site.btaПървият български вестник – „Български орел“

Почти едновременно със сп. „Любословие“ излиза и първият български вестник „Български орел“ – „известник граждански, търговски и книжовен“. Първият брой излиза на 20 април 1846 г., вторият брой - след 5 месеца под друго заглавие: „Български народоизвестник“, а третият брой – няколко месеца след втория.

В уводната програмна статия на вестника д-р Иван Богоров, родом от Карлово, живял от 1818 г. до 1892 г., обещава, че вестникът ще излиза два пъти месечно, „ако, казва се в статията, се запишат повече абонати, вестникът ще излиза и три пъти в месеца“.

Вестникът обещава да дава преди всичко граждански известия, след това географски описания на българските земи, литературни материали и след това материали със стопански характер. Тази програма, обаче не е могла да бъде изпълнена напълно, цялостно, тъй като вестникът спира твърде рано своето излизане.

От запазените два броя се вижда, че те съдържат твърде малко граждански известия. Намираме само едно съобщение за пътуването на султана през 1846 г. по българските земи. В тези броеве се съдържат географски описания на Котел, Самоков, Рилския манастир, една две приказки, занаятчийски съобщения. Общо взето, вестникът, както личи от двата запазени броя е преди всичко с културно-просветен характер, със слаб информационен отдел.

По отношение на съдържанието, духа, характера и направлението, разликата между списание „Любословие“ и в. „Български орел“, почти няма. Единствено по форма и език.

Д-р Иван Богоров обещава да пише вестника на народен език и трябва да се изтъкне, че той следва това свое обещание твърдо и последователно и в по-нататъшната си дейност, като редактор на „Цариградски вестник“, на в. „Народност“ и др.

Богоров допринася съществено за създаването на български книжовен език, опрян на народните говори. На него дължим основаването и на първия български вестник и на първия вече същински български вестник, който просъществува цели 13 години.

Това е „Цариградски вестник“, първият брой на който излиза на 1 януари 1848 г., две години след спирането на „Български орел“ и продължава да излиза до 15 декември 1862 г. „Цариградски вестник“, както личи от заглавието, излиза в Цариград.

От начало се печата в чужди печатници с църковно-славянски букви. След това си доставя собствена печатница с граждански шрифт. 

Редакторът д-р Иван Богоров издава вестника в течение на три години. След това „Цариградски вестник“ бива поет от Александър Екзарх, друг виден деец от времето на българското възраждане, който остава редактор до края на излизането му.

Появата на Богоровия вестник в Цариград и главно неговото закрепяване съвсем не е случайно. 

По това време в Цариград има многобройна българска колония от занаятчии и търговци. Те са  с будно национално съзнание, с отношение към социалните проблеми, към националните въпроси.

Те именно помагат на Неофит Бозвели да подигне за първи път църковния въпрос, т.е. за изгонването на гръцкото духовенство от България. Така че д-р Иван Богоров намира в Цариград твърде благоприятни условия за издаването на български вестник, който да защитава в по-голяма или малка степен българските национални интереси. 

По характер „Цариградски вестник не се отличава съществено нито от сп. „Любословие“, нито от в. „Български орел“. И неговият характер е културно-просветен. Той съдържа статии от областта на географията, историята, етнографията, педагогията,  физиката, образованието. Той съдържа и ред стопански известия. В него се печатат и литературни творби, повечето от които са превод от западно-европейска и руска литература. Така например, за първи път тук се печати на български език „Робинзон Крузо“, или както е озаглавена „Чудните приключения на Робин-сина“. Също така за първи път се отпечатва и сантименталната повест „Павел и Виргиния“ новели и приказки, взети от руските и западно-европейските вестници и списания.

На ред с това, вестникът съдържа и някои съобщения, не винаги и не твърде обширни, съобщения от политически характер. Но в тези информации вестникът се пази да вземе отношение, а държи едно обективно становище и е твърде плах и несмел. В замяна на това, „Цариградски вестник“ печата извънредно много дописки от България и в тези дописки се отразява цялостното положение на българския народ в течение на годините, през които е излизал вестника. В тях са засегнати редица въпроси не само от местно, но и от национално значение. Това е първият период, ако трябва да периодизираме историята на българската журналистика преди освобождението. Период, който продължава до 60-те години на ХIХ век и който отразява в себе си борбите на търговско-промишлената класа, на българската буржоазна класа за нова култура.  

Кримската война от 1853 – 1856 г., която Турция, в съюз с западните сили – с Франция, Англия, Сардиния и Италия – води с Русия и в която Турция излезе победител, е преломен момент в историята не само на турската империя, но и на българския народ, който беше съставна част в нея. 

За помощта, която Турция получи от западните сили във войната си с Русия тя беше задължена да отвори широко вратите си за западно-европейския капитал и за произведенията на западно-европейската фабрична индустрия и промишленост.

Западно-европейските капитали започнаха да нахлуват усилено в Турция, основаха се редица компании, които взеха в ръцете си постройката на железници /като Хиршовата/ в нашата земя или железницата в самата азиатска част на Турция, основаха се акционерни дружества за търговия, за постройка на пристанища и т.н. Особено буйно нахлуха в нашите земи произведенията на западно-европейската фабрична промишленост.

Това нахлуване се отрази извънредно неблагоприятно върху стопанството изобщо, главно върху положението на българската търговско-промишлена класа и още по-точно казано – върху положението на дребните търговци и занаятчии. Западната стока беше много по-конкурентноспособна и произведенията на българската манифактура и занаятчийска промишленост в никакъв случай не можеха да конкурират серийното фабрично производство на Запада, което беше по-евтино и по-фино направено, отколкото грубите произведения на българската занаятчийска промишленост.

По този начин в едно непродължително време цветущата тогава българска манифактура и занаятчийска промишленост, която беше завладяла пазарите на турската империя, която беше стигнала до Александрия, Смирна и Цариград, тези произведения срещнаха непреодолима конкуренция в лицето на западно-европейските стоки и те престанаха да се търсят. В нашите вестници и художествена литература по това време е отразено по много картинен начин това нахлуване на стоките на западно-европейската промишленост в България.

Жените на търговците, на богатите занаятчии и селяни вече престават да носят старите сукмани и тъкани от самите тях. Започват да се обличат в коприна или друга материя, изработена в английски фабрики. Да си припомним кака Гинка от „Под игото“ облечена в „джамфезена“ рокля.  У нас нахлу и модата на тъй наречения „Малаков“, жени с широки грамадни рокли. Мъжете престанаха да шият дрехи от българско сукно и шаяк, да носят аби и потури, а да се обличат „ала  франга“, появяват се френк-терзии“. Значи започват да носят сегашните наши панталони и сака. Не само Раковски изтъква, но дори и Ботев в 1875 и 1876 г. издига глас против модата.  Главно поради съображението, че с нарастване на модните интереси ще пропадне българската ръчна текстилна и манифактурна промишленост. Особено е жесток към модата по онова време Петко Р. Славейков. Много от неговите стихотворения и сатири са посветени на модните увлечения на тогавашните българи, като например комедията „Малаков“, която подиграва жените, които са облечени с такива широки рокли и т.н.

Изобщо, от 60-те години нататък, поради нахлуването на западно-европейската промишленост, основните клонове на нашата манифактура и занаятчийска промишленост пропадат. Тия основни клонове бяха текстилният клон – абаджийството, гайтанджийството и др. и, от друга страна, папукчийството или обувната промишленост, както и свързаната с него табашка промишленост. Тук искам да спомена хумористичният разказ за „Бай Руси индустрията от Търново“. Това става след освобождението. Бай Руси решил да участва в Лайпцигския мострен панаир. Взел една биволска кожа, работил шест месеца и казал: „Ще им докажа аз на тия момчетии какво може да изработи бай им Руси“. И наистина, той спечелил голям успех. 

Два дни след това, обаче получил от Лайпциг телеграма: „Поръчваме 100 000 кожи“. Значи на бай Руси му трябвали 500 години, за да изработи поръчката. Не по-добро е положението и на селячеството. И преди кримската война, и след това, Тази демократична идеология по-късно беше продължена от Любен Каравелов, от Васил Левски и особено от Христо Ботев.селячеството винаги е било зле. От една страна то било лишено от земя, която е била в ръцете на турските феодални господари и на българските чорбаджии, а от друга страна, кримската война му наложила извънредни тежести.

Турската империя трябваше да изхарчи огромни средства. За да покрие недостига на своя бюджет, тя не само че увеличи старите данъци, не само че промени начина на събирането им, но наложи и нови. От друга страна, едрите елементи на търговско-промишлената класа успяха през време на войната да натрупат огромни богатства. Те бяха доставчици на турската армия и на съюзниците на Турция, на френските и английските войски, които бяха разположени във Варна и Бургас преди да потеглят за Севастопол. Така например, дребният търновски търговец, известен по-сетне като публицист и редактор на вестник и като борец против Стамболовия режим, Панталей Кисимов, успява да спечели през кримската война един милион гроша – фантастична сума за онова време.

Тия пари спечелил той чрез доставка на храни преди всичко на турската армия и за нейните съюзници. Така се създадоха от старата търговско-промишлена класа още по-богати елементи, които след кримската война в българската журналистика се наричат „нови чорбаджии“, „младите чорбаджии“. Тези нови чорбаджии сега бяха носители на капитали, които влагаха в индустриални предприятия от по-голям размер, отколкото дотогава.

Така че, вследствие кримската война, в резултат на социалните размествания, у нас съществуваха вече две основни класи: на първо място буржоазната класа и на второ място – класата на дребните селски и градски пропадащи или пропаднали стокопроизводители. Буржоазната класа стоеше на еволюционистични позиции. Тя не беше против освобождението на българския народ от турско иго, но тя смяташе, че това освобождение ще дойде по пътя на „развитието“, по пътя на стопанското издигане на българския народ, който ще може по този начин да се наложи на турската империя.

Тя смяташе това освобождение да дойде по пътя на просветата. Българският народ ще се образова, понеже има желание, възможност и способност за това, ще се образова и в културно отношение и ще надмине турския народ, който и тогава, както и досега, продължава да тъне в невежество и по този начин ще се достигне до мирно разрешение на въпроса. Това бяха общите идейни позиции на буржоазната класа по отношение на българските национални въпроси. Тя изхождаше от положението, че тя не желаеше в никакъв случай разделянето или скорошно отделяне на България от турската империя.

Съществуването на България в пределите на турската империя означаваше възможност на тази класа да разполага с пазарите на огромната турска империя, с огромните пазари на Мала-Азия и на голяма част от Балканския полуостров.  Позициите на класата на пропадащите и пропадналите дребни селски и градски стокопроизводители не виждаше никакъв друг изход от своето тежко положение освен в окончателното сгромолясване на турската империя и от хвърлянето на феодалните задръжки. Те смятаха, че след създаването на национална българска държава ще се достигне до защита на икономически слабите, до възпиране на нахлуването на западно-европейската промишленост, която Турция нямаше възможност да спре, до връщане на земите им, които сега владееха тогавашните експлоататори – бейовете и чорбаджиите.

Те бяха против всякакъв компромис с буржоазната класа, които бяха тясно свързани с турската господстваща класа. Те бяха за едно революционно разрешение на българския национален, а следователно и на българския социален въпрос. Изразител на тежненията на тази класа стана за първи път Георги Раковски. Той създаде идеологията на тази класа. Идеологията на българските селяни и на дребната буржоазия.