Варненско лято

„Слугините”
„Да докоснеш пода с глава”
„Хей, момиче”
„Nordost“

ТЕАТЪРЪТ – ПО-ИНТЕНЗИВНИЯТ ЖИВОТ

18-ят международен фестивал „Варненско лято”, огледан от Анна ТОПАЛДЖИКОВА, селекционер на българските спектакли.

Връщам се от Варна, заредена с позитивна енергия и с освежени сетива за театъра. Беше интензивно – така както го предполага мотото на българската селекция: „Театърът – по-интензивният живот”. Откроени бяха постановки на съвременна българска драматургия, която се вглежда във вътрешния свят на човека, както и нов прочит на пиеси, писани през 60-те и 70-те години, които успяват да намерят своето днешно звучене. „Приятнострашно” – нова пиеса на Яна Борисова в театър „199” (спечелила най-много награди „Икар” и „Аскеер”) – бе посрещната с голям интерес от публиката. Разчитайки единствено на силния актьорски екип, режисьорът Галин Стоев се освобождава от всички други възможности за театрално въздействие и постига детайлно и тънко потапяне във вътрешните пространства на невербалното общуване. Превръща в осезаема театрална материя неизказаното, неназовимото, смътното усещане, останало в полусянката. Новата пиеса на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (Малък градски театър „Зад канала”) е също така отворена към вътрешния свят на човека, но съотнасяйки го към съвременното социално битие. Постановката на Маргарита Младенова намира своя театрален път към специфичния не-драматургичен език на текста, извеждайки с поетичен щрих обобщени модели на поведение, деформирани едновременно болезнено и смехотворно. „Нирвана” от Константин Илиев, постановка на Иван Добчев в Пазарджишкия театър, представя нов, необичаен прочит на тази пиеса с богата театрална история. Експресивният спектакъл, видян като сън (на Мъжа/Яворов) изостря до крайност сетивната енергия на кошмара и нагнетява в нея неудовлетвореност, мечта, жестокост, нежност. „Да отвориш рана” от Боян Папазов на Театъра на армията насочва вниманието към един травматичен момент от националната история, който оставя до днес своите последствия. Постановката на Иван Добчев преплита две стилистични посоки – политическия диспут и екстатичното внушение на интермедиите, изградени върху документален материал от епохата.

Народният театър, който този сезон се отърсва от летаргията си и показва едно ново лице, е представен с две свои постановки. „Вишнева градина” от Чехов е последният спектакъл на Крикор Азарян, негова версия по тази пиеса, която завършва цикъл от реализации на Чехови текстове. Решението е фокусирано върху образа на Лопахин, който очертава една от водещите линии в представлението. Психологически театър, мислен в едър щрих, богат на метафорични внушения, устремен към осезаемо изведената трагична перспектива. В постановката си на „Козата или коя е Силвия?” от Едуард Олби режисьорът Явор Гърдев постига концентриран и минималистичен в средствата си словесен театър. Той фокусира вниманието върху парадоксалния поглед на автора към опозицията човешко/нечовешко и въвлича зрителя като свидетел на постепенното прекрачване на границата на търпимост. Напрежението ескалира към остротата на питането: къде да открием човешкото – в обекта на любовта или в способността да се обича.

Програмата на Шоукейса, специално насочващ вниманието на чуждестранните гости и селекционери, се състоеше от някои заглавия на българската селекция и няколко допълнително избрани спектакъла. Към нея бе включена още една постановка на Народния театър, „Гълъбът” по Патрик Зюскинд – интересен опит на Десислава Шпатова да проведе две паралелни линии на сценичен разказ, едната от които изчерпва целия текст в монолога на основния персонаж, а другата е невербално, физически активно присъствие на привнесен персонаж. Театралният ефект е постигнат от парадоксалния обрат – невербалното действие постепенно опровергава смисъла на произнасяния текст. В тази фестивална програма е включена и постановката на Младежкия театър „Нордост” от Торстен Бурхщайнер, която в прочита на младата режисьорка Василена Радева се отклонява от документалната жестокост и неистовост на текста и се насочва към смекчено и емоционално съчувстващо решение.

Специално поканени спектакли – за първи път тази година фестивалът бе открит с премиера на Варненския театър. Постановката на Лилия Абаджиева, версия на Гьотевия „Фауст”, пренасочва акцента от екзистенциалния бунт на човека в едно пътуване срещу течението на времето и законите на битието към любовта между Гретхен и Фауст чрез подчертано красива и феерична визия. Впечатлява работата на художника Васил Абаджиев, който мисли пространството и светлината като смислови поанти на театралното действие. Гости на фестивала бяха и „Дама Пика” на Малък градски театър „Зад канала” – интересен нов текст за театър на Юрий Дачев по произведението на Пушкин, в който авторът и режисьорът Бина Харалампиева се вглеждат с подчертана театралност в един психически феномен, музикалният спектакъл на Румен Цонев „Ритъм & блус” и „Лазарица” от Й. Радичков, постановка на Крикор Азарян.

С много високото си ниво международната програма на тазгодишния театрален фестивал във Варна доказа възходящата градация на всяко свое издание. Селекционирани бяха силни трупи и едновременно – разнообразни тенденции на световния театър днес. Едно от водещите имена на съвременната режисура Ромео Кастелучи бе представено с постановката „Хей, момиче” – уникален визуален театър, чието въздействие можем да търсим в логиката на съзерцанието на картина. Въпреки мащабността на зрелището зрителят остава по някакъв начин сам с него. Режисьорът населява постепенно сцената със сюрреалистичните видения на своята фантазия – разгръщането на образа във времето открива смисъла си чрез активното съдействие на зрителя. През асоциативния багаж, натрупван съзнавано и несъзнавано в собствения му житейски път, зрителят намира своя уникален контакт с енигматичните „картини” на този театър.

Особено интригуващи и стойностни според мен бяха спектаклите на английската трупа Imitaiting the dog , на ливанския автор и режисьор Раби Мруе и белгийският спектакъл Some faves на Иво Димчев. „Хотел Матусал” на английската трупа впечатлява с алтернативната си позиция на търсене на нов театрален език, преосмисляйки идеите за време и за форма на сценичния разказ. Колаж от привнесена от киното визия с живо действие в един специфичен начин на наслагване на образа. Специален акцент е поставен върху необичайната гледна точка към изобразяваното – ракурс, отрязък на фрагмент и др. Интелигентно и сложно построеният текст провокира съучастието на зрителя и придава смисъл в съотнасянето му към образа. Срещуположно на силно проявената тенденция към все по-ярка и многообразна визуализация на театралния спектакъл, ливанското представление „В търсене на изчезналия служител” свежда визуалното въздействие до минимум. И този минимум е предоставен от лицето на автора и режисьор на спектакъла Раби Мруе (седящ в залата пред лаптопа си – директно проектиране на живото му присъствие върху екран срещу зрителя). В съседен екран са проектирани ръцете му, отгръщащи изрезки от вестници. Силен политически театър, изграден изцяло върху документа, уникално въздействащ с минимум актьорски и технически средства и най-вече с енергията на парадоксално поднесения материал – в кафкианска логика, с чувство за хумор и гражданска активност. Some faves е спектакъл на български актьор, създаден и игран в Белгия. Иво Димчев буквално онагледява ритуалното общуване между актьор и зрител – актьорът отдава част от физическото си тяло на зрителя (пролива кръвта си). Деформациите на тялото не означават, а „са” състояния на цялото същество. Будният интелектуален рефлекс, виртуозността, иронията, сложното съчетание между бруталност, деликатност и поетичност, непредсказуемото прескачане отвъд... всичко това трансформира театъра на Иво Димчев в интензивно и тревожно приключение.

Много интересни бяха няколко спектакъла, изградени върху съчетанието между различни видове изкуства чрез унищожаване на границите между тях и наслагване на разнообразни концепции за движението, танца, музиката, изображението. „Да докоснеш пода с глава” на датската компания „Мют” e заразяващ с енергията си експресивен спектакъл, който съчетава средствата на движенческия и танцовия театър с живото изпълнение на музиканти и певица. Една малка жена и няколко високи мъже – екстремен, едновременно гротесков и поетичен коментар чрез тялото и гласа върху темата за слабостта и силата на слабия пол.
„Черен Петър” на компания „Дрифт”, Цюрих, Швейцария, проследява човешкото присъствие в прехода между техно-джаз импровизацията и стилизираната движенческа партитура. Тази хибридна театрална форма пряко съдейства върху наблюдението на „преходните” същества – механизиращия се човек и очовечаващия се механизъм/машина в движението между витално и стандартизирано присъствие. BoNeT на хърватските танцьори Маша Колар и Зоран Маркович е интензивен, високо професионален танцов спектакъл в три части, една от които представлява заснето като филм въображаемо клинично изследване на човешките реакции към цветовете. Румънското представление „Лучия се пързаля по леда” от Лаура Синтия Черниаускайте демонстрира интересен подход на режисьора Раду Африм към една доста традиционна в мисленето си драматургия – в съчетание между сюрреалистична образност и естетиката на поп културата. Автобиографичният пърформанс на Айрин Ерсоз „Къщата на имената” от Истанбул впечатлява най-вече с действителната история, върху която е изграден – многократната промяна на името травматизира усещането за идентичност.

Театрални и музикални акции, инсталации, улично шествие, сценографска изложба, концерти, срещи добавяха своите нови лица към разнообразното цяло на фестивала. В програмата бяха включени и постановки на студенти от НАТФИЗ, НБУ, Театралния департамент към университета в Таусън, Мериленд. Поканени бяха спектакли, предизвикали интереса на публиката в предишни издания на фестивала, като „Шинел” и „Лазарица”. Проведени бяха кръгли маси на тема: „Театърът отвъд локалните сцени” и „Българската култура на регионите”.

Показаните чуждестранни спектакли откроиха разнообразни тенденции в развитието на съвременния театър, театрални идеи, реализирани с перфектно владеене на професионалните средства и високо ниво на сценичната техника. Всичко това бе насочено към активно търсене и проникване в нови полета, където театралността все повече разширява пространствата си и взаимно се прелива с други изкуства и сфери на кул-турата.

До каква степен българската селекция отрази състоянието на нашия театър? На фестивала бяха представени явления, заслужаващи внимание, искам специално да подчертая силните актьорски постижения. Но ако разширя погледа към театралната картина на последните години, като цяло тя оставя у мен впечатление за инертност, независимо дали говорим за постановки на режисьори от зрялото, или от младото поколение. Или, с други думи – разумни, кротки стъпки в познатото поле. За щастие тази тенденция на цялото се прекъсва от изключения, в които зрителят е въвлечен в интензивно театрално преживяване. Сферата на социалното и политическото, както и на бита ни са задвижвани от инерцията на някаква абсурдна налудна логика, доказваща деструктивната си посока. В този смисъл интензивността на живота ни се разминава с покоя на театъра. Какво би станало, ако се случи обратното – театърът да излезе от границите на стереотипите – любопитството, неспокойното търсене да трансформират напреженията на живота и да провокират позитивни процеси?

Високото ниво на 18-ия международен театрален фестивал „Варненско лято” доказа, че кризата се проявява чрез своите парадокси. В един труден за страната и за света момент екипът на фестивала, който се бе трудил (месеци наред) и реализираше идеите си безупречно, успя да пренесе зрителя в другата реалност на театъра, както и да провокира хората на театъра към нови идеи.

ШОУКЕЙС: ДА ПОКАЖЕШ НАЙ-ДОБРОТО!

 Гостите разказват пред Павлина ДУБЛЕКОВА.

Програмата „Шоукейс” събира в обща рамка български и международни спектакли, избрани по три основни критерия: иновативност, мобилност, качество. Има за задача да комуникира с ежегодно увеличаващия се брой международни гости – селекционери, програматори на фестивали, журналисти и критици. Целта е не просто еднократно показване на спектаклите, а вглеждане в същ-ността. Търсеният ефект е дългосрочен – обмен, сътрудничество, диалог.

Програмата се осъществява за 3-а поредна година и несъмнено пораства все по-смела, атрактивна и предизвикателна. В това издание за пръв път са включени примери за случващото се по сцените в съседни балкански страни. Сред специалните гости на фестивала бяха Йован Чирилов – директор на Международния театрален фестивал в Белград, Сергей Терешин – директор на Московския театър „Около”, Марта Коание – почетен президент на Международния театрален институт, Хауър Шоувиц – основател и артистичен директор на театър „Уоли Мамут” във Вашингтон, Стивън Нънс – директор на магистърската програма по театър в университета Таусън, Олга Новаковска от Международния
театрален фестивал „Диалог”, Вроцлав, Полша. Всички останаха очаровани от видяното и преживяното на „Варненско лято”, а някой с радост разказаха повече за себе си, за впечатленията си и за зараждащите се планове за сътрудничество:

Филип Арно, изпълнителен директор на Центъра за международно театрално развитие, САЩ

„Същността на моята работа е да съм „сватовник”, да срещам хора, занимаващи се с театър, от чието сътрудничество може да се получи нещо добро. Имам удоволствието отдавна да познавам българската театрална сцена – пристигнах тук за пръв път през „горещата” 1979, за да участвам в театрален конгрес организиран от Международния театрален институт. Тогава имах възможността да се запозная и по-късно да работя с хора като Дико Фучеджиев. Горд съм, че невероятният български актьор Любомир Кабакчиев изигра последното си представление в моя театър в Балтимор, където днес има негов паметник.

С радост се завърнах отново в България преди 2 години, когато бях поканен от фестивала „Варненско лято” като гост на първото издание на програмата „Шоукейс”. Още преди идването ми вече бях впечатлен от новото поколение режисьори, чийто стил и почерк бяха изцяло формирани след 1989: Александър Морфов, чиито постановки гледах в Русия, Явор Гърдев, Галин Стоев, Иван Добчев, Маргарита Младенова. След видяното на тазгодишното издание на фестивала веднага допълвам списъка режисьори, с които искам да намеря начин за дългосрочно сътрудничество, с още две имена – Десислава Шпатова и Василена Радева.

Вълнуващо е, че фестивалът „Варненско лято” също се развива и съгражда. Спомням си например, че при първото издание на „Шоукейс” имаше проблеми с превода и субтитрите на показваните постановки. Днес вече това е преодоляно. Допълването на програмата с балкански постановки дава възможност за съпоставяне, при което българските спектакли категорично се открояват с качество. Например „Лучия се пързаля по леда” е хубава постановка, но „Гълъбът” е просто фантастичен!

Според мен българският театър е положен върху стабилни основи, гради се с много работа и саморефлексия. Очарова ме присъствието на чувство за история, спомена за корените и именно това е изключително ценен урок, който театралната кул-тура на САЩ трябва да научи от вас.”

Кармен Ромео, изпълнителен директор на Международен театрален фестивал „Театро а Мил” (Театър на хилядолетието), Сантяго, Чили

„Международният театрален фестивал „Театро а Мил” (Театър на хилядолетието) е връстник на „Варненско лято”. Започва всяка година на 3 януари. Следват 3 седмици, посветени на съвременни сценични изкуства, които са подарък за местните жители и гостите на фестивала, защото създават атмосфера на мир, спокойствие и хармония. Любопитно е да се отбележи, че събитията на фестивала се случват не само в театралните зали, но и по улиците на града. Полагаме усилия да децентрализираме тези прояви, да не са единствено в центъра на Сантяго, а и в крайните квартали, в затворените общности.

Отначало фестивалът представяше театралната култура на Чили, Аржентина и Бразилия. С течение на времето съумяхме да обхванем цяла Латинска Америка. Днес гледаме още по-далеч, към Балканите. „Варненско лято” се оказа много приятно преживяване и със сигурност е първа крачка към пълноценно сътрудничество. От видяното на фестивала, за момента ми се струва, че текстът на „Лучия се пързаля по леда” е най-съвременно звучащият и би бил близък до нашата публика, но със сигурност ще мислим и в други посоки.”

Гейбриъл Шанкс, изпълнителен директор на „Лига на театралните режисьори”, САЩ

„Лигата на театралните режисьори” е основана през 1984 и до днес е водеща професионална организация на театралните режисьори в САЩ. Като разработваме нови проекти и предоставяме възможности за работа на сцена, чрез допълнителни
обучения и други дейности се стремим да помагаме на млади таланти да се развият. Желаем да ги подкрепяме в дългосрочен план, като ги запознаем и „потопим” в контекста на театралния живот.

Гостуването ми на „Варненско лято” далеч не е първата ми среща с българския театър, но със сигурност прекрасното преживяване задълбочи любовта ми към българските актьори и режисьори. Най-вдъхновяващото за мен бе да гледам спектакли на режисьори като Маргарита Младенова и Десислава Шпатова. Сред актьорите най-любими са ми Владимир Пенев и Снежина Петрова. За пръв път се запознах с работата на Иво Димчев и останах поразен!

Със сигурност „Лигата на театралните режисьори” ще продължи активно да си сътрудничи с България и да създава все по-трайни връзки. Надяваме се да успеем да покажем българския театър на американската публика, както и да имаме възможност американски пиеси и постановки да гостуват в София и Варна.”

Кирсти Коски, секретар „Международни гости”, Театрален фестивал в Тампере, Финландия

„Фестивалът в Тампере е
най-старият и мащабен фестивал за професионален театър в скандинавските страни – през 2009 се състоя за 41-и път. Програмата включва съвременни драматургични текстове, представяне на класика, пърформанси, танци, уличен театър, семинари и дискусии. Организира се през август и събитията, включени в програмата, се случват на повече от 20 различни места в града и околностите му. Основна сцена е „шатрата”, разположена на главния площад в Тампере, която се превърна в местна забележителност.

За мен най-невероятният спектакъл на „Варненско лято” е „Нордост”! Актрисите бяха удивителни, а за Василена Радева съм убедена, че я очаква славно бъдеще. Радвам се, че имах възможност да видя и „Козата или коя е Силвия”, в която Михаил Билалов се справя перфектно с ролята си и самата постановка ме провокира към много размисли. Друго интересно преживяване беше „Нирвана”, в която красноречиво се показват трудните и болезнени ситуации в отношенията между мъж и жена. Освен тези конкретни спектакли възможността да се срещна с други гости и участници във фестивала също беше много ползотворна.”

ЗА ТЕАТЪРА, КОЙТО НЕ ИМИТИРА

С Йован ЧИРИЛОВ, артистичен директор на международния театрален фестивал БИТЕФ, гост на „Варненско лято”, разговаря Михаил БАЙКОВ.

Йован Чирилов е роден през 1931. Завършва философския факултет на Белградския университет през 1955. През същата година влиза в трупата на Югословенско драмско позорище като асистент-режисьор, по-късно става драматург, художествен ръководител, а от 1985 – директор на театъра. От 1967 е драматург на Ателие 212 в Белград. Негова е заслугата в репертоара на легендарната сцена да влязат най-ярките съвременни драматурзи като Хавел, Вампилов, Кохут, Мюлер, Канети, Стопард. Същата година заедно с Мира Траилович основават БИТЕФ – Белградски интернационален театрален фестивал на новите сценични тенденции. От самото начало е художествен ръководител и селекционер на този най-престижен театрален форум на Балканите. Към днешна дата Йован Чирилов е с най-дълъг стаж като ръководител на международен фестивал в света. През годините в програмата на БИТЕФ се представят имена като Питър Брук, Бергман, Пина Бауш, Робърт Уилсън, Любимов, Додин, Ливинг Тиътър. През 1998 основава Център за нов театър, който проучва сръбския опит през ХХ век. Йован Чирилов е известен театрален есеист и критик. Издал е две стихо-сбирки, роман, сборници с есета и статии („Театрални маршрути”, „Драматурзи – мои съвременници” и „Дневници“), сборници с преведени от него пиеси, между които „Преди и след гнева” – 2001, съвременна английска драма. Преводач е и на пиесата „Буре барут “ на младия македонски драматург Деян Дуковски, която с успех се играе в Югословенско драмско позорище под режисурата на Слободан Унковски. Издал е „Речник на съвременния сръбски език” и „Сръбско-хърватски речник”, автор е и на няколко сценария за филми. В края на 80-те години е бил два сезона селекционер на международния театрален фестивал в Нанси (Франция), а също член на художествения съвет на известния европейски фестивал Mittelfesta заедно с Иржи Менцел и Георг Табори. Бил е член и на международното жури на Европейските награди за
театър. Член е на сръбския ПЕН клуб. Като селекционер на международни театрални форуми е пропътувал голяма част от света – от Китай до Хавай, от Исландия до Уганда.

Г-н Чирилов, вие сте театровед, автор на пиеси и киносценарии. Пишете поезия и проза. Освен това сте и артистичен директор на един от най-големите и престижни фестивали в Европа. Как намирате време за всичко и какво ви мотивира да продължите през всичките тези години?

– Всъщност това са два въпроса. Трябва да ви кажа, че не работя всичко това през цялото време. Сега вниманието ми е насочено главно върху театъра и всички останали неща ги върша от време на време. В този момент подготвям книга. Тя е със заглавие „Всички мои съвременици”, започвайки от Сартр, Тито, Йованка и стигайки до сегашния кмет на Белград. Извън това много обичам да пиша речници. Ще публикувам след няколко месеца третото издание за различията между сръбския и хърватския, но на въпроса ви – какво ме мотивира? Не мисля за мотивацията. Единствената ми мотивация е действието. Обожавам театъра и често пиша за него. Не съм почивал от трийсет години. Не обичам да ходя на море. Ако това се случи, то ще да е заради някой фестивал. Когато съм във Варна, Дубровник или Будва, единственото, от което се интересувам в тези градове, са театрите им.

Как си почивате тогава?

– Лягам си рано. Около полунощ съм вече в леглото. Ставам към шест сутринта, слушам новините, след което започвам да пиша. Имам всяка седмица по два материала за писане в различни списания, в колонката за театър. Пиша и за списание „Тайм” в рубриката Topical World вече повече от двайсет години.

Нека поговорим малко за фестивала, който представлявате вече 44 години. Каква е философията на БИТЕФ и как функционира той?

– Ако трябва да бъда кратък, ще кажа: нови тенденции. Това значи, че на всеки десет години се появяват нови посоки, по които фестивалът поема. Започвайки с Ливинг Тиътър, авангарда за онова време, и стигайки до постмодернизма. За БИТЕФ сме работили с теоретици като Ханс - Тис Леман , чиято теория за постдраматичния театър е добре позната. Той е бил член на нашето жури. Опитвали сме се да правим неща, които са нови, интересни. Ако трябва да говорим за бъдещето и за онова, което е модерно сега, мисля, че документалният театър е една от новите посоки, в които трябва да стъпи театърът.

Как се развива фестивалът през годините и какъв тип провокации се изправят пред него?

– За 44 години се случиха много неща. В началото, когато започнахме, бяхме силно критикувани у нас. Говоря за Сърбия, защото по света ни приемаха изключително добре. През 70-те у нас някои критици бяха изключително безпощадни към първото издание на БИТЕФ. Може би именно това ни мотивираше да се развиваме и да създадем името, което имаме днес. През 1968 Белград беше едно от малкото места в света, където можеха да се съберат хора от социалистическите държави и от Запада, можеха да се виждат без проблем, да се срещат и разговарят. Интересно е, може би малко шокиращо, но първите, които приеха фестивала, бяха политиците, които знаеха, че той е много добра платформа за пропаганда. След тях дойде одобрението на публиката, после критиката, режисьорите и актьорите, които всъщ-ност никога не приеха БИТЕФ, защото 90% от нашите артисти са изключително консервативни. Те не харесват това, което Ливинг Тиътър прави, или например танцовият театър. Петдесетина от най-големите актьори започнаха да критикуват БИТЕФ и когато ги питаха кой е най-големият скандал в културния ни живот, те отговаряха: „БИТЕФ, все още съществува”.

Има ли място за български спектакли в селекцията на БИТЕФ?

–Имало е! През 1979 гостуваше Радичков с „Опит за летене”, който беше много добре приет. Александър Морфов също е идвал със спектакъла „На дъното” на Народния театър. Неговите постановки „Сън в лятна нощ” и „Ваал” на петербургския театър „Комисаржевска” също се посрещнаха добре, като единият от тях бе и сред лауреатите за голямата награда.

Подготвили ли сте вече програмата за БИТЕФ през септември?

–Да, готова е. Сред поканените спектакли са „Стаята на Изабела” от Ян Лауърс. Заради годишнината на Чехов имаме „Вуйчо Ваньо” и „Три сестри” на руския режисьор Юрий Погребничко от Театъра на Станиславски, спектакъл по роман на Пазолини и др.

Какво е отношението ви към писането за театър?

– Харесвам талантливо написаната критика. Когато пишеш условно, споменаваш с няколко изречения за режисьора, след това за актьорите, после за пиесата и с по две думи за сценографа, това не мога да нарека обективна критика. Харесвам тези, които пишат интелектуално, разбират от материята, могат да си играят с думите и имат талант на писатели. Това за мен се различава от класическата форма на театралния критик.

Имате ли предпочитания към определено направление в театъра?

– Позволете ми да кажа, че като човек, който си е поставил задачата винаги да открива новите тенденции и в качеството си на професионалист харесвам театър, който е направен с талант. Театър, който не имитира нещо правено от някой друг, който следва смисъла на пиесата, даден от автора, опитвайки се да предаде неговия дух.

Гледахте няколко спектакъла по време на фестивала „Варненско лято”, с какви впечатленията останахте?

– Безспорно италианското представление „Хей, момиче” на Ромео Кастелучи беше едно от най-добрите. Уважавам го и ценя работата му, макар това да не беше най-добрият Кастелучи, който сме гледали, но при все това един от най-представителните, на високо ниво е. Хареса ми много спектакълът на Раби Мруе от Ливан „В търсене на изчезналия служител”. Сигурно ще го поканя с това или друго представление на БИТЕФ следващата година. Видях това, което прави, и много ми харесва, защото то кореспондира с нашата действителност в Сърбия. Направен е с голямо чувство на ирония. Харесах също така почти всичко в датското представление „Да докоснеш пода с глава” . За българския спектакъл „Да отвориш рана” на ТБА не мога да говоря много. Не го разбрах добре, тъй като нямаше субтитри. Зная, че е на историческа тематика, зная, че нашите истории са много близки. Режисьорът е добър професионалист, но това са теми от XIX век и имах усещането, че стилът на представлението също е от XIX век. За „Гълъбът” на режисьорката Десислава Шпатова мога да кажа, че определено показва високо ниво на българския театър, едно от най-добрите, които съм гледал от много години насам. Страхотна работа с текста, голямо богатство на взаимоотношенията между мъжа и жената, наистина съм впечатлен.