Още никога не съм писал по поръчка. Не защото не съм получавал поръчки – ако това е подходящата дума за случаите, в които ми се обаждат с думи от рода на „напиши нещо за последния скандал. Каквото поискаш, единственото ограничение е в броя на знаците“ – след което обикновено обяснявам, че не мога да пиша по поръчка.

Но тази молба ми се стори по-различна. „Напиши нещо за края“. Изведнъж пред очите ми се появи Шолоховият концлагерист – онзи от Съдбата на човека , спомняте ли си, който упорито отказва да пие за победата на Райха, за Хитлер, за това, за онова – чак докато накрая надзирателят напипва точното място и му казва: „Добре тогава, Рус Иван, пий за собствения си край“. И Иван пие – на екс, разбира се, както единствено може да се пие за края. И на края. Иван разбира не само от пиене, каквото и да си мисли човек за Ивановците …

Впрочем, нека се върнем на темата си. 2012 . Просто една безинтересна година – доскоро. А сега, след монументалната „шунка” на Роланд Емерих – неочакван символ на неща, за които Витгенщайн би казал, че е по-добре да се мълчи. Краят. Катастрофата. Страхът.

При което, не знам защо, изведнъж се сетих за една моя собствена, малко позабравена история, която се случи именно в един такъв ден. Един от многото дни на онзи край, който все не искаше да се изнизва. Наречете ме наивник, ако щете, но това е единственият начин, по който ми се иска да пиша за края.

И така:

Странно нещо, вчера се събудих и открих, че светът е хубав. Не съм пушил нищо, уточнявам веднага. Просто отворих очи – навън беше едно такова мърляво и сиво утро, – изхлузих се от леглото, почесах се там, където човек се чеше сутрин … и изведнъж започнах да разбирам Кандид. Светът, моят изконен противник, нещото, с което се боря настървено поне откак напуснах милото си родно градче преди близо трийсет години, изведнъж ми показваше не зъби, а усмивка. Не особено
ведра, не особено приятелска, може би дори не предназначена за мен, но все пак истинска, непреднамерена усмивка.

Не бих казал, че това ме шокира. Дори не съм сигурен, че го забелязах по начина, който описвам тук. Усещането беше някъде вътре в мен, в това няма съмнение – но усещанията са си усещания, а сиренето, както добре знаем, е с пари, така че аз се напънах да го избутам назад и да започна обичайното надбягване с времето – първо, да заведа малката на училище, после да оправя кухнята, която сутрин винаги прилича на детска рисунка, после да напазарувам, да наготвя, да свърша дори и най-омразната от всички работи – гладенето, което винаги отлагам със седмици, докато не ми остане нито една риза и накрая се принудя да размахам ютията … ах да, след това да седна и да затракам по клавишите, трака-трака, трака-трака, иде ли влака, иде ли влака? А влакът все не идва и не идва.

Искам да кажа, това се опитах да направя. Нормалното и познато до омразност ежедневие на един леко невротичен, леко застаряващ и силно дебелоглав български мъж, който играе ролята на това, което в Германия се нарича „самостоятелно възпитаващ родител“. Но този път нещо не се получаваше. Нещо липсваше, нещо не достигаше, като в някоя от импровизираните ми манджи, които никога не мога да сготвя по два пъти. Траках и мислех, траках и мислех, накрая бутнах клавиатурата назад и се запитах на сериозно: „Абе, какво ми става днес?“ Отговорът беше очевиден, той отдавна вече се въртеше из съзнанието ми и се хилеше нахално, но пък инак изглеждаше толкова невероятен, че поне до този момент аз бях отказвал да погледна към него.

Невероятно, но факт – липсваше лошото ми настроение, онова нещо, което от години насам ме кара да ставам сутрин с един и същи въпрос в главата: „Сега пък защо съм кисел, сега пък на кого съм ядосан?“ Да, то липсваше и дори ми се работеше с кеф, а не само защото „който не работи …“ Поотърсих се малко, казах си: „Добре бе, влачи. Да видим колко ще изтраеш“, а след това продължих да работя.

Но доброто настроение не искаше да се маха. Не че ми пречеше – напротив, опазил ме Господ!, – но когато човек е поотвикнал от такива неща, то понякога и хубавото започва да изглежда странно, не си свикнал на такива глезотии, все чакаш да те удари отнякъде следващата изненада, присвил си се като таралеж и друго освен бодли никому не показваш, нищо че отвътре всичко е меко като душата на баща ти, Бог да го прости … Буташ, с една дума, оня камък, за който Камю цяла книга написа – и му викаш „живот“, къде ще ходиш иначе?

И все пак този ден изглеждаше различен. Из главата ми се въртяха странно простички мисли – от ония, които майките и бащите ни повтарят до омръзване, докато ние най-после окончателно и завинаги откажем

да им вярваме – нали сме по-различни от тях, нали сме интелектуалци, нали бутаме напред Просвещението и Прогреса …

„Гледай колко хубав е светът. Гледай, момче, гледай истински, а не само за да отбиеш номера. Виждаш ли ония две пилета навънка? Гушкат се и се целуват, нали?“

„Абе, пилешка им работа.“

„А, не, не ми излизай с тоя номер, не се прави на човек, когото нищо не може да учуди. Признай си, че ги виждаш за първи път, не е ли така?“

„Добре де, така е. И какво от това?“

„Ами знаеш ли, че тези две пилета се гушкат и целуват пред прозореца ти вече цяла седмица, само дето ти си сляп и не можеш да ги видиш?“

„Е, това вече го знам. Сляп съм – и с очила, и без тях. Тук вече не ми казваш нищо ново. Плюс това за гушкане и целуване не ми приказвай – знаеш, че не му ща ни меда, ни жилото. Хайде, писна ми, остави ме сега на мира.“

Гласчето отвътре си замълча, но продължи да трополи из главата ми с подковани ботушки, не ще и не ще да ме остави на мира.

„Абе, човек, ти знаеш ли, че всъщност си голям щастливец?“

„Аз – щастливец? Гледай сега, аз имам работа, не виждаш ли?“

„Разбира се, че си щастливец. Жив си, все още си здрав, не си беден, не си богат, имаш две деца да се грижиш за тях. Ако имаш късмет, някой ден може дори да прогледнеш. Това да не е малко?“

„Казах ти вече, че имам работа.“

„Вчера в Лондон обезвредили две коли бомби. Ти чу ли за това?“

„Чух, разбира се. Снощи нали само за това приказвахме с …“

„Е, знаеш ли сега колко хора можеха да бъдат мъртъвци, а пък не са?“

„Е и какво?“

„Много просто. Ти също можеше да си мъртвец, ама не си.“

„Хе, на мъртъвството не му знам зъбите, но това тук всеки ден го сърбам, знаеш вече.“

„Дрън, дрън, че пляс, момче. Хайде сега, погледни отново през прозореца.“

„Пилетата ги няма вече.“

„Разбира се, че ги няма – и те работа имат, много повече от теб. И пак намират време за всичко. Но аз не за тях говоря.“

„За какво тогава?“

„Гледай, гледай пак.“

„Какво толкова да гледам? Въздух, облаци, звън на кам-
бани …“

„А, а, а. Ха така. Тия работи виждаш ли ги? Въздуха, облаците, камбанения звън?“

„Мисля, че да.“

„Добре тогава. Хайде сега, марш навън, излизай и покажи на хората, че си видял нещо.“

„Що им е на хората да се занимават с мене? И те работа си имат.“

„Щото това им носи радост бе, човек! Ти знаеш ли какво чудо е някой да носи в себе си камбанен звън?“

„Нося аз – дренки! Те хората там, навън, за мен вече размитат.“

„Хайде стига толкова приказки! Марш навън, и покажи на всички какво си видял!“

Надви ме значи моето гласче, излязох навън, а там – чудо! Хората едни хубави, всичките засмени, всеки от тях по едно чудо в себе си носи. Кеф, не ти е работа! Седнах в парка, изпих едно кафе, радвах се на майките с колички и на дядовците. Брей, че хубава работа. Какво ли имаше в това кафе?

КРАЙ