На кинофестивала в Солун Франсис Копола на среща със зрители разказвал как се чувствал на различните възрасти: като станал на 50, всичко било чудесно, но като чукнал 60-те, вече не било така и затова решил да продължи летоброенето си след 50-те – т.е. сега бил не на 66, а на 50+16 (за да схванете шегата, обърнете я на английски). Винаги ме е занимавал въпросът какво вълнува хората с напредването на възрастта – имам предвид авторите. Как ще се изменят техните произведения, дали ги обладава творческа немощ, или ги връхлита прилив на сили? Същите ли си остават, а когато се развиват – дали е за добро?

В този брой на ЛИК има няколко такива герои – “помъдрели образописци”. Операторът Виторио Стораро разлага светлината в изложба, фотографът Себастиао Салгадо преоткрива природата по света… Те изглеждат неуморни, но концентрирани и леко дистанцирани от суетнята на деня.

Не ми се иска в тази редичка да изпусна едно достойно българско присъствие – и не по юбилеен повод, а заради достатъчно отразения му киноуспех по международните фестивали. Става дума за Георги Дюлгеров и неговия “Лейди Зи”. Без да съм сред най-възторжените апологети на филма, тук не става дума за лични предпочитания. Георги Дюлгеров винаги е събуждал респект – заради “Авантаж” и “Мера според мера”, заради ерудицията, заради всеотдайността към възпитаниците си, заради твърдостта в отстояването на възгледи и вкусове. Но въпреки работохолизма и отговорността му всеки негов филм след “Мерата” носеше елемент на разочарование и тревожен страх от самоизчерпване. Все пак българското кино има достатъчно прецеденти с режисьори, които спират да снимат в една цъфтяща възраст: Въло Радев направи последния си филм “Адапатация” на 58 г., а живя още 20 след това, Людмил Стайков се оттегли на 51 г. през 1988 (след “Време разделно”), но и до днес преподава и е фигура в кинопроцеса. Само че Дюлгеров тръгна по друг път. За него винаги е било важно да е в час с актуалните трептения на съвременника си като “социално животно”. Допада ми неговият усет за история, лишен от стандартната историчност. Дали е съпротивата от “И дойде денят”, която не може да помни, дали възходът и падението през 50-те на дребния мошеник Петела в “Авантаж”, или негероичните борци македонци от “Мера според мера”, та дори бригадирското движение в “Лагерът” – все не са нещата, които можеш да срещнеш в учебниците.

В по-новите времена Дюлгеров задълбочено се занимава с етническите малцинства – любопитно как този интелектуалец с очила и вид на примерен комсомолец намира общ език с хората в обществена немилост.

Успехът на “Лейди Зи”, който отново е направен в документален стил, пак се обръща към малцинствата (дом за сираци, основно роми) и използва непрофесионалисти, е в неговата неподправена истинност. От екрана ни гледат лица, на които вярваш при цялата им наивност и хитрящина едновременно. Трогателни, жалки, груби, възвишени – искреността им е подкупваща. Режисьорът успява да не се затвори в “кулата от слонова кост” и умно да наблюдава накъде върви светът, а да сложи пръст в раната – кои сме, какви сме, кой е Другият до нас и как се отнасяме към него. Почти като в “Авантаж” Дюлгеров вниква в душата на всичко онова, което той не е и ние не сме – но което крещи наоколо да му се обърне внимание и да се обговори. Толкова е странно един възпитан мъж с авторитет над 60-те да ти разказва увлекателно и по детски обруганата красота на отритнатите. Така че отново да повярваш в тяхното бъдеще. И в неговото.

Петя Александрова