За пети път в рамките на международния София Филм Фест ще бъде присъдена наградата Jameson за най-добър български късометражен филм. Селекционна комисия вече преся 12-те номинирани заглавия. По повод този престижен конкурс, в който има реална конкуренция и реална полза, се замислям не за произвеждането, а за „покритието” на късометражното кино. Слава богу, конкурсите се множат – на „Ниси маса”, на Американска фондация за България… – все с акцент върху студентското и младежкото кино. Тези и други институции се бръкват да финансират късометражни филми. Но какво следва оттук нататък?

"Знак"

Защото препъникамъкът е тяхното разпространение. Проблем впрочем не само техен: същото важи и за пълнометражното игрално кино; същото важи и за българската литература, която се издава, но разпространителите трудно се навиват да я продават. И въобще в културата в „изберете българското” очевидно няма келепир (в Байганьовия смисъл на думата). Което има съвсем косвено отношение към качеството на филма или книгата. Но тези, които отдавна (за разлика от студентите) правят късометражно кино, са обръгнали на аутсайдерство – защото заниманията им са самотни увлечения сред кръг приятели или професионалисти. А публиката – основно фестивална.

Когато почти никой няма да те гледа – какви са предимствата? Има едно много младежко и студентско обяснение – можеш да правиш каквото си поискаш. Почти безнаказано. И почти напук на конформизма. И почти без пари. Важат само правилата на занаята, който учиш – не на телевизии, разпространители, зрители, разбираемост, политическа коректност, етнически малцинства, актуалност, социалност… Дори авторските права нямат значение – така от студентските филми напоследък видях три по разкази на Маркес и не мога да си обясня защо точно той им изглежда някак „най-кинематографичен”.

Удобството на този формат кино е неговата освободеност. Преди – от цензура, днес – от пазар и публика. Някак наистина можеш да изразиш себе си – ако искаш и имаш нещо за изразяване… Да направиш импресия по стихове на Превер („Метро”). Или философска фантазия по шведски автор, свързана с жертви от цунами („Детето на океана”). Или просто разказваш уж някаква история, ама май всъщност нещо за себе си („Знак”, „Пикник с птици”, „34”). Кога непринудено, кога артистично, кога поетично, кога спънато… Безтегловно!

За съжаление има и някои недостатъци, като честото прибягване до пародията – сякаш, подобно на Маркес, това е най-популярният жанр. Все се забравя, че той е вторичен.

При студентите има още два риска – драматургия и актьори. Понеже сам си си господар (уви, и слуга), сам си пишеш историята (кой по-добре от теб ще ти я измисли, а и кой ще се навие да ти я пише). И каниш приятелите и колегите (от немай къде) да ти играят.

В селекционираните 12 заглавия прави впечатление дисбалансът между видовете кино. Като се има предвид, че от четирите връчвани досега награди две („Черно на бяло” и Yellow) са анимации (които в професионален формат обикновено са си късометражни), странно е защо тази година те бяха толкова малко. Документалното кино пък за Jameson е „изчезнал вид”. Може би затова вопълът е явен: Гледайте ги! Не чакайте друг случай, може и да не се появи.

Петя АЛЕКСАНДРОВА