© Архив БТА, Тихомир Пенов

Фотографията, уловила кубетата на Руската църква и „Александър Невски” от височината на отсрещния хотел „България”, ми носи носталгия по интимността и човешката мярка. Погледът към сърцето на София ще е друг, ако се осъществят намеренията на наследниците на „Мултигруп” да превърнат в търговски център модернистичната сграда от 30-те години на ХХ век, дело на Станчо Белковски и Иван Данчов. Ще е отчужден, ще е поглед от високото, от върха на поредната амбиция на бързите пари. Реакцията на Съюза на архитектите и на ангажираното гражданство този път изпревари поредната строителна намеса в паметник на културата и преля в апел за спасяване на концертната зала „България”.

Дали наистина става дума само за игра на развален телефон между инвеститорите и гражданите, както заподозря един седмичник? Или все пак старите сгради трябва да бъдат запазени без намеса в орнаментацията и целостта им? Ако една сграда е станала неудобна, не е ли по-добре да се построи нова някъде другаде? Звучи логично и същевременно тъй наивно за днешните изкористени нрави. Факт е също, че дори деликатните намеси на архитектите в оригинала почти винаги разрушават логиката му. Причината: все по-малко са онези в съсловието и обществото, които имат образование и нагласа да разберат архитектурните стойности от началото на ХХ век. Скъсали сме връзката с този крехък пласт модернизация и европеизация (наложени на принципа на имитацията, единствено възможен тогава, а и днес). Днес Виена е по-далеч от София, отколкото преди сто години. 

Наистина историята на ХХ век помни не един поход на авангарди срещу архитектурните реликви. Футуристите настоявали, че къщите трябва да са по-нетрайни от хората, за да построи всяко поколение своите. В България безпощадността към образците се основава не на естетически платформи, а на идеологически или икономически мотиви. Достатъчно е да споменем мегаломанския, за щастие неосъществен проект на Пенчо Кубадински през социализма, който целял разрушаването на Националната художествена галерия. А копнежът по историческата архитектура сред цивилизованата част от човечеството се дължи и на стерилността на авангарда, на евтините игри със стилове и фрагменти (каквито ще сполетят и хотел „България”). Дейвид Лоуентал отбелязва в книгата си „Миналото е чужда страна”, че чрез намесите си архитектите спасяват не историята, а своите емоции и носталгии. Същият автор напомня още нещо важно за нас днес: „Колкото по-несъществена е ролята на миналото в нашия живот, толкова по-настоятелен е подтикът за запазване на реликвите. Тъй като рядко разбираме какво значат тези реликви, каква роля са играли, какви стремежи отразяват, какви ценности са въплъщавали в активния живот на миналото, ние не правим почти нищо друго, освен просто да ги спасяваме.” Емблематичните сгради на София отдавна не са част от днешния свят, те не стимулират въображението на днешните строители в България. А нима тъй активният днес обществен и културен елит може да очаква друго отношение от инвеститорите, след като за архитектура и културно наследство се говори постфактум, когато багерите вече са захапали поредната си жертва. Къде са студиите за създателите на следосвобожденската архитектура, справочниците, които водят туристите по културните маршрути на София? Къде са сайтовете за изкуство и градска среда? Живеем плосък, едноизмерен живот, чиято главна цел е амнезията. В случая с хотел „България” заедно с безвъзвратно изгубения европейски дух ще забравим лошата му слава през 90-те, но ще ни се отворят недостъпните покои на новобогаташите – нали днес всички сме консуматори, подчинени на новата парадигма на мола.

Според социолозите старите сгради вдъхват чувство за благополучие и сигурност много повече от съвременните. А ние, дори когато сме консуматори, имаме нужда от нашите спомени и от поне малко чувство за трайност, за да останем по тези земи, осеяни с дворци на потреблението.

Людмила ДИМОВА