"Авантюрата Хамлет"

С доза хумор наблюдавам напоследък странна тенденция: в най-скъпо струващото (в буквалния смисъл) изкуство – киното – нямането и несъстояването на нещата се превръща в негова тема… и се ражда филм. Когато се появи „А днес накъде” на Рангел Вълчанов, го приех като забавна приумица – 20 години след „А сега накъде” героите кандидат-актьори отново се събират и правят равносметки, всеки в различна посока. И за да е типично по български – на маса, по-точно на коктейл. И за да е типично кинаджийски – в двора на Киноцентъра, който междувременно смени притежателя. А отгоре режисьорът дърпа конците и се шегува с всичко и всички (първо, разбира се, със себе си) – и го прави в типично своя си стил, уникален спрямо другите и последователен спрямо самия Рангел. „А днес накъде” ме трогна със своята игрива искреност – очарова ме като изповед, а също като (само)ирония.

Почти по същото време се появи друг филм, на пръв поглед абсолютно различен от първия – „Авантюрата Хамлет” на Ивайло Дикански и Грег Лоуч. Сценарист и продуцент е Станислав Семерджиев, който е мотор на проекта и главен герой в кадър. „Авантюрата Хамлет” разказва за това как не е бил реализиран и заснет грандиозен танцов спектакъл на „Хамлет” на Седемте рилски езера. Както казва Стенли: „Мислехме си, че сега ще направим самото съвършенство!” (разбирай, ще хванем Господ за шлифера). Но започва голготата на невъзможността, която включва от мъгли, магарета и босите крака на зъзнещи балерини до военни хеликоптери, немарливост на авиокомпании и кражба на самата сцена… за дървен материал. Докато гледаш и слушаш тази одисея, не знаеш дали да се смееш, или да плачеш. И отново ме очарова изповедалният характер на историята. А още повече – (само)иронията.

Тези два филма ги обединява не само общата тема как не се получават нещата, за ножицата между планове, мечти и представи, от една страна, и реалното, често случайно и хаотично стечение на обстоятелства. В тях несъстояването (в „А днес накъде” на личностната реализация, в „Авантюрата Хамлет” на сценичната реализация) е житейски опит, който дава шанс за мъдрост. Само шанс, но не е за изпускане. Авторите се възползват от него и в посока да разгърнат един спасителен и жизнеутвърждаващ хумор, който извисява тях, а и нас, ако се отпуснем в ръцете им. Странно е такова сходство, след като биографиите им са повече от различни. Това, което е зад гърба на 80-годишния „шоп от Кривина”, както се самоопределя Рангел Вълчанов, безспорно режисьор от най-висок калибър в историята на българското кино, съвсем не е същото като на двойно по-младия ректор на НАТФИЗ Стенли Семерджиев с американските му партньори, който тепърва се разгръща като сценарист и продуцент. Но интересите им се допират в точката на преобръщане на невъзможността да се реализираш творчески по ред причини в акт на съзидателно саморазголване и хумор. Струва ми се, че двамата са напипали едно здравословно отношение към нездравата ситуация в българското кино, перифраза на „светът е оцелял, защото се е смял”. Жалко само за онези, които като мен могат да го оценят, но не притежават подобно чувство за абсурд към живота и изкуството.

Петя АЛЕКСАНДРОВА