Цветан Тодоров

Тодоров и модерността в България

Цветан ТОДОРОВ – световноизвестният теоретик на литературата и историк на идеите от български произход, който от 1963 живее и работи в Париж – на живо и в приятелски диалог с публиката.

Подобно събитие не се е случвало през последните двайсет години и вероятно няма да има повод да се повтори, затова без преувеличение можем да го наречем историческо – нещо, което ти се случва да преживееш веднъж в живота си. Датата беше 17 юни, мястото – Българският културен институт в Париж, поводът – представяне на последните книги на Цветан Тодоров, излезли на български език, и по-специално „Красотата ще спаси света” (съвместно издание на УИ „Св. Климент Охридски” и издателство „Парадокс”) и изложба на някои от най-престижните книги на Университетското издателство, които бяха дарени на библиотеката на института. С творчеството на автора ни запозна преподавателят по френска литература Стоян Атанасов – негов дългогодишен приятел, преводач, редактор на почти всичките му книги и автор на предговорите към тях. Трогнат от посрещането, от емоционалните реакции на публиката, Цветан Тодоров отговаря на въпроси и раздава автографи почти три часа, като просрочи с повече от час предварително определеното от самия него време. Деликатно чувство за хумор – когато отвърна, че не е Ванга да предсказва съдбата на човечеството; интелект, който не те смазва с преднамерено чувство за превъзходство (всъщност важи за всеки истински интелектуалец, който иска просто да бъде чут и разбран от хората, а не да доминира над тях); философска вглъбеност, харизматично и меко излъчване - това е Цветан Тодоров, когото публиката от 140 души не искаше да пусне да си тръгне. И също така меко, но категорично отказа допълнителни интервюта, дори и на мен като негов издател. Но поне ни остави една открехната вратичка към себе си – правото да разполагаме със записа от събитието, част от който публикуваме на тези страници.

Доротея МОНОВА

Стоян АТАНАСОВ

Преди 1989 на български език беше издадена само една книга на Тодоров, „Поетика на прозата”. След промяната първото заглавие в поредицата негови книги на български беше „Завладяването на Америка”, издадена от Университетското издателство в София. След това издателството публикува „Френската трагедия”, а впоследствие още две произведения на Тодоров: „Духът на Просвещението” и една от последните му книги, чието френско заглавие е „Авантюристите на Абсолюта”, излязла на български със заглавието „Красотата ще спаси света” по искане на автора. Ако трябва да озаглавя някак краткото изложение, което смятам да направя тук, бих го озаглавил „Тодоров и модерността в България”.

Западноевропейската мисъл се е обновявала в течение на епохите и ако проследим нейното развитие, ще си дадем сметка, че това обновление винаги възприема формата на това, което се нарича – най-вече във Франция, но не само там – „разпра между древни и модерни”. Тези спорове между старите и модерните винаги са протичали по-скоро в диалогичен режим, по-скоро под формата на диалог, отколкото на караница. Модерността в България не гледа зад себе си, не поглежда назад във времето, а по-скоро се обръща към едно „другаде”, по хоризонталната ос, във всеки случай не във времето; тя се устремява към това „другаде” в ускорено темпо, устрем, който представлява онова, което наричам „наваксване”. В рамките на същото общо явление се разполагат и произведенията на Тодоров, които превеждаме на български език. Мисля, че той като представител на модерността дава възможност на българската публика да осъществи тази донякъде прекъсната връзка между миналото и настоящето. Тодоров се е обърнал към хуманистката традиция и систематично я изучава не за да я реставрира, а за да намери в нея инструмент за обяснение на настоящето. В това отношение смятам, че той показва как модерността не е просто една вълна, която трябва да ни залее, която трябва да прехвърли едно „другаде” тук, т.е. в България, а по-скоро е концептуален работен инструмент, даващ възможност да се обяснят явленията от нашата епоха.

Ще кажа няколко думи за последните книги на Тодоров, излезли в България.

„Страхът от варварите” е книга, чиято тема е, на пръв поглед, геополитическа, тъй като е писана в контекста, който бележи нашата неотдавнашна съвременност, а именно – тероризма и всичките му последствия върху международните отношения. Как да се живее в епоха, когато цялото човечество се страхува от тероризма, но най-вече Западът? Самюел Хънтингтън в знаменития си труд „Сблъсъкът на цивилизациите” твърди, че днес има сблъсък на цивилизациите, който вече не е нито идеологически, нито политически, защото желязната завеса вече е паднала, а е сблъсък в самите корени на културната идентичност. Тодоров доказва тъкмо противоположното: че сблъсъците на цивилизациите, на които сме свидетели днес, са политически сблъсъци, а не с универсални измерения, дължащи се винаги на страни с конкретни политики, а не култури.

Последната му книга, която току-що се появи, е „Авантюристите на Абсолюта” – с българско заглавие „Красотата ще спаси света”. В сърцето й е заложен въпрос, който вълнува Тодоров и който пронизва всичките му книги – „Как да живеем”. През него Тодоров прави нов прочит на интимните писания – писма, интимна проза, лични дневници на трима големи писатели – Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева. Тези имена за нас винаги се свърз-ват с идеята за гения. Цветан Тодоров е успял да види как те са съчетали творчеството с останалата част на ежедневния живот, съвместността с любими същества, децата, които са имали, любовите, които са преживели, родителите. Тримата писатели са емблематични за ситуация, която може да се умножи по сто и дори по хиляда, а именно – равновесието, хармонията между творенето и ежедневния живот с всичко, което той включва. Това е деликатна и много трудна задача, която за жалост и тримата не са успели да постигнат. Оттам идва и колебанието между абсолюта и красотата, но в крайна сметка двете понятия не са в конкурентни отношения, а по-скоро се допълват.

Цветан ТОДОРОВ

Искам да кажа няколко думи за своята идентичност, защото нося българско име, а пиша на френски. Понякога ме питат – ти българин ли си, или французин? Тук, в Българския кул-турен институт, но във Франция е може би най-подходящото ми място. Аз съм и двете неща, както, предполагам, и много други лица, присъстващи тук, а също и другаде, където по свой начин са се утвърдили. Всъщност сега не мога да пиша на български това, което пиша на френски. Малко е парадоксално, имам предвид, че бих могъл да говоря с вас на български, без да се чувствам притеснен, но наистина не бих могъл да пиша това, което пиша на френски, следователно съм френски автор, но от български произход. Така че ако трябва да избирам, бих казал, че няма да направя избор, а ще взема едновременно и двете знамена.

Не съм подготвен да осветля въпросите за отношението към политиката или на културата към политиката. За войната в Афганистан не виждам оправдание и се надявам, че ще бъде прекратена възможно най-бързо. Струва ми се, че тази война, която имаше една цел, сега предизвиква ефект, противоположен на този, който е бил планиран, т.е. вместо да елиминира тероризма, да елиминира агресията срещу Запада, западното присъствие в тази страна се е превърнало в средство за поддържане на тероризма, за поддържане на тази агресия. Колкото и да са различни две или повече култури, когато се срещнат, те правят любов, а не война, влияят си взаимно, създават деца, които блестят с най-добрите черти - обновителният цикъл на човечеството. За сметка на това политиките, т.е. народите воюват, имат различни политически интереси и естествено, тези интереси не съвпадат помежду си. Тогава винаги е за предпочитане културният диалог, взаимопроникването.