Rushes на Пинто/Полак

Hora на „Бачева”
„Отхвърляне” на младата танцова компания „Мария Конг”

International Exposure 2009

Или изкуството как да се продава съвременното изкуство. Росен МИХАЙЛОВ за международния фестивал в Тел Авив, посветен на израелския съвременен танц. Впечатления и размисли на човек, свързан професионално със съвременната хореография.

Дълго мислих как да озаглавя статията си и освен доста клишираното и неартистично въведение, което наистина приляга повече за някоя от книгите панацеи, които ни заливат от съвременните книжарници, обещаващи магически формули, езотерични учения или неразбиваеми маркетингови стратегии, в съзнанието ми се мъдреше единствено още по-тромавото като заглавие, но всъщност най-точно: „Наръчник за това как една малка страна може да развива, налага и продава своя съвременен танц по целия свят”.

По покана на посолството на Израел в България и с подкрепата на Министерството на културата на България имах щастието и привилегията да присъствам на фестивала International Exposure 2009 (6-13.12.2009), който се провежда всяка година в Центъра за танц и театър „Сузан Делал” с подкрепата на Министерството на външните работи и Министерството на културата и спорта в Израел.

В рамките на четири дни в официалната програма бе показана продукцията на 30 различни хореографи, по-голямата част от които full length pieces, т.е. с продължителност 50-65 мин, както и колекции от кратки работи (20-30 мин) и откъси от няколко 90-минутни произведения. Цялото това богатство беше гарнирано с още десетина неофициални показвания на work in progress , а черешката на тортата беше изумителното количество от перфектно изработени рекламни (промо) пакети на непредставените „на живо” танцови компании, с които организаторите буквално ни затрупаха. Повече от 150 души чуждестранни гости, сред които програматори на някои от най-престижните фестивали, мениджъри на танцови центрове и компании, реномирани критици и артисти имаха възможност да видят всичко това. След изброените статистически факти и цифри нямам претенцията да направя изчерпателен анализ и детайлна културологична дисекция, адекватна на мащаба на събитието, а и това е невъзможно в една статия. Не ще успея да се спра подробно на всяко от заглавията и за съжаление няма да се спирам изобщо на не по-малко интересната тридневна програма на театралните и музикалните, предшестващи големия танцов exposure .

International Exposure 2009 бе белязан от две годишнини – 20 години от основаването на Центъра за танц и театър „Сузан Делал” и 15 години от първото провеждане на фестивала.

Амбициите на организаторите да предложат на гостите и публиката на юбилейното издание програма, която да показва в най-голяма степен самобитността и разнообразието на съвременния израелски танц, бяха оправдани и постигнати. Присъствахме на истински вълнуващ празник без никаква помпозност, дори в изказванията на официалните гости нямаше и нотка на формалност, а се усещаше непринудена гордост и загриженост към опазването и развитието на един от най-търсените,
успешни и световно признати според всички „експортни продукти” на Израел – съвременния танц.

Откриването бе поверено на танцовата компания „Пинто/Полак” – с два спектакъла в една вечер. По-рано същия ден, макар притеснена от отговорността и големите очаквания на публиката, Инбал Пинто ми сподели с характерната за нея самоирония: „Шансът е на моя страна – 50/50. Половината публика ще умира от смях, а другите ще ме презират заради комерсиалността на Rushes , а по време на Trout ще е обратното, едни ще плачат,а други ще си режат вените от скука.” А всъщност се получи изненада от директната съпоставка на диаметрално различните творби, макар и белязани от характерния за хореграфския тандем Имбал Пинто и Авшалом Полак почерк, превърнал ги в една от най-успешните и световно признати трупи през последните 10 години. Всяко представление носеше собствен колорит от двата края на спектъра на гротеската. Rushes – оригинално създадена за легендарната американска компания „Пилоболус” – носи яркостта, пъстротата и многозвучността на цирка, наситен с геговете и носталгията на немите комедии. Както и богата визия, постигната чрез замяна на декора с костюми със сюрреалистични размери и силует, заиграване с реквизита и дори хореография за 12 стола... Trout (продуциран от град Ставангер – културна столица на Европа за 2008) е стряскащ възприятията с чернотата си реквием за изгубената човечност. Черни костюми, на фона на които голата плът на крайниците подсилва усещането за ранимост. Конвулсиращи тела на танцьорите, които оставят своите нетрайни тебеширени следи по стените на наводнен черен куб, на фона на звуковата среда на норвежката група за експериментална музика Kitchen Orchestra .

След ударното начало на фестивала, което подготви публиката да бъде изненадвана, организаторите ни поведоха през програма, поднасяща различните маски и лица на израелската танцова сцена. За нея най-точно приляга думата „баланс”.

Почетени бяха утвърдените и оставили следа в развитието на израелския танц творци Рина Шенфелд, Нимрод Фреед, Ноа Дар и др. Окуражени бяха младите. Представени на чуждестранната аудитория бяха неизвестни, но обещаващи хореографи. Имаше малки и големи компании, актуални и недотам имена и всичко това бе направено с внимание и уважение към таланта на всеки.

Разбира се, не липсваше и тежката артилерия като танцова компания „Кибуц” с мегапродукцията „Инфрачервено” ( Infrared ), Барак Маршал с „Петел” ( Rooster ), копродукция на Израелската опера и Центъра „Сузан Делал”, и най-новия спектакъл на Охад Нахарин – Hora по музика на Исао Томита, с който легендарната трупа „Бачева” закри фестивала.

В цялото това разнообразие най-ярко изпъкнаха няколко представления, които се отличаваха от общия „тренд”.

Младата танцова компания „Мария Конг” с представлението си „Отхвърляне” ( Fling ) безспорно заяви, че в бъдеще конкуренцията трябва да се съобразява с нея. Четиримата хореографи и изпълнители – Андресон Браз, Талиа Ланда, Лео Лерус, Яара Мозес, демонстрираха своята виртуозност и уникален движенчески език в един спектакъл, предизвикателство към границите на физическата издръжливост.

Ексцентричната Ясмин Годер предложи на публиката своя трактовка на седем от най-емблематичните валсове на всички времена през личното си възприятие за музиката на Щраус, Сибелиус, Чайковски, Шопен, Шонберг, Шостакович и Хачатурян. В дуета „Любовен огън” ( Love
fire ) с Еран Шани ни повеждат в едно пътуване из дълбините на желанието да се влюбиш, да загубиш контрол, да се трансформираш, да бъдеш обзет изцяло от страстта. Загърбвайки стилови ограничения и стереотипи какво е танц, какво може и не може да правиш на сцената, какво е по-шокиращо – наглата преднамереност или безразсъдната откровеност? Всичко това, показано като любовен дует за мъж, жена, плюшено чудовище, луминесцентни лампи и визуална инсталация на живо.

Макар много различно и много по-чисто танцово като тип, но с подобна степен на интимност беше триото на Нив Шейфелд, Орен Лаор и Керен Леви – „Голяма уста”( Big mouth ). Ако между двама души трудно и непостоянно, но все пак възможно е постигането на крехък унисон, когато са трима, става още по-сложно. Трима са вече група, всяка група има аутсайдери, а щом има аутсайдери, това вече е общество, а при обществото винаги има и желание от страна на мнозинството да подчини на волята си малцинствата с цел унисон в групата (системата). Именно този сблъсък между личната идентичност и колектива е таланливо показан с минималистична хореография, основана върху безкрайни повторения на определена ритмична фигура.

Йоси Берг и Одед Граф показаха своя квартет „4 мъже, Алиса, Бах и Еленът”. Изпълнена с черен хумор фантазия за/на четирима мъже, желаещи да постигнат образа на върховния „мъж”, но дълбоко съмняващи се в неговото съществуване. Изключително забавен спектакъл от текст, песни и танци по музика на Бах.

Друго име, което привлече вниманието на публика и критика, беше Идан Коен със своята авторска адаптация на класическия шедьовър „Лебедово езеро”, представен като 90-минутно дамско трио. Той е познат и на българската публика с участието в Конкурса за съвременна хореография „Маргарита Арнаудова”.

За събитието на тазгодишния фестивал бе провъзгласен Mana на танцовата компания „Вертиго”, хореограф Ноа Вертхеим. Спектакълът завладява плавно и почти неусетно със своята елегантност, мекота и сдържаност. Всички елементи на сценична фактура служат като добре опъната канава, върху която картините на действието се рисуват с уникалната танцова лексика на непрекъснати, вписващи се една в друга спирали.

Как един център променя квартала

В опит да ви направя съпричастни към обстановката и атмосферата, в която се случи всичко това, ви предлагам кратко интервю с едно от главните действащи лица – Ракел Гроджиновски, заместник-директор на фестивала и центъра, отговаряща за международната дейност:

- Центърът е основан през1989 с цел да подкрепя, открива, развива и показва младите израелски хореографи. И сега, 20 години по-късно, можете да видите какъв е резултатът от неговата дейност. От самото начало основното внимание е към израелския съвременен танц. Как да се предостави професионална сцена, оборудвана с най-добрите технически средства, която дава възможност на хореографите да реализират и най-смелите си творчески идеи и фантазии. И досега директорът на центъра г-н Варди продължава да търси нови начини и инициативи, които да привличат както младите и изгряващи хореографи, така и вече утвърдените имена да показват своите нови работи на това място, наричано от мнозина „дом на израелския съвременен танц”.

Чия беше идеята да се създаде такъв център? Как започва всичко?

– Центърът е основан със съв-местните усилия на семейство Делал, общината на Тел Авив и Министерството на образованието на Израел. В средата на 80-те години на миналия век семейство Делал търсели място, където да основат културен център в памет на дъщеря си Сузан. И тогава кметът на Тел Авив, човек с перспективни виждания и идеи, предлага да се изгради културен център в един от най-лошите райони на града. По това време Неве Цедек беше ужасен, запуснат и неприветлив квартал. Той е един от първите квартали на Тел Авив. Честваме 100-годишнината на града и Неве Цедек е на същата възраст. Първите пришълци в Тел Авив идват през 1898 и се заселват тук.

Когато през 1991 започнах работа в „Сузан Делал”, изпитвах панически страх да се прибирам вечер от работа. Имаше голяма престъпност, наркотици и всички най-ужасни неща, които можеш да си представиш. И сега, 20 години по-късно, благодарение на далновидността да се изгради културен център в сърцето на това болно място, Неве Цедек се превърна в един от най-важните и елитни квартали на Тел Авив. С присъствието и дейността си този център промени изцяло икономико-културния и социалния климат на квартала.

Още през 1992 започнахме нашата първа по-голяма инициатива – Международен конкурс за хореографи, който се провеждаше само в две категории – соло и дуети. Това беше голяма авантюра, която просъществува 6 години. В началото нямахме представа дали идеята ще проработи и как. За да поканя гости от чужбина, аз търсех адреси и контакти по танцовите списания и издания. Още нямаше интернет, а и аз не познавах никого от танцовия свят извън границите на Израел. И така стъпка по стъпка международните ни прояви се развиха и прераснаха в събитие от този мащаб.

Ще разкажете ли нещо повече за международната си дейност?

– О, тя е огромна. Освен International Exposure имаме редица други проекти. Например Tel Aviv dance , събитие, осъществявано в сътрудничество с операта на Тел Авив и с кметството, на което каним танцови компании от цял свят. А що се отнася до International Exposure , искам да кажа, че това беше нашият мост към света, който изведе израелския танц към световните сцени. И ако отворим атласа, ще видим, че днес израелски компании изнасят спектакли в Румъния, Германия, Обединеното кралство, Испания и САЩ. Вече имаме покани за 2011.

А с чия подкрепа и издръжка функционира „Сузан Делал”?

– Основните средства идват от кметството на Тел Авив, от Министерството на науката, културата и спорта и от собствени приходи. Центърът има две сцени: голямата зала „Сузан Делал” и по-малката зала „Йерушалми”, на които показваме собствена продукция и проекти, но също така ги отдаваме под наем. Така че приходите ни са от билети и наем на залите.

Получаваме годишна издръжка от държавата и общината. С помощта на тези средства подкрепяме и копродуцираме проектите на различни хореографи, като успяваме да предложим и на компаниите много изгодни наеми на сцените и студиата ни.

Имаме студиа, които се използ-ват предимно за репетиции и създаване на нова продукция. Не предлагаме всекидневни класове и тренинг. Макар да имахме през годините идея да развиваме и образователна дейност, това не се получи.

Една трета от общия ни годишен бюджет се формира от собствени приходи, по-голямата част от които е от продажба на билети. Цените на билетите ни са между 15 и 40 евро.

Колко често имате спектакли на сцените на вашите театри?

– Имаме 700 спектакъла годишно

Но това е средно по 2 спектакъла дневно?

– Да, точно така… 2 години в една! Сам видя, че публиката идва да гледа танц по всяко време, в 10 сутрина, в 10 вечерта, в 2 на обяд. Искам да те уверя, че това не е само по време на фестивала. Едно от най-важните ни постижения е, че успяхме да си изградим репутация и име, на което хората да вярват.

***

Накрая не мога да преодолея изкушението да си поиграя на позната ни от детството игра: открий приликите и разликите в картинките.

И като внимателно се огледа ситуацията в България и в Израел преди 20 години и сега, ще откриете, за съжаление, все повече и повече разлики. А иначе погледнато, имаме много общи неща като дадености. Например близки сме по брой на населението, много често сме възприемани извън културната карта (съвременното изкуство) на Европа. Само че едните се гордеят и изнасят своето съвременно танцово изкуство и така нежно завладяват нови културни територии. А другите в провинциалния си страх да не загубят „националната си самобитност” продължават да тормозят и отегчават света с шопска салата, шопска ръченица и шопски инат… Това идва от производните на роб, робство, робската психика или Нешка Робева.

Преди 20 години и в Израел е имало една голяма и подкрепяна от държавата модерна танцова трупа – „Бачева”, и ние си имахме един балет „Арабеск”. И там не е имало официална сцена за танц, и тук не е имало. А сега, 20 по-късно, „Бачева” е само една от многото постояно действащи трупи. И една от трите компании, намерили своя дом в Центъра „Сузан Делал”. У нас „Арабеск” е все още единствената постоянно действаща и подкрепяна от държавата формация, но все още – бездомна.

Сега Тел Авив може да се похвали, че с 340 хиляди жители и до 1 милион от околията в един-единствен театър има цели 700 танцови спекта-къла годишно, а София (България) има не повече от 40-50. Решението на този ребус на прилики и разлики е едно. Преди 20 години кметът на Тел Авив и семейство Делал основават Дом на израелския съвременен танц.

А тук преди 20 години избухна демокрацията… с