Човешкият род трябва да бъде продължен. По естествен път. Когато силите на природата обаче не достигат, за да се създаде желаното бебе, се намесва науката. Идва ред на изкуственото оплождане. За бездетните родители това е минаване през кръговете на ада, а за останалите участници в процеса – откровен бизнес.

Изминаха почти две години от момента, в който Марко Сера за последен път би инжекция на жена си Микаела. А бяха времена, в които всеки ден й слагаше по една инжекция – в бедрата, в корема, в дупето. Често още щом се върне вечер от работа, Микаела подаваше задните си части през вратата и викаше: “Скъпи, къде ми е спринцовчицата?” А Марко вече стоеше в коридора с игла в ръката, а в другата – с чудодейната ампула. И така двамата изкараха поне десетина години до септември 2001 г., когато Микаела реши да прекрати всичко това.

Лекарствата, които си биеше – лупрон, пергонал, фертинекс, – са напълно легални. В САЩ почти всичко, което води до забременяване, е разрешено. А семейство Сера след четири изкуствени оплождания, осем опита за забременяване ин витро, един опит с трансфер на цитоплазма продължава да е бездетно и обедняло с около $ 250 000. Произвели са осем ембриона, които и до днес стоят дълбоко замразени в камерите на една лаборатория. За тях семейство Сера плаща годишно $ 500 “наем”. Какво ще се случи с ембрионите, е обект на разгорещени спорове.

Микаела Сера е на 48 години. Откакто е спряла лекарствата, доста е поотслабнала. А докато си е биела лупрон, по думите й “се е надула като кейк”. Микаела Сера работи като кинезитерапевт в Манхатън и печели добри пари. Почти всичко отива за изпълнение на единственото й желание – да има дете. Съпругът Марко също е на 48 години. Той все още се надява да пробие като писател, приходите му са скромни.

Попитани дали не могат да бъдат щастливи и без наследници, Микаела отговаря, че е обзета от непреодолимото желание да има собствено дете. Всеки следващ провал засилва решимостта й, че на всяка цена трябва да успее и един ден да се види с голям корем. Желанието става все по-силно, като знае, че биологичният часовник тиктака не- уморно и Сера вече не са в младежка възраст.

Достатъчно е да се надникне в която и да е чакалня на гинекологичен кабинет в Ню Йорк, за да се види, че желанието за дете не е подгонило единствено семейство Сера. Пълно е с жени с отлично социално положение – адвокатки, журналистки, борсови агентки, банкови служителки, придружени от няколко бодигарда, всички в края на 30-те и началото на 40-те, които са готови на какви ли не жертви само и само да се сдобият с дете. Те си разменят трогателни истории за запушени тръбопроводи и за отчаяното търсене на перфектния донор на яйцеклетка. Понякога рукват сълзи, друг път има изблици на яд, предизвикани от сперматограмата на партньора. А той, партньорът, обикновено чака един етаж по-горе, след като е пуснал свещените си сперматозоиди в стъклена тръбичка. От този материал ще започне следващото изкуствено оплождане.

В САЩ вече има над 400 клиники за изкуствено оплождане. Но никъде другаде напрежението и очакването на резултата не са така големи, както в Ню Йорк, тъй като хората там са най-нетърпеливи. Съответно и конкуренцията в медицинските среди е най-голяма. В стремежа си да привлече повече клиентки всяка клиника раздухва успешните си случаи, сама разпространява слухове кои величия са били в нея и обещава да ощастливи всяка бездетна жена, чиято матка все пак функционира.

Желанието за перфектното дете кара клиентите да бъдат особено прецизни, що се отнася до външните белези на донора на яйцеклетката. Агенциите обикновено предлагат точно описание на “майките под наем”

Пазарът предлага всичко – в Интернет всяка жена, която живее сама, би могла да си избере оплодителен материал, сортиран по генетични белези, коефициент на интелигентност и черти на характера, носени от семедарителя. Пратката обикновено се доставя за една нощ и затова в бранша услугата е известна като “овърнайт мейл”.

Ако пък се търсят яйцеклетки, на ход са студентките, които продават на университетските клиники своите за сумата от $7000 и повече. Различни агенции предлагат “майки под наем”, ако клиентката им не е в състояние или пък не иска сама да ражда. Услугата струва $50 000. Който търси по-евтин вариант, може да “осинови”, което означава да износи ембриона, създаден от друга двойка. В такъв случай плаща само $3000.

САЩ са единствената страна, където желанието за дете се подчинява на диктата на пазара. В индустрията на изкуствено оплождане годишно се въртят милиарди долари. Например само през 2000 г. на бял свят са дошли 35 000 деца, създадени с техниките на изкуственото оплождане. Това прави само един процент от родените в САЩ бебета, но пък за индустрията “раждане на деца” означава невиждан бум.

Все повече работещи жени отлагат създаването на потомство, с което в един момент се превръщат в потенциални клиентки на тази индустрия. Точно шест милиона американски жени и мъже страдат от безплодие. Към тях се прибавят и многобройните клиенти, които идват от Япония, Германия, Италия, Латинска Америка и Русия. “Дайте ми вашите слаби, вашите бедни и потиснати маси…”, пише на табела в основата на Статуята на свободата. Нека към тях прибавим бездетните и онези, които не могат да бъдат оплодени, от цял свят, които търсят помощ в Америка поради рестриктивните закони в родните им страни.

Петък сутрин, 10 часът. В Гинекологичния център на “Бродуей” влиза д-р Марк Сауър, придружен от две свои сътруднички. Предстои седмичната координация на донорите. В лявата си ръка държи папките със списъка на донорите на яйцеклетки, в дясната – списък с желанията на своите клиентки. Ето, това би бил перфектен донор, посочва той едно име от списъка, ако обаче в родословното дърво не се мъдреше една баба от Колумбия. Тъй като клиентите искат напълно бяло дете, яйцеклетката става неподходяща. Идва следващият проблем – желаещите да получат яйцеклетка от еврейка са повече от предлаганото. Оказва се, че в списъка има само седем еврейски донори, което е прекалено малко.

Сауър има славата на един от най-големите майстори на изкуственото оплождане. Дори е със статута на звезда. Това означава, че той все повече си позволява да нарушава табута, с което разгневява моралистите.

За пръв път името на Марк Сауър попада в заглавията на вестниците през 1991 г., когато помага на Джони Мосби Митчел да забременее, инжектирайки й хормони, а също така провеждайки изкуствено оплождане и въвеждане на плода чрез метода ин витро. По това време Джони е 52-годишна.

Това, което за Сауър е в реда на нещата, другите намират за скандално – бременност след менопаузата. Няколко години по-късно Сауър помага на 51-годишна лесбийка да роди бебе от брат си, създадено пак чрез изкуствено оплождане и вкарване на оплодената яйцеклетка ин витро. Клиентката и брат й преди това се подлагат на психотест. Братът подписва декларация, че в случай на смърт на майката ще отгледа детето.

Жена, която след менопауза ражда собствения си племенник? Днес Сауър понякога е нападан от съмнения дали може да се има вяра на родители, които са в пенсионна възраст, когато децата им тръгват на училище. Дали тези семейства могат да се нарекат щастливи? Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, Сауър знае, че хората изпитват необходимост да се възпроизвеждат и той е длъжен да помогне за осъществяването на тази потребност.

Годишно през кабинета му минават 150 жени. Семейство Сера попада там през лятото на 2000 г. Сумата, която трябва да платят за бебе ин витро, получено от сперматозоидите на Марко и яйцеклетка от донора, е $20 000. Ако бяха отишли година по-рано, щеше да им излезе безплатно.

Не е лесно да си многодетен родител. Често това води до нервни кризи, друг път успокоява

Американските медицински застраховки поемат само разходите по първия опит за оплождане ин витро. Яйцеклетки от други жени, “майки под наем” и други помощни средства плащат тези, които ползват услугата. Правото за продължаване на рода е привилегия на богатите. Това отдавна е повод за политическо недоволство от страна на Марк Сауър. Той непрекъснато усъвършенства техниките си, така че двойката, която си поръчва бебе, може да избере дали да е синеоко, или тъмнооко и с какъв цвят на косата да е. “За какъв се смятате, д-р Сауър?, крещят в същото време критиците му. За Господ?” Сауър обаче продължава невъзмутимо да работи. Няма закон в САЩ, който да забранява на лекарите да оформят ембриона според желанията на клиентите си. Още повече, че Марк Сауър го прави при пълното участие на донора на яйцеклетка.

В Щатите важи правилото, че ако даден опит е протекъл успешно при животни, спокойно може да бъде приложен и при хората. Освен това няма щат, който да ограничава опитите за увеличаване на потомството.

През 1978 г., малко след раждането на Луиза Браун, първото бебе ин витро, парламентът в Илинойс приема ограничителен закон, който постановява, че лекарите, създали бебе ин витро, имат права на настойници. След време федералният съд обявява закона за противоконституционен.

След тази случка отделните щати действат по два начина. Първо: това, което е възможно за правене, трябва да бъде направено. Второ: възникналите проблеми се решават в съда. Това е Дивият запад на медицината. Така например в съда трябва да бъде решен въпросът кому принадлежат замразените ембриони – на родителите им или на клиниките. На родителите, отсъди един съд през 1989 г. Имат ли право родителите на обезщетение, ако в клиниката объркат епруветките и детето вместо с черна коса се роди с червеникава? Не, произнесе се през 1998 г. Върховният съд на щата Юта. Трябва ли след развод бащата да плаща издръжка на дете, което е родено вследствие на съединяването на сперматозоиди от друг мъж и яйцеклетка от донор? Ето, това предстои да бъде решено.

Освен това в САЩ няма закон, който да ограничава броя на ембрионите, които могат да бъдат “присъдени” на една пациентка. Възрастните жени обикновено искат повече според девиза “Някой от тях все ще мине.” Резултатът от тази практика може да бъде видян на годишната среща на многодетните родители в Лонг Айланд. За участие се допускат жени, родили най-малко тризначета. Майките обикновено се раздират от радостни възторзи около децата си, но често са и на ръба на нервния припадък.

Това, че родителите искат да спасят детето си от наследствените болести, е разбираемо. Но как се постъпва, когато родителите искат да имат такова дете, което може да помогне за излекуване на болести, развити в родени преди това деца? Още преди въпросът да стигне до дискусия, фактите бяха налице. На 29 август 2000 г. в щата Колорадо се ражда Адам Неш, избран девет месеца по-рано сред няколко ембриона, тъй като неговите клетки са се оказали подходящи за излекуването на болест на кръвта, от която страдала сестра му. За пръв път един ембрион е избран не защото неговите качества вещаят най-доброто за бъдещето дете, а защото тези качества биха помогнали на друг човек.

В това отношение Марк Сауър може да бъде смятан за консерватор – той не е достигнал чак дотам. Неговият център е част от Колумбийския университет и той спазва академичния протокол. Освен това Комитет по етиката наблюдава всичките му опити.

И така – семейство Сера попада при Марк Сауър. Микаела е доволна, защото от всички доктори, при които е била досега, Сауър единствен не се подиграва с възрастта й. Семейство Сера държи да има пълна свобода при избора на донор на яйцеклетката. В Ню Йорк това е невъзможно. Затова пък е възможно в Калифорния.

“Уилшир” е булевардът, на който в Лос Анджелис се пазаруват бебета. Там се намира центърът на д-р Томас Ким. Той извършва не само оплождане ин витро, но и разполага с най-новата техника за дълбоко замразяване.

Шейли Смит се доверява на собствения си опит. Преди 13 години й хрумнало да остави едва кретащата си кариера на телевизионна артистка и да се заеме с търговията с яйцеклетки. Дава обява във вестник и намира първите си донори. Няколко лекари показват готовност да я свържат с бездетни жени. Смит държи нещата да са “чисти в юридическо отношение” - донорите подписват декларация, че се отказват от права над евентуалните бъдещи деца. От друга страна, купувачите гарантират, че ще се грижат за децата.

Днес Смит има седем сътруднички, ангажирала е адвокати и разполага с доста “майки под наем”. “Надявай се и мечтай”, е изписано на табела в офиса й. А ако мечтите не се сбъднат, обяснението й е кратко: “В края на краищата Бог решава кой да забременее и кой не.”

Семейство Сера вече е в Калифорния, в центъра на Смит. “Мъжът ми държи детето да е със зелени очи като моите”, казва Микаела. Най-накрая донорът е намерен. Жената е задължена да попълни въпросник. В графата “любимо четиво”, където повечето обикновено пишат Библията, въпросната жена донор нанася: Паулу Коелю. Литературните предпочитания не са наследствени, но все пак…

Търговията с човешки органи е забранена в САЩ, но яйцеклетките и сперматозоидите не попадат под ударите на този закон. За яйцеклетката Шейли Смит иска $9000, от които 5000 са за донора, а останалите – за агенцията.

Въпреки обилните хонорари в бранша държат на използването на евфемизма “донор” и изискват от кандидатките наличието на благородни подбуди. При интервютата кандидатките, признаващи, че дават своите яйцеклетки само и единствено за пари, са отделени в специален списък.

Рискът при отдаване на яйцеклетка обаче не е за подценяване. Процедурата може да бъде болезнена и често опасна – жената донор трябва да синхронизира месечния си цикъл с този на приемащата яйцеклетката. Това се случва чрез изкуствено предизвикване на менопауза. След това тя трябва да се подложи на свръхстимулация на яйчниците си, което се постига с хормонални инжекции, което пък често води до напълняване. Една последна инжекция предизвиква отделянето на яйцеклетката. Тази инжекция се поставя саморъчно от донора. 36 часа по-късно при болнични условия яйцеклетката бива “изсмукана” от тялото й. Нито една жена няма право да се подложи на тази процедура повече от шест пъти, гласят предписанията. Възможните последици засега не са познати.

Дали това са действително алтруистично настроени жени? Този въпрос е неприятен за Смит, тъй като често се сблъсквала с опитни кандидатки, чиито донорства са довели до желаната бременност. Те си тръгват от клиниката със $7500 долара повече в банковата сметка. Точно техните действия някак не пасват на духа на благородството.

В офиса на Смит донорите са класифицирани по черти на лицето, цвят на косата и очите. Някои клиенти имат странни желания, като на- пример да се измери горната устна на донора.

Семейство Сера иска нещо друго, което обикновено не се практикува – среща с донора. Но този път се разрешава. Изглежда, че срещата е имала магическо въздействие върху Марко, който е страшно радостен от факта, че жената донор страшно много прилича на Микаела.

От донора са взети 12 яйцеклетки, от които 9 оплодени са вкарани в Микаела. Останалите три се използват по друг метод. Извличат им цитоплазмата, слагат я в пипета, в която вече има сперматозоиди от Марко. Всичко това се имплантира в яйцеклетка на Микаела.

Марко плаща още $250 долара, за да бъде предварително определен полът на бебето. Той иска момче. От този опит обаче нищо не се получава. Нито една от трите оплодени яйцеклетки не издържа. Междувременно в САЩ е забранен трансферът на цитоплазма.

Какво се случва обаче с другите яйцеклетки? Сутринта на 11 септември 2001 г. гинекологът потвърждава това, което Микаела отдавна подозира – че има извънматочна бременност. Час по-късно адът слиза в Ню Йорк.

Няколко дни по-късно Марко бие на Микаела инжекция с метотрексат. Целта е прекъсване на извънматочната бременност. Метотрексат е лекарство, което се използва в борбата с рака, но може да служи и за аборт в първите седмици от бременността. Това е последният опит, който Микаела прави, за да достигне до мечтаната бременност.

Не е ли по-добре да си осиновят дете, питат се вече в семейство Сера. Междувременно Марко е написал роман, разказващ за пъкъла, през който минава човек, щом иска дете, а не може да го създаде. Може би пък точно мъката ще го направи прочут?