МРЕЖАТА, КОЯТО НИ СВЪРЗВА

Алек Попов (първият вляво) ръководи четенето в Червената къща. Вдясно от него: Георги Господинов, Дубравка Угрешич, Давид Албахари

Само седмица след срещата на балканските писатели в София отново се случи да седя до Давид Албахари – този път в Коняк, на другия край на Европа.  Малкото живописно градче, дало името си на знаменитата напитка, е домакин на салона на европейската литература за 19-и път. Имах чувството, че изобщо не сме се разделяли, независимо че декорът беше толкова различен, а вместо гроздова в чашите ни се диплеха кадифени вълнички „Хенеси”. Диалогът ни като че ли не беше прекъсвал! Съвсем скоро му предстоеше да отлети към северното си убежище в Калгари и да потъне в следващата си книга, която, както ми призна полу на шега, все още не знаел каква ще бъде... Може би затова се отнасяше толкова внимателно към общуването с хората; вкусваше го пестеливо, с цялата богата гама от нюанси, като най-фин коняк. На една от дискусиите той спомена и току-що завършилата среща в София като пример за нещо, което неизменно му липсва през дългите месеци на усамотение в Канада.

Живият контакт с колегите и приятелите от Балканите.

Този вид общуване е скъп не само на изгнаници като Албахари и Дубравка Угрешич. Всеки писател е малко или повече изгнаник в света на книгите. Самотата e втората му природа. Което не му пречи да се стреми към колкото се може повече хора чрез текстовете си. Защото освен територия на въображението литературата е и медия, която хвърля мост не само през границите, но и през епохите. На практика единствената медия, която поради спецификата и многообразието на съдържанието си успява да каже нещо ново на всяко следващо поколение.

На всеки отделен човек.

Писателите не са обитатели на самотни, затворени галактики. Напротив, между техните светове тече интензивен обмен на идеи, образи, стилове и методи. Случват се и кражби, а понякога пламват войни. Тънката мрежа на литературата се състои от подобни контакти и взаимодействия, от преплитащи се през вековете гласове. Най-често писателите общуват помежду си чрез текстовете си. Но понякога имат нужда да повдигнат завесата на думите, да застанат лице в лице с други автори, чието присъствие са приемали като даденост на контекста. Така се създава мрежа, чиито връзки не са само от хартия. И ако тенденцията е текстовете да текат от центъра към периферията, то живото общуване изтъкава нишки между хората, освободени от подобна зависимост. Една свързаност, която им помага да се борят с чувството за изолация и им дава усещането за по-широк мащаб. 

За какво си говорят писателите?

Най-прозаични неща от кухнята на занаята като агенти, издатели, тиражи, стипендии и резидентни програми... Но понякога ги връхлитат и най-неочаквани прозрения или разказват най-съкровени истории. А понякога е достатъчно само да повървят мълчаливо заедно, за да усетят близостта помежду си.

Срещата на балканските писатели в София, организирана от БТА и ЛИК, ни даде възможност да завържем още няколко важни възела в мрежата на балканските литератури, които със сигурност ще я направят по-здрава.

Алек Попов