site.btaМожем да се учим от болката, но не и да я гледаме с нежност, каза пред БТА поетесата Катя Димитрова

Болката е неизменна и неизбежна, но да виждаме силна романтика в нея за мен означава да ѝ дадем официален статут, какъвто не е нужен. Можем да се учим, можем дори да сме благодарни за случилата се болка, но не и да я гледаме с нежност. Това каза пред БТА поетесата и журналистка Катя Димитрова. Нейни стихотворения като „Сбогуване с принципите“, „Без продуктово позициониране“, „Влюбената“ и др. са публикувани в първия брой на списание „Съвременник“ за 2024 г.

Това е едно от най-авторитетните литературни списания у нас, смята Димитрова. „През всички тези десетилетия хората, които са работили за него, винаги са съумявали да подбират добра българска и чуждестранна литература и вярвам, че това продължава да се случва. Затова съм щастлива и благодарна, че мои текстове намериха място сред страниците му. За мен е чест“, посочи тя.

РАЗКАЗВАНЕТО УТЕШАВА

Катя Димитрова пише още от ученичка. Дебютната ѝ стихосбирка „Плач по всички жени преди мен“ (изд. „Жанет 45“) обаче излезе преди година. С нея поетесата стана лауреат на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет", а книгата бе отличена и в рамките на националната литературна награда „Владимир Башев“. На въпроса защо жените плачат по всички жени преди тях авторката отговаря: „заради колективната, неизплакана болка“. „Мисля, че предходните поколения жени са били изключително силни в личните си страдания и тревоги, които, поради една или друга причина, са спестявали на околния свят. Сега обаче сме всемогъщи, защото можем да говорим за чувствата си, да плачем и дори да крещим и това да има значение и широк отзвук. За съжаление, не е така във всяка точка на света, но дори там, където женският глас е все още потиснат, има достатъчно смели момичета, които правят всичко възможно ситуацията да се промени“, отбеляза Катя Димитрова.

Поетесата разказа, че за да се стигне до това заглавие на книгата и стихотворението, което го е вдъхновило, много е било премълчавано, и то не само от нея. „Около двайсетте години всички акцентираме на индивидуалността си и сме убедени, че нямаме много общо с предишните поколения, но времето успешно опровергава това. С наближаването на 30-годишна възраст по естествен път разбираш, че твоите болки не са толкова лични и непознати и тогава се появява дългът да ги разкажеш, защото разказването утешава. То е за всички нас“, смята тя.

ВКУСЪТ ЗА ПОЕЗИЯ

Според Катя Димитрова вкусът за поезия е сходен с вкуса за добрия живот. По произведенията, част от „Плач по всички жени преди мен“, тя работи в продължение на около десет години, като отбелязва, че вижда голяма промяна в себе си за този период – и като поет, и като жена. „Старая да съм милостива към юношеската си версия, защото младите са винаги объркани. В книгата много си личи кои стихотворения са писани по-скоро и кои са плод на далечни възприятия. Радвам се, когато читатели ми споделят, че забелязват кога коя жена е говорила и как светоусещането ѝ се е променило във времето“, каза авторката.

С времето се увеличава и обемът на прочетеното изкуство, което прави човека по-придирчив, а оттам нарастват и критиките върху собствените текстове, допълни тя.

За Димитрова Георги Господинов казва: „Нейното писане знае за болката, но и за иронията, може да бъде романтично и рязко едновременно“. Носителят на международната награда „Букър“ от миналата година е редактор на „Плач по всички жени преди мен“. „Беше изключителна опора за мен. Помогна ми да отсеем ненужното от ръкописа, да го изгладим и подредим по възможно най-въздействащия начин“, коментира Катя Димитрова.

По думите ѝ авторът на „Времеубежище“ винаги насърчава младите писатели да следват единствено и само своя глас, без да подражават на когото и да било, както и да се стараят малкото да казва много.

Катя Димитрова разказва още, че темата за връзката с читателите е пораждала много страхове у нея преди публикуването на първата ѝ поетична книга. През последната година обаче отново се убедих, че читателите винаги усещат искреното писане и умело кореспондират с него, поради което книгата сякаш заживя отделен от мен живот, за който само подозирам, смята тя. 

ВСЯКА ФОРМА НА ПИСАНЕ Е ЖУРНАЛИСТИКА

„Всяка форма на писане и всеки литературен жанр са журналистика в най-репортажния смисъл на думата“, смята Димитрова, която и към момента работи в медии. Според нея пишещите натури са чувствителни, а това означава, че са наблюдателни и реактивни на света. „Те забелязват неща, които повечето хора няма да видят, често пъти „подслушват“ разговорите на случайни минувачи и намират свръзки и напластяване там, където е трудно да се обследва с просто око“, каза тя.

Художествената литература е любимият ми журналистически жанр, а поетите – най-съкровените медиатори между света и хората в него, допълни още писателката.

Катя Димитрова е родена през 1992 г. в Раднево. Има бакалавърска степен по журналистика и е завършила магистратура „Продуцентство и креативна индустрия“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Журналист е с повече от 12 години опит. Отличавана е от национални и международни поетични конкурси.