ЕЛМИРА ДЪРВАРОВА

Първата цигулка

За работата в Метрополитън опера, където е от 1989 първата досега жена концертмайстор, за живота след Мет с ЕЛМИРА ДЪРВАРОВА разговаря Юлиана Алексиева.

Започнала е да свири пред публика от съвсем малка. Спечели няколко конкурса, стигна и до финала на „Чайковски” в Москва. За известно време бе концертмайстор на Пловдивската филхармония (тогава я ръководеше Добрин Петков). След което пое към Америка. И когато спечели конкурса в Метрополитън опера, се превърна в сензация. Оттогава изминаха 20 години. Eдин-единствен път се върна да свири отново в България, през 1999. Записите й в Националното радио се броят на пръстите на едната ръка. Затова пък сред тях има един наистина „златен” – от Софийски музикални седмици заедно с прославения виолончелист Янош Щаркер.

Защо толкова рядко се завръщате в България?

– Много бях заета с моята оркестрова кариера. Работех на две места едновременно – в Ню Йорк в Метрополитън опера и в Чикаго в един фестивален оркестър, Гран Парк Симфони. Тичах от едното място на другото: през ваканционните за Мет месеци отивах и изкарвах лятото в Чикаго, след това се връщах в операта. Беше много сложно. Но сега се пенсионирах от оркестъра. Но не и от цигулката!

Колко години изкарахте в знаменитата опера?

– Започнах от януари 1989 и още същото лято – в Чикаго.

Не сте ли твърде млада за пенсия?

– То е по желание. Нямаме задължителна възраст за пенсиониране. Профсъюзният ни договор дава въз-можност да се пенсионираме след 50-годишна възраст, когато пожелаем. Това е само в нашия оркестър, тъй като репетициите и представленията са по-дълги в сравнение с тези на един симфоничен оркестър. При съпруга ми в Нюйоркската филхармония е доста по-различно. Там първата възможност да се пенсионираш е на 60 години. Но аз видях доста случаи при нас, когато колеги свиреха до 80-годишна възраст (нали няма граница), един дори почина на пулта по време на „Тоска”, та затова си казах, че няма защо и аз да продължавам до преклонна възраст.

Амортизира ли работата в институция като Мет?

– Да! Много е красиво преживяването, че си част от световната кул-тура и че имаш и ти някакъв принос наред с имена като Павароти, Доминго или Флеминг. Това е страхотно удовлетворение. Но от друга страна, концентрацията, която се изисква от нас, е огромна, времето, което отдаваш там, е много: седем представления в седмицата, в събота са две, почива се само в неделя. Но тогава пък се появява някакъв галаконцерт – тичаш и там.

Няма ли два състава, някакво разпределение и редуване?

– Не. Имаме някаква норма, в която се казва, че след 4 представления не се налага да свирим, но тъй като за пето, шесто или седмо се плаща допълнително, хората си казват: „Защо да се лишавам?”, и всички участват във всичко. Получава се една безумна въртележка: свириш, свириш...

Затова пък има незабравими моменти .

– Така е. Това, което ми липсва много сега, са оперите на Моцарт, Вагнер, Рихард Щраус и по-специално „Кавалерът на розата”. Бих могла да свиря тази опера всеки ден, без пре-късване, никога не би ми омръзнала, макар че е дълга.

С кои диригенти сте се чувствали най-добре?

– Не искам да изброявам, за да не пренебрегна някого. Общо взето – всеки си има и добри, и слаби страни. След известно време, когато човек узрее в този репертоар, си казва, че трябва да гледаме добрите страни и да не критикуваме недостатъците. И всъщност трябва да сме благодарни на всички диригенти за това, което са ни дали и сме взели от тях. Всеки ни е обогатил с нещо.

И колегите ви ли са така толерантни?

– Предполагам, че да. В нашето изкуство винаги се пристъпва с благоговение. Всеки, дори и най-пренебрежителният и равнодушен човек, след години, поглъщайки всичката тази красота, всичкия този Моцарт или Щраус, или Вагнер, съзрява и си дава сметка за истинските ценности. Хубавото е това, заради което трябва да се живее.

Близки ли ви бяха отношенията в оркестъра, или се пази дистанция?

– Има клики, както навсякъде и във всичко. Има хора, близки на един или друг, които през годините си вървят като придворни. Но има и много добри инструменталисти и прекрасни хора, с които е чест да бъдеш на една сцена. Освен това не всичко е работа, има и партита. Всъщност най-големият поклонник на партитата и на веселието в Метрополитън е Пласидо Доминго. Почти през три седмици дава партита по някакъв повод. Широка душа с широка ръка. И всички го обичат.

Много ли е международен съставът на оркестъра?

– Да и става все повече. Преди няколко години имахме попълнения предимно от азиатските страни. Сега вече има неколцина руснаци, напоследък дойде виолист от Сърбия – преди това бил в Концертгебау. Питахме го: защо се премести от та-къв престижен оркестър? Отговори ни, че заплащането при нас е много по-добро.

Да поговорим за солистката Елмира Дърварова .

– Знам, че няма да сме вечни. И колкото и да са в добро състояние мускулите на ръката ми и формата, в която съм като инструменталист, реших в следващите няколко години да положа усилие и да направя каквото мога – със солови концерти, камерни, със записи за дискове. Сега съм вече артист на фирмата Naxos . Напоследък записах диск с музика на Франко Алфано, който се прие много добре – световна премиера на две негови творби (аз свиря в Концерта за цигулка, виолончело и пиано ). Сега дори участваме в класацията за наградата Грами.

Имате особен вкус към малко известни автори и творби. Откъде изровихте Алфано?

– Алфано ми се случи благодарение на Доминго. Той реши да научи още една роля и да я прибави към стотиците, които е направил. И това беше „Сирано дьо Бержерак” от Алфано, която беше в забвение, както и цялото му творчество. Ако е известен с нещо – това е само с факта, че е написал финала на „Турандот” от Пучини. А ако не беше Доминго, който реши, че Сирано е роля за него и я поръча на Метрополитън – аз така и нямаше да знам нищо за този композитор. Операта е чудесна. Някои от мотивите бяха интересни, други направо прекрасни и се заинтересувах дали няма и други произведения от него. Проучих, порових, намерих и заедно с триото, с което свиря (челиста Самуел Магил и пианиста Скот Дан), направихме премиерата на тези творби, а Naxos ги записа. Дискът се посрещна с голям интерес.

Наскоро направихте и премиера на открито на произведение от
Йожен Изаи .

2008 беше юбилейна година на Изаи. С колегата Магил се замислихме, че трябва да направим нещо по този повод. Шестте цигулкови сонати се свирят навсякъде, но няма нищо ново. Единственото, което можехме да направим по-различно, беше едно струнно трио, което бе открито наскоро и му беше направена премиера само в Европа. Решихме да осъществим американската премиера. След това получихме писма (без да сме го очаквали!) от семейството на Изаи. Благодаряха ни, че сме изсвирили това трио. Завърза се кореспонденция между нас. И сега вече, като директор на Нюйоркския камерен фестивал, програмирахме отново това произведение през септември 2009. На концерта поканихме роднините на композитора и седмина от тях се отзоваха! Дойдоха от Белгия, от Канада, присъстваха като почетни гости. Разтреперихме се от вълнение и отговорност. За мен особено това беше изключителен момент. Моят професор Гинголд, на когото бях и асистентка преди 20 години, когато заминах за САЩ, е бил ученик на Изаи през 20-те години на миналия век. На него се паднала честта да изсвири за пръв път прочутата и най-популярна Трета соната , наречена Балада . И сега, като негов възпитаник, на мен се падна жребият да изсвиря това трио за пръв път в Америка. Представях си лицето на моя професор (който почина отдавна): представях си го как ми се усмихва отнякъде и ми се радва.

Кажете нещо за фестивала, на който станахте директор .

– Това е нов фестивал. Бях поканена да се явя на конкурс, в който участваха доста изтъкнати изпълнители в Ню Йорк. Щастлива съм, че бях предпочетена. Това стана през 2008. И имах година време, за да подготвя осъществяването на първото издание. Много идеи са заложени в този фестивал, който протича в рамките на една седмица. Избрахме да е през септември, когато хората вече са се върнали от ваканция, но официалните премиери на Метрополитън и Филхармонията още не са се състояли. Заложихме на това, че публика може да дойде тъкмо в този период. Но можеше и да не дойде! Много вълнения имаше – как ще стане, кого да поканим... Но тръгна добре, имахме страхотен успех. Залата, в която се провежда, има 760 места. Казва се Symphony Space . Критиката прие добре концертите, имаше рецензии в „Ню Йорк Таймс”, което е много рядко – те обръщат внимание обикновено на оперните спектакли и симфоничните концерти, а не на камерните. Публика имаше, аз държах слова всяка вечер, представяйки произведения и изпълнители, а и участвах в два от концертите.

В борда на фестивала са изредени редица известни имена .

– Така е. Участва например един от внуците на Изаи. Той не можа да дойде, 83-годишен е, но с готовност заяви, че може да бъде консултиран винаги и по всякакви въпроси. Много сме поласкани, че в борда приеха да участват певци като Томас Хемпсън и Самуел Рейми. Разбира се, аз ги познавам лично от работата си в Метрополитън и сме почти приятели. Но ангажиментът на друга професионална основа е нещо различно. Хемпсън ми написа чудесно писмо и каза, че е много впечатлен от инициативата ми и с удоволствие залага името си. Същото заяви и Рейми. В борда е и Янош Щаркер, прочутият виолончелист, с когото съм имала привилегията да свиря преди доста години на Софийски музикални седмици.

Само артистични ли са задълженията ви, или са и административни?

– Титлата ми е артистичен и изпълнителен директор. Тежка задача, но имаме много идеи. Вече започнахме работа за следващите сезони – нахвърляли сме наброски за репертоара чак до 2015.

На какво акцентирате: участие на прочути изпълнители или представяне на малко известни автори и творби?

– И на двете. Ангажирали сме и няколко американски композитори да напишат специално творби. Дори смятам, че фестивалът ще се разрасне, може да се разпростре до цял месец .

Финансирането?

– Донорите и спонсорите са институции, частни лица, организации – откъдето можем, взимаме.

Напоследък свирите доста камерна музика - с какви формации?

– На фестивала например едната вечер беше със струнно трио, другата – с квартет (изпълнители от Нюйоркската филхармония). Но участвам и в други състави. Освен това съм гост-солист на един камерен ансамбъл на Нюйоркската филхармония. Изнесохме с тях доста концерти по света и аз бях единствената цигуларка. Голяма чест, тъй като Филхармонията си има своите концертмайстори, но в тези турнета бях само аз. От две години пътуваме – имахме концерти в Лондон, Париж, Атина, в някои страни на Източна Европа.

Идвали сте до Гърция, а в България – не. Не ви ли канят?

– Поканена съм за пролетта на 2010 от Филхармонията, с Мартин Пантелеев като диригент. Но може би ще се отложи...

Какви други планове имате – усещам, че пращите от идеи?

– Ще записвам. Сега с Naxos имаме проект за един интересен и непознат автор – Владимир Дюкелски, който по-късно се прекръства на Върнан Дюк благодарение на своя приятел Гершуин. Той е написал преди 66 години Концерт за Яша Хайфец. Големият цигулар го поръчал, но не го изсвирил. Произведението потънало в забвение. Както и цялото му цигулково творчество – соната, пиеси... Аз съм във връзка с вдовицата му, която се занимава с архива, предала го е в Националната библиотека във Вашингтон. Тя реши, че аз ще бъда най-подходящият изпълнител на концерта. Възстанових го и направихме премиера в Калифорния. Предстои да го записвам с оркестъра на Виенското радио. След това ще се запишат и други негови творби. По време на фестивала вече направихме премиерата на Сонатата от Върнан Дюк. Надявам се да популяризираме името му, което досега се свързваше предимно с композираните от него музикални комедии, играни на Бродуей. Та така: не знам дали ще ми стигне и един цял живот, за да запиша всичко, което ми идва като идеи в главата.

Казахте, че сте поръчали нови произведения за фестивала. Как се приема съвременната музика в САЩ?

– Мисля, че всичко, което имаше да се казва в модерната музика, вече се каза през ХХ век. И сега има едно повтаряне, тъпчене на едно място. Преди няколко години например Метрополитън направи поръчка на много нашумелия китайски композитор Тан Дун. Той я писа дълго тази опера, а междувременно се изпълняваха други негови произведения във Филхармонията. Отидох да чуя и ми направи впечатление, че много от темите и разработките им са някак морално остарели. Подобни мотиви съм слушала още през 70-те години у нас, от български композитори – да речем от Васил Казанджиев. И тази мода или по-точно живителна вена, която е минавала през творчеството в 70-те години, сега би трябвало да е по-различна.

В днешно време като че ли става все по-трудно да се лансира един млад цигулар.

– Така е. Трябва да си не само много добър, но и изявен, опитен. Иска се и известна доза късмет.

Вие го имахте.

– Когато започнах кариерата си, за мен беше по-различно. Конкурсът за концертмайстор на Метрополитън беше невероятно обективен, защото се провеждаше зад завеса. Дали някой има връзки, или някой ще го препоръча – това нямаше никакво значение. Приемат ти заявката за участие, явяваш се зад завесата и никой не те знае кой си и откъде идваш. Чуват само как свириш. (Е, аз за всеки случай си бях свалила обувките, за да не ми изтракат токчетата и да се разбере, че съм жена!)

И направихте сензация – станахте първата жена концертмайстор на Метрополитън опера.

– И продължавам да съм, защото ме заместиха с мъж.

Затова пък във Виенската опера и филхармония отиде друга българка, Албена Данаилова.

– Поздравявам я и съм много горда с успеха й.