Скъпи колеги театрали – честит ви нобелов лауреат за литература! В този парадокс единственото възражение срещу безспорното ниво на Харолд Пинтър е надутата надменност и преднамереност на някои писатели към драматургията. Те биха пренебрегнали и Шекспир, ако живееше днес – може би езикът му не е достатъчно засукан? А от друга страна – дали Шекспир е достатъчно “политически коректен” за твърде премерената и изчислена награда? Пинтър поне отговаря на академичната социална ангажираност – дори прекалено, което малко пречи да се види как надцаква писателите в тяхната светая светих – езика.

Защо точно Пинтър? Нали беше много труден и непонятен? Ето че на този несмилаем англичанин, който вече влезе в учебниците, му дойде времето (а и навърши 75, което си е юбилей отвсякъде). Защото пиесите му излъчват вече 40 години тревога и несигурност, уязвимост и безнадеждност, които напоследък станаха актуални. При това опасността е неясна и без фокус, от най-смущаващите, защото не можеш да се противопоставиш на неопределеността.

Героите - не ни отърва да се огледаме в тях, за да се видим такива, каквито не искаме да бъдем – “страхливи, свенливи, уклончиви, раздразнителни, неуверени, поддаващи се на манипулиране и неискрени, както и дълбоко невежи за самите себе си”. Друго си беше да се припознаеш в типажите на Кундера – разочаровани бунтари, или на Филип Рот – интелигентни комплексари. Някак си е по-окуражително и малко по-възвишено. Дори демитологизирането предполага първоначална митология, докато при Пинтър героите са анонимни и безлични като при Бекет – без протагонисти, само скелет на характер.

На всичко отгоре тези коварни и заплашителни персонажи използват език, който по думите на автора е “маскарад, прикритие, паяжина или инструмент за натиск или терор”. Те не мислят това, което казват, и не казват това, което мислят. И именно по тази причина Пинтър ни учи да слушаме – да слушаме тишината, паузите, мълчанията, тежкото дишане. И да ги разчитаме, да се ориентираме в тях, без да знаем колко изхода има лабиринтът и дали въобще е възможен такъв. “Интересът на Пинтър не е към онази една десета от човешката личност, която излиза на повърхността, а към онези девет десети, таящи се тихо и заплашително под повърхността и дебнещи като айсберг своя Титаник.” Най-обикновените изрази са заплаха, повтаряемостта обърква и препраща в друго време, закодираните и наситени реплики понякога съдържат брутални послания. Всяка предпоставеност отпада и смисълът умира в самата фраза.

Затова си мисля, че дори онези, които не си падат по театъра и се кълнат в литературата, не могат да пренебрегнат революционния характер (на заклетия  политикан Пинтър думата революция ще му се стори уместно иронична) на този тъй необичаен език. Той е “емоционално минно поле и само една погрешна сричка може да причини мегасмърт във всекидневната”. Пинтър с толкова неотслабваща ярост ни държи нащрек – социално, драматургично, езиково, – че най-накрая може и да се почувстваме уютно в тази тревожност.

Петя Александрова