TEMA OТ КОРИЦАТА:
СТАТИСТИЧЕСКАТА ГРЕШКА ЯН КЛАТА

Ян Клата
„Делото Дантон”

„Обетована земя”

Ян Клата

„Имам приятели, които правят маркетингови изследвания върху фокусни групи по въпроси за начина на живот, нрави, обичаи и т.н. Питал съм ги къде се намирам аз в техните изводи, а те: „Теб те няма никъде, ти си статистическа грешка…” Това не са измислици на някой шегобиец, а на една от най-интересните особи в съвременния полски театър – Ян Клата. Представя го Виолета ЦВЕТКОВА.

Непознат у нас, но не и в Европа. От снимките ни гледа пънкар, но в очите му нещо подсказва, че не е от онези тривиални бунтари, чийто протест се изчерпва с прическата и скандалното поведение. И наистина у Клата се крие нещо много повече. Кореняк варшавянин, роден през 1973, определя себе си като „конструктор на междучовешките катастрофи”. Така е сега, когато е много известен, търсен, едновременно скандален и ценен. Но дълги години не е било така – минава през истинска криза, преди изобщо някой да го допусне до професионална сцена.

Ключовата дума в живота му е Вроцлав. Навремето сред няколкото пиеси в драматургичния конкурс на Театр Вспулчесни във Вроцлав и месечното сп. „Диалог” през 1986 попада и „Зеленият слон”. История, издържана в стила на театъра на абсурда, за живота в едно училище, в което един ден се появява важен слон и обръща целия ред с главата надолу.

Годината е 1986. Журито много харесва текста и му присъжда награда. Когато обаче отварят плика с подробностите за неговия създател, се оказва, че това е… 12-годишен ученик от пети клас във варшавска прогимназия. За да получи наградата, се налага да се освободи от занятия, а във Вроцлав се появява с майка си. Пиесата прави кариера: „Диалог” я публикува, театър „Виткаци” в Закопане я поставя, а през 1987 авторът й е поканен на фестивала на младите драматурзи Interplay в Австралия.

Успехът, учудил театралното общество, не е изненада за автора. Ян Клата вече има 5-годишна практика в театъра. От седмата си година участва в състав, ръководен от неговата майка във варшавски културен дом. По-малкият му брат Войчех отдавна играе във филми, включително в „300 мили до небето” на Мачей Дейчер, „Корчак” на Анджей Вайда и „Декалог” на Кшищоф Кешловски. При Кешловски дебютира и Ян, играе един от коледарите, които се появяват в „Декалог 3”. Маскиран е като Смъртта с косата, но при монтажа кадрите с него са изрязани и остава само гласът му, припяващ коледна песен. „Срещата с Кешловски ми направи огромно впечатление. Помня всеки миг на снимачната площадка. Тогава разбрах, че си струва да стоиш зад камерата”, спомня си Клата.

След като завършва реномирания лицей „Стефан Батори” във Варшава, веднага е приет да учи театрална режисура в полската столица, но издържа там две години. „Учеха ни, че когато например правиш Шекспир, си длъжен да имаш предвид как е поставян авторът от Бохдан Коженевски или от Александър Бардини преди 30 години – негодува бунтарят и през 1994 се премества да учи в Краков. – Там живнах. Декан на Факултета по режисура беше Кристиан Лупа, който непрекъснато ни повтаряше, че театърът е преди всичко зона на свободата.”

В същия курс е и Гжегож Яжина. Заедно завършват обучението си през 1997, но докато Яжина режисира представление след представление, Клата продължава да търси театър, където да постави дипломния си спектакъл. „Бях в омагьосан кръг – спомня си Ян. – Директорите заявяваха, че с удоволствие биха ме наели, но преди това трябва да видят нещо мое. А аз все още нямах дебют!” Оставя предложенията си в няколко десетки театри в малки и големи градове, но никой не го иска, въпреки че вече е асистирал на режисьори като Йежи Гжегожевски, Йежи Яроцки и Кристиан Лупа: „Нямах работа, нямах перспективи, но имах много дългове.”

Единственото предложение, което получава, е да режисира порнофилм. Отказва. В знак на протест срещу капиталистическата действителност, в която за него няма място, решава да стане гробар, но и там не го искат. Ако не е съпругата му, сценографката Юстина Лаговска, просто не биха оцелели. С времето пробва всякакви занимания – копирайтър, музикален журналист, режисира токшоу програми в краковската телевизия „Пулс”… Финансовото състояние на семейството се подобрява, но какво става с амбициите? „Вече печелех добре. Един ден обаче се връщам от работа и жена ми казва: „Клата, нещо лошо се случва с теб, коремът ти расте.” Не беше от храната, а от вътрешното съгласие с това, което се случва наоколо: задоволство, че изкарвам пари за семейството и че мога да си купя всеки диск в магазина. Бях престанал да бъда боец и тя го бе забелязала”, разказва режисьорът.

Решава, че щом се появи театрално предложение, ще зареже всичко. И тогава идва новината, че пиесата му „Усмивката на грейпрута” е селектирана за драматургичния конкурс на Театр Полски във Вроцлав и месечника „Диалог”. Това е разказ за тв екип, който очаква смъртта на папата в Рим – истинската история от живота на медиите му служи за анализ на съвременния нихилизъм. Клата се опира на личния си опит в католическия тв канал „Пулс”. „Вярвахме, че тази телевизия ще е различна от останалите, но след няколко месеца се оказа, че не е така. Ръководството беше толкова самодейно, колкото и в комерсиалните електронни медии.”

През есента на 2002 Клата заминава за Вроцлав и режисира собствената си пиеса. Премиерата трябва да се състои в Театр Полски по време на фестивала EuroDrama : „Заминах с мисълта, че ако не успея да убедя директора да ми позволи да режисирам, актьорите – да играят, а публиката – да дойде в залата, зарязвам театъра завинаги!” За пореден път пътуване до Вроцлав решава съдбата му. Това е супер off продукция, репетициите се провеждат през нощта след вечерните представления, бюджетът е неколкостотин злоти, най-вече частни пари. Спектакълът се оказва явлението на „Евродрама”. След фестивала Театр Полски го включва в репертоара си.

Дебютът с „Усмивката на грейпрута” най-сетне прекъсва омагьосания кръг: Пьотр Крушчински, новият директор на театър „Шанявски” във Валбжих, предлага на Клата да режисира. През пролетта на 2003 той поставя там „Ревизор”, пренасяйки действието в социалистическа Полша от 70-те години на ХХ век. Постановката получава прекрасни рецензии. И телефонът му започва да звъни, обаждат се директори, които преди това не са намирали време за Клата. Този път обаче режисьорът отказва предложенията. Накрая избира Театр Вспулчесни във Вроцлав, на чиято сцена адаптира „Подземията на Ватикана” на Андре Жид.

Защо Жид? „Разказът за мошениците, хранещи се от наивността на вярващите, ми се струва изключително съвременен”, обяснява Клата, за когото вярата е една от най-важните теми: „За мен е важна тайната, която религията носи в себе си…” Режисьорът обаче не понася църковния кич. Предпочита да показва загубата на ценности, а не апотеози. Според него понякога е по-добре да разрушиш реда и да видиш какво ще се случи. „Усмивката на грейпрута” се роди от бунта. Дори в правописната грешка в думата „грейпфрут” се съдържа протест, което до ден днешен коректорите във вестниците не могат да разберат и упорито поправят „грейпрут” на „грейпфрут”, смее се Клата.

Бунтът му не спира. Купува си войнишки шинел от вроцлавски оказион и го носи в комбинация с щръкнал перчем на главата. Така показва, че има война. Война срещу леността и прекаленото качество на живот, както казва един от героите му в „Усмивката…”. Все пак не се стряскайте от вида на театрала. Мундирът му е от най-мирната армия в света – швейцарската. „Искам така да разбивам постулатите в живота, че да е болезнено и ефектно. Нещо трябва да се случва, да гърми, да експлодира.”

Годините от 2004 до сега му носят все по-голяма популярност, но и задължителни спорове около всяка негова премиера. Постановката му на „Х. според У. Шекспир” в Театр Вибжеже в Гданск разделя публиката и критиката – едни го обвиняват в прекалена свобода с класическия текст, други виждат в това таланта му. Накрая спектакълът е обявен за най-добрата постановка на Шекспирова драма в Полша през сезон 2004/2005.

Повод за нови спорове са и следващите му спектакли „…дъщерята на Физдейка” по текст на Виткевич в Театр „Шанявски” във Валбжих, „Портокал с часовников механизъм” в Театр Вспулчесни във Вроцлав, „Фентъ$и според Словацки” в Театр Вибжеже в Гданск, да не говорим за организирания през декември 2005 във Варшава Клата Фест – преглед на всичките му спектакли, който предизвиква вълна от „осанна” до „разпни го”. Нали си представяте: едва 32-годишен, а вече с фестивал!

Следват още постановки, все извън Варшава. Позициите на Клата в полската театрална гилдия укрепват, а през 2007 му присъждат престижното отличие Паспорт на „Политика” (годишен приз на авторитетното списание) – „за новаторски и смел прочит на класиката, за страстта и ината, с които поставя диагнози на полската действителност и изследва силата на националните митове”.

През 2008 в Театр Полски във Вроцлав се ражда „Делото Дантон” по Пшибишевска, който носи на Клата куп отличия, включително наградата „Конрад Швинарски”, присъждана от месечника „Театър” за най-добър
режисьор. Напоследък се е отдал на класиците Сенкевич и Реймонт – пак в провинцията, пак с куп награди. Виена, Нутра в Словакия и театри в родната му Варшава се опитват да го примамят, но новото, което се чува около него, е, че ще режисира пиеса на Марк Рейвънхил в Германия. Авторът на „Пазаруване и секс” и полският режисьор се срещнали на фестивала във Висбаден. „Резултатът е, че ще поставям в Дюселдорф Shoot. Get Treasure. Repeat , („Стреляй. Грабвай съкровището. Повтаряй”), колаж от кратки форми, показващи различните форми на насилие. За текста се бореха най-добрите театри в Мюнхен и Берлин – казва Клата. – Тук е много приятно, въпреки че усещам и известен натиск.”

Впрочем, нали по дрехите посрещат – как го приемат в чужбина? „Ами как – с този шинел и тези войнишки обувки често се забърквам в каши. На летищата изглеждам подозрително и винаги ме пращат на по-специална проверка. Започвам да си мисля дали не съм терорист. Но откъде мога да знам: та нали те по-добре от мен знаят! Изкуството идеално се вписва във времето на война с тероризма, която става все по-гротескна. Бомбите се пренасят в гащите, цената на сигурността расте. Не става дума за моя рутинен стриптийз на летището, а за доброволния отказ от свобода”, коментира режисьорът.

Ян Клата чете класиката

През изминалата година зрителите видяха вашите постановки по класически произведения на Сенкевич и Реймонт – защо се обръщате към литературата от миналото?

– Класическата литература е важна за мен. Когато се захващам с нея, държа да го правя по начин, по който тя да живее и да разказва за днешното време. Цялата красота е в това, че текстовете, писани отдавна, разказват за онова, което се случва сега. „Обетована земя” на Владислав Реймонт разказва за ранната фаза на капитализма, за избухването на промишления капитализъм по нашите земи в края на ХIХ век, но по фантастичен начин пасва на турбокапитализма, както можем да наречем съвременния капитализъм от ХХI век… Разбира се, както трилогията на Сенкевич („С огън и меч”, „Потоп” и „Пан Володиовски”), и романът на Реймонт никак не е лесен за адаптиране, но именно трудностите ни стимулираха с колегата Себастиан Майевски, с когото трябваше да преведем всичко на театрален език. За нас нямаше значение дали хората, които ще дойдат да гледат спектакъла, познават тази велика книга, или са гледали изключителния филм на Анджей Вайда. Този спектакъл е за всички.

Навремето Хенрик Сенкевич пише в писмо до Владислав Реймонт, че мечтае да види своята трилогия, поста-вена в театъра. Пожелава му да види на сцена и неговата „Обетована земя”. Имате ли усещането, че сбъдвате мечтите на класиците?

– Очевидно. Старая се предано да реализирам най-скритите, най-дивите фантазии на класиците. Сънуват ме нощем – за да ги поставям ( смее се ).

Не е ли учудващо, че разговорът за нашето съвремие се води в театъра с помощта на прозата от ХIХ век?

– Когато поставям съвременна пиеса, вие я критикувате и я обявявате за кабаре. Затова конформистки посягам към по-лесното и се захващам с произведение, след чието поставяне никой няма да ми каже, че съм си губил времето. С Майевски се спряхме на „Обетована земя”, защото роди някои от най-живите образи в полската литература. Освен това разказва за зараждането на капитализма, който окончателно подпечатва промяната в историята на Полша. Захванах се с романа на Реймонт в момент, когато бяха изминали 20 години от повторната инвазия на капитализма в Полша. Сега по силата на логиката правим сравнения и се питаме: „Какво следва?”

Отговорът на много въпроси, повдигнати в „Обетована земя”, се намират в спомените и интервютата на различни борсови посредници. Всички носят манталитета на играча. Изповедта на един от тях пасва идеално на Боровецки от романа на Реймонт и дори може да бъде негово мото: „Ако не спреш непрекъснато да играеш с най-високата миза – пазарът ще те убие.”

Някой управлява ли тази игра? Или поне опитва ли се да я управлява?

– Това е покер. Сядаш срещу други играчи и трябва да ги обереш. Участниците в играта признават само един принцип: цялата ставка трябва да е моя. Това е единствената цел. До неотдавна се говореше за невидимите ръце на пазара. Сега по-често мислим за невидимия Левиатан. Неземна сила: може да се каже, че е демоничната сила, която започва да заразява целия свят – личния живот, семейството...

Ако трябва да кажа на кой филм най-много прилича моят спектакъл, бих споменал не „Обетована земя” на Вайда, а „Уолстрийт”. С просто око се вижда, че в Америка и в Европа все по-малко хора физически са заети в производството. Доминират услугите и рекламата.

Как възпитавате трите си деца, които непрекъснато се сблъскват с рекламата, но нямат вашите познания за света?

– Вкъщи нямаме телевизор. Това решава част от проблема.

Децата не искат ли да имат телевизор?

– Не. Имаме компютър. Можем да гледаме стари анимационни филми, винаги може да се намери и нещо интересно в интернет.

Сега, когато кариерата ви върви само нагоре, съжалявате ли за петте години в очакване на вашия дебют?

– Не, това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Нямаше да направя нищо интересно, ако бях започнал да режисирам веднага след следването. Да, бяхме състуденти с Гжегож Яжина, но той беше узрял артист, веднага тръгна и направи революция. А аз не бях готов. Бях твърде зелен, за да застана пред актьори и да им говоря за техните герои.

Как ви промени това?

– Ами наритаха ме. Много е важно да получиш ритник в задника, за всеки случай. Търсех работа, измислях реклами, опитах да работя в телевизията, някой дори ми предложи да снимам порнофилм, но отказах. През това време кожата на врата ми ставаше по-дебела. Трябва да имаш много дебела кожа, за да работиш в театъра като режисьор.

Не се ли чувствахте отхвърлен?

– Разбира се, че се чувствах. Колегите ми правеха кариера, популярността им растеше, а с това и стандартът им на живот… Толкова бях депресиран, че се качих на влака с жена ми и двумесечната ни дъщеря Янина и пътувахме осем часа до Валбжих, за да поставя „Ревизор”. Слязохме на опърпаната гара и си казахме: Сега или никога!

Какво щеше да се случи, ако не бяхте успели?

– Нямаше да работя в театъра.
Щяхте ли изобщо да живеете в Полша?

– Интересен въпрос. Не знам.

Всъщност това е въпрос за нещото, което ви свързва с Полша…