Андрей Цветков, "Акватория" (2005, Гран При - Balkanima, Белград; Златен Ритон, Пловдив) "Черно на бяло" (2006 наградата Jameson на 10-я СФФ; награда на УНИЦЕФ на фестивала в Ане

Нямам конкретен повод да говоря за анимацията. Но ми се иска не само по фестивали или награди да се сещаме за нея и не само като тип „детско развлечение”. Стереотипът на гледане е познат: пълнометражният стандарт започва от „Дисни” и сега „Пиксар”, късометражният разнообразява серии от „Попай моряка”, „Котаракът Феликс”, „Мики Маус” до по-новите „Том и Джери”, „Уди Кълвача”... Макар че понякога има и невероятни пропуски, например едва тази година се появи на DVD класиката от 60-те „101 далматинци” (все ни предлагаха на екран и DVD игралния вариант). Отделна зрителска група са почитателите на японската манга и Хаяо Миязаки. Лично аз останах разочарована от присъждането тази година на Оскар на „Рататуй” (безкрайно забавен, но все пак с традиционна драматургия, хумор и адресат) вместо на „Персеполис” (историята на иранско момиче в рисувани картинки). Обезкуражи ме всъщност заявеното предпочитание към статуквото пред откриването на нови възможности. 

Но всичко това, както се казва, не върши работа за възможните посоки на българската анимация. В този брой ви разказваме за руската и полската (стр. 72), а също и за Анри Кулев (стр. 58), защото това е нашата близка среда. Кое е любопитното при руската? Може да си позволи пълнометражния скъп и трудоемък формат, поне като технически и творчески мощности. Но, както прави впечатление по заглавията, част от които сме оставили непреведени, руснаците продължават да се заиграват с наративната традиция – приказки, легенди и особено литературни произведения, съвсем не само родни. Ако нещо ги прави уникални, е умението да вървят в анимацията не толкова от комикса, колкото от литературата, да предадат визуалната пластичност на нейните словесни образи. Петров („Старецът и морето”) цитира класация с Юрий Норщейн на първо място – как да не си спомниш за „Ежко в мъглата” и „Чапла и жерав”, уж детски сюжети, които стоят на екрана така просто, а са направени съвсем не лесно, с вдъхновена тъга, която те стяга за гърлото.

Казвам го, защото мнозина от нашите аниматори, дълго школувани в работа на Запад, но често попивали именно руската школа, кой знае защо не поемат по този път. Говорим си за прекъснати връзки между поколения (помнят ли се творбите на Тодор Динов, Стоян Дуков, Доньо Донев, Иван Веселинов?), за липса на пари, хора и мощности. Но не говорим (а ми се иска) за липса на литературен бекграунд в предишните, а и в сегашните филми. Все теглим успехите си я от традицията в карикатурата, я от вица и от „балканския” смях. Докато литературата „плува в друг коридор” и просто изключително рядко се пресича с анимацията. Защо Чудомир или Радичков да не са добра основа за уж толкова специфичния ни народен хумор, а Емилиян Станев или Йовков с историите за животни да не подхранват нечие визуално въображение? Или поне фолклорът и народните приказки да са някакъв трамплин (в началото и ние сме преборвали „Крали Марко”) за пътуване в поетичното, не само за еротични закачки стил Слав Бакалов. Не става дума за омаловажаване на постигнатото дотук, а просто за непокорявани хоризонти или по-точно за пренебрегнати пътеки, които – на мен поне така ми изглежда – има къде да ни изведат.

Петя АЛЕКСАНДРОВА