Лято – време за концерти и фестивали, за предпочитане и на открито (нищо че досега дъждовете се бяха развилнели). Фестивали всякакви – от тези за класическа музика (41-и Международен музикален фестивал „Софийски музикални седмици“) до „Италия тук” с нейното културно, артистично, музикално и кулинарно разнообразие, нещо като традиционни народни празненства. В популярната музика от концертите на Боб Дилан и Елтън Джон през двете незабравими рок нощи с Metallica, Slayer, Megadeth, Anthrax , Rammstein, Manowar, Alice in Chains, Stone Sour … до седящите по тревата в парка на Мелоу Мюзик Фест (стр.55). От международни театрални форуми („Варненско лято”, стр. 24) до Малък сезон в „Сфумато” (терен за най-младите във всички изкуства). От европейски филмови копродукции (стр. 72) до международно късометражно кино в Балчик (стр.75). И то по време на Световното първенство по футбол!

Но не за проявите ми е думата – всички те напират да се поберат в летните градски програми (и на страниците на ЛИК) и изобилието се пръска по шевовете. А за техните български публики – публики в множествено число, не аутсайдери и антагонисти, а фенове и приятели. Преди се смяташе, че има висока култура (съответно елитна публика) и има популярна култура (съответно масова публика) - те сякаш не се срещаха в пространството помежду им, дори проявяваха известна враждебност. Сега вече срещам възрастна дама с широкопола шапка със запазено място в зала „България” да отмаря по пейките в Борисовата градина под звуците на канцонети. Напиращите да излизат от стадион „Васил Левски” учтиво се изчакват за метрото, а коментарите са екзалтирани, но не просташки, да не говорим, че нямало нищо изпочупено. Никога не бях виждала накуп толкова черни хеви метъл фланелки, но те не събуждат асоциация с неонацизъм (точно така се представяха по социалистическо!). Колкото и ексцентрично сдържан да е Боб Дилан (никакво шоу!), почитателите му не го заклеймяват, дори да са били разочаровани. Във Варна организират допълнителни представления за, о чудо, българска драматургия („Приятнострашно”) и, пак чудо, руска класика („Вишнева градина”). А на отколешни спектакли като „Ритъм § блус” и „Шинел” има правостоящи. Кратките киноформати в Балчик се посещават наравно с величави платна в зала „Люмиер” на НДК като „Последната спирка” с Кристофър Плъмър и Хелън Мирън за Лев Толстой и жена му София. Сиреч има пътници за всеки влак - колкото по-недостатъчно култура ще се произвежда, толкова повече ще се усещат глад и сдържана настървеност за нея. Кое обединява толкова разнородните публики, къде се срещат те отвъд личния вкус, предистория и манталитет? Не само в забавлението и удоволствието, мантра за консуматорското общество, които съвсем не са задължителни за „тежката артилерия” на концерти и фестивали. Може би още в първичната сила на лицедейството да пречиства и извисява, да те накара да съпреживяваш – теорията за катарзиса е на повече от две хиляди години.

Петя АЛЕКСАНДРОВА