "следи" в архивите на Русе, Търговище и Шумен, посетих лично селата Киченица, Разградско, и Ситово, Силистренско, порових в църковните архиви на Разград, имах срещи във Варна, Плевен и село Винище, област Монтана, но тези странствания из страната наистина си струваха.

Тук ще направя само едно отклонение. Още през 60-те години на миналия век в качеството си на музеен работник в Търговище, историчката Мария Овчарова - майка на прочутия археолог Николай Овчаров, днес на 89 години, е разговаряла с хората, близки на убитите, с които се срещнах и аз по-късно. Попитах я какво са казали близките на войниците, участвали в разстрела. Тогава тя ми призна нещо безкрайно интересно - по онова време негласно им било забранено да ровят около войниците и особено около подпоручик Константин Йорданов, чиято рота извършва разстрела. Сега, казах си аз, вече няма кой да ми забрани, само дано не съм безвъзвратно закъснял. 

Нека не издавам как, но стигнах до сина и внучката на подпоручик Йорданов във Варна - синът му Слави, сега е на 86 години, разговарях със сина на фелдфебел-школник Никола Маринов, който е командвал самия разстрел - Мирослав, в Плевен, както и в Разград с Димитър - син на кандидат-подофицера Минчо Цачев от Киченица, Разградско, който лично е убил дядо Стойне. Тези хора не потвърдиха теорията на Надежда Любенова за партизаните, която би им била най-изгодна. Техният разказ е друг. Те признаха пред мен, че за първи път ги търси журналист по този повод и за първи път в моята книга сега излизат на светло, ако мога така да се изразя. 

Разбира се, Ястребино е само част от книгата, макар и основна. 

И все пак - кое беше най-неочаквано откритие в тази история от Ястребино, уж позната на по-възрастните още от училище? Какво не знаем за изстрелите в онзи декемврийски ден на 1943 година? 

- Нека оставя подробностите на бъдещите си читатели, които, надявам се, ще проявят интерес към труда ми. Но ще отбележа нещо, което ме изуми: в онази кървава история са застанали едни срещу други бедни хора. Бедни са били почти всички от разстреляните, бедни са били и войниците и най-вече подпоручик Константин Йорданов, който в последната си дума пред Народния съд моли за пощада само към войниците си, защото "те стреляха по моя заповед". Този запасен офицер е осъден на смърт, както мнозина други по това време. Наред със смъртните присъди, Народният съд е присъждал и имуществото на осъдените в полза на държавното съкровище. Това, второто, го няма в присъдата на Йорданов, тъй като още в картона му на подсъдим е записано, че не притежава имущество, т.е. не е имало какво да му конфискуват. В цивилния си живот е бил прогимназиален учител в село Ситово, Силистренско, включително и по вероучение, в Разград е живеел на квартира.

Моята хипотеза е, че той е искал да остане на служба в армията вместо да се връща в училище и заради това е проявил "усърдие" в оня декемврийски ден, като наред с възрастните е издал заповед и за разстрела на децата. По този начин, като служи на властта, той явно се е надявал да подобри своя и на семейството си живот.

Обратно - онези, които са дръзнали да тръгнат срещу тогавашната власт, също са били бедни и по този свой начин са търсели промяната. И жестокият сблъсък е бил неизбежен.

И нека с днешна дата не търсим кой е бил крив и кой прав в тази битка, защото разговорът ще стане много дълъг. Може би просто трябва малко да помълчим при тези спомени.

Кои са другите сюжети в книгата ?

- В нея има разкази за необичайната съдба на единственото партизанско бебе, родено в Балкана, публикувани са историите на политическия затворник Васил Узунов, но и на събрата му по съдба Тодор Кавалджиев, бивш вицепрезидент на България. Не е пропуснат с конкретни материали Възродителният процес, също изправил българи срещу българи. Братоубийството българско не е само политическо - в "Сплав човешка" възкресявам спомена за най-тежкото произшествие на Българската народна армия - на 19 декември 1967 г. в караулно на Голямата звезда между Харманли и Тополовград. Тогава млад войник, тормозен от старите, убива шест свои другари и ранява тежко други шест, след като прави неуспешен опит да избяга в Турция. Заловен е и след това осъден на смърт. За това момче, което така и не навършва 20 години, ми разказаха не само ранените тогава от него набори, но и дългогодишният директор на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров, при който е изпълнена смъртната му присъда. 

Нека спомена само още една история на противопоставяне на българи срещу българи - мнозина помнят Желязко Демирев - Императора като иманяр и човек на ръба на закона, убит през март 2000 г. при криминално престъпление в родното си село Мрамор, Тополовградско. Но малцина знаят, че той е герой от Втората световна война и още приживе, през 1976 г., с лични средства е издигнал паметник на загиналите във войните от родното му село. 

Каква беше целта на проучванията?

- Тези материали, някои от които са публикувани в печата, са моят стремеж към историческата истина такава, каквато е била. Не е никак лицеприятна, но твърдя, че е истината, макар внучката на подпоручик Йорданов да ми каза, че това ще бъде моята истина. Не, бих опонирал, това е истината, която ми разказаха хората и която открих в документите по време на моите търсения. Не, това не е труд на професионален историк и с него не защитавам научно звание. Това е погледът на един журналист към далечни и по-близки събития от нашата история, за които е важно да не бъдат забравени. 

 Толкова много и различни срещи. Каква е поуката за теб, която искаш да подскажеш и на читателите? Какъв е епилогът, който трябва да запомним?

- Макар и на пръв поглед да изглежда невъзможно, да изглежда кауза пердута, помирението и единението българско все пак е възможно. Макар и не сега, не веднага и не тук. Пътят към него е дълъг, но трябва да се извърви, както между впрочем проповядват и близките на подпоручик Йорданов в книгата ми.

Стремя се винаги финалът на моите книги да бъде оптимистичен, тъй като днес вяра ни е нужна повече от всякога, още повече, че вече никой не ни чертае служебно светло бъдеще.

В "Милиони стъпала към Бога" последна разказах историята на една бяла лястовица, която се излюпи в най-голямата психиатрична болница у нас - тази в Раднево. Бялата лястовица, знаем още от Йордан Йовков, е символ на надеждата и на вярата в доброто. А тя се появи точно там, където хората имаха най-голяма необходимост от нея - в женското отделение на болницата, където лекуват най-тежките случаи.

За финал разказвам за един уникален, но за съжаление, малко известен паметник - това е паметникът на помирението в село Винище, Монтанско. Той е единствен по рода си у нас, открит е на 10 април 2012 година. Наричат го и мемориал на толерантността. Какво са направили във Винище? Вместо да съборят или просто да изоставят на произвола на времето една монументална композиция в центъра на селото, посветена на Септемврийското въстание от 1923 година - както направиха на много други места, те сложиха надпис: "Да тачим паметта на предците!" - неутрален и без всякаква идеология надпис. А върху мраморни плочи изписаха 89 имена на хора от селото - на убитите по политически причини преди и след 9 септември 1944 година, върху друга са имената на политическите затворници преди и след тази дата, на трета - имената на политическите емигранти и интернираните преди и след това. Разбира се, не са забравени и загиналите във войните мъже от Винище.

И когато човек посети това малко село с този голям паметник, си дава сметка защо не му трябва да ходи чак в прочутата Долина на мъртвите в Испания, за да разбере, че пред живота и смъртта всички сме равни. 

 

/ТС/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 01:31 на 07.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация